О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1900

гр. София, 18.06.2025г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №2321 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от А. Л. В., чрез адв. Л.К. срещу решение №517 от 10.06.2024г., постановено по в. гр. д. №318/2024г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение №256/01.12.2023г., постановено по гр. д. №25/2023г. по описа на Районен съд - Карнобат. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касаторката искове с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД за осъждане на А. К. И. и С. Ж. И., в качеството на кредитополучатели, респ. съдлъжници по договор за кредит за покупка и ремонт на жилищен имот № HL10840/13.07.2006г., сключен с „Българска пощенска банка“ АД /сега „Ю. Б. АД/, да платят на ищцата по 8 962.60 лева или по 5 220.76 швейцарски франка всеки един от тях, които суми представляват по 1/4 от сумата, изплатена от А. Л. В. по горепосочения договор за периода от 10.01.2018г. до 15.10.2021г. в общ размер на 35 850.41 лв. или 20 883.03 швейцарски франка, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяването на исковете до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно - постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторката намира за незаконосъобразни и необосновани мотивите на съда, с които отхвърля исковете й, като поддържа, че съдът без да е сезиран по реда на чл.193 ГПК се е произнесъл относно несъответствие на съдържанието на частен документ /процесния договор за кредит/ и действителната воля на страните, респ. е достигнал до необоснован извод, че посочените цели, за чието финансиране е отпуснат кредита, не са напълно достоверни. Намира за необоснован извода на съда, че ответниците са подписали договора като поръчители. Счита, че съдът не е следвало да кредитира показанията на св.И. относно разходването на отпусната по договора на кредит сума, който е лично заинтересован от изхода на спора. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъдат уважени предявените искове, евентуално - делото да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Касаторката поддържа, че съдът се е произнесъл по два правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Има ли правомощия съда служебно, без да е налице оспорване по реда на чл.193 ГПК да тълкува волята на страните в подписан от тях частен документ - договор за банков кредит?“- с твърдение за противоречие с цитираните решения на ВКС по чл.290 ГПК и „2. Има ли правомощия съда служебно, без да е налице оспорване по реда на чл.193 ГПК да тълкува волята на страната, действаща чрез пълномощник при покупка на недвижим имот и да приеме, че покуптана цена на имота е различна от отразената в нотариалния акт, в който е обективирана сделката?“- с твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответниците А. К. И. и С. Ж. И. оспорват касационната жалба, като излагат доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД, въззивният съд стига до извод, че въпреки извършените от ищцата плащания по процесния договор за кредит, в нейния патримониум не е възникнало регресното право да иска от ответниците - солидарни длъжници по договора заплащане на сумите, представляващи ј от тези вноски. Решаващият състав приема за безспорно по делото, че А. В., Н. И.- неин бивш съпруг и син на ответниците, както и ответниците А. и С. И. са сключили процесния договор за банков кредит; че сумата по кредита е била усвоена по банкова сметка на съдлъжника Н. И., както и че ищцата е погасявала с лични средства задълженията по кредита в размер на 35 850.41лева. Съдът намира за неоснователни възраженията на ответниците, че са подписали договора като поръчители, като приема след тълкуване на договора, че имат качеството кредитополучатели, които са солидарни длъжници. Счита, че съгласно разпоредбата на чл.127, ал.2 ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата, но за да възникне регресното му вземане следва да се докаже: валидно възникнало солидарно задължение; изпълнение на такава част от солидарното задължение, която да надхвърля припадащата му се част от него и че във вътрешните отношения между солидарните длъжници не е уговорено нещо различно, което да измени уредената в цитираната норма презумпция за разпределяне на общия дълг по равно.

Въззивният състав приема, че от представените по делото доказателства не може да се направи извод, че ответниците са се възползвали от предоставените суми по договора за кредит, тъй като се установява, че цялата сума, отпусната по договора, е използвана от ищцата и нейния бивш съпруг за закупуване и ремонт на описания недвижим имот, обезпечаващ жилищните им нужди като семейство. Съдът намира, че независимо от посоченото в договора за кредит, че за покупка на жилището са отпуснати 31 000 лева, за ремонт 2 490 лева и за други разплащания 39 410 лева, както и в нотариалния акт за покупко-продажбата - продажна цена от 31 000 лева, по делото са налице доказателства, които по недвусмислен начин оборват посоченото в договора и нотариалния акт относно цената на жилището. С оглед платежните нареждания и извлечение от банковата сметка на Н. И., съдът приема за установено, че след изповядване на сделката за покупко-продажбата по сметка на всеки от двамата продавачи са преведени по 35 205 лева с основание „покупко - продажба“ или общо 70 410 лева, която сума съответства и на посочената в предварителния договор продажна цена на имота. Излага доводи, че нотариалният акт представлява официален документ, но той се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК само относно извършените от нотариуса действия, а в частта относно подписаните от страните техни изявления има характера на частен документ, като съдът не е длъжен да приеме, че стойността на прехвърленото имущество е тази, която страните са посочили в акта. Подчертава, че не е необходимо да е заявено изрично оспорване на нотариалният акт, за да се установява различна придобивна цена от сочената в документа, като правилата за разкриване на симулация и процесуалните забрани в тази насока важат за страните по сделката, но не и за третите лица. Счита, че в случая цената, уговорена в нотариалния акт, е обвързваща единствено за насрещните страни по сделката – продавачи и купувачи, но не и за третите лица, каквито в случая се явяват ответниците, като няма пречка действителната цена да бъде установена с гласни доказателства. Съдът кредитира показанията на свидетеля И., който макар и да е страна по сделката, не е страна в настоящото производство и показанията му са допустими (по арг. от чл.165, ал.2 ГПК). След съвкупен анализ на доказателствата, въззивният съд достига до извод, че действителната покупна цена за процесния имот не е посочената в нотариалния акт, а е тази, за която има данни реално да е преведена на продавачите на имота, както и че целта, за финансирането на която е отпусната сумата 70 410 лева, е закупуване на процесния недвижим имот, като само остатъкът от сумата /2 490 лева/ е била действително отпусната за ремонт.

С оглед изложеното, решаващият състав намира, че ответниците успешно са оборили презумпцията за равно облагодетелстване с кредита и по-конкретно с претендираната от ищцата сума, като са доказали, че цялата сума по договора за кредит е изразходвана за нуждите на ищцата и Н. И. като семейство във връзка с покупка и ремонт на жилище. Счита, че след като ответниците не се получили нищо като кредитополучатели, не следва да отговарят пред ищцата за заплатените от нея суми.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Настоящият състав на ВКС намира, че посочените от касатора правни въпроси не могат да обосноват допускане на решението до касационен контрол, тъй като не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. И двата процесуалноправни въпроса, по начина по който са формулирани и предвид оплакванията, във връзка с които са поставени, предполагат изводи на съда за неистинност на документи, които не са надлежно оспорени по реда на чл.193 ГПК и тълкуване на волята на страните по договора за кредит и за продажба на недвижим имот в нарушение на диспозитивното начало в процеса. Въпросите не са съобразени с мотивите на въззивния съд и не са обуславящи изхода на спора. Решаващият съдебен състав не излага мотиви за неистинност на документи /договор за кредит и нотариален акт/, нито тълкува волята на страните по реда на чл.20 ЗЗД, а след обсъждане на всички доказателства по делото, включително платежните документи по сделката, стига до извод, че посочената продажна цена в нотариалния акт е симулативна, респективно, че почти цялата отпусната сума по процесния договор за кредит е за плащане на тази цена, а разликата - за ремонт на закупения имот. Основният аргумент на съда за отхвърляне на исковете с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД е свързан с разкритите вътрешни отношения между съдлъжниците и факта, че отпуснатата по договора за кредит сума не е получена от ответниците, а е изразходвана изцяло за нуждите на ищцата и Н. И., които към този момент са били в брак. Касаторката не поставя въпроси, относими към мотивите на въззивното решение, а обосноваността на фактическите констатации и законосъобразността на правните изводи на съда не подлежат на проверка в настоящия етап на касационното производство.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №517 от 10.06.2024г., постановено по в. гр. д. №318/2024г. по описа на Окръжен съд - Бургас.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.