Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационната жалба на Директора на Дирекция "ОДОП" В. Т. срещу Решение 58/25.02.2014г. на Административен съд В. Т., постановено по адм. д. 788/2013 г., в частта, с която е отменен Ревизионен акт /РА/ 151300228/07.05.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП В. Т..

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът не е следвало да съобразява несъответствието на приходите и разходите на ревизираното лице на годишна база, а да вземе предвид превишенията по месеци в рамките на данъчния период. В подкрепа на тезата си излага подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отхвърли оспорването срещу РА и в тази му част, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба А. А. Б. от гр. Б., чрез процесуален пълномощник в о. с.з. и с писмена защита по съществото на спора оспорва нейната основателност, като претендира и присъждане на осъществените разноски..

Касационна жалба е депозирана и от А. А. Б. срещу Решение 58/25.02.2014г. на Административен съд В. Т., постановено по адм. д. 788/2013 г., в частта, с която е отхвърлена жалбата й срещу Ревизионен акт /РА/ 151300228/07.05.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП В. Т..

В качеството си на касатор А. А. Б. поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Намира, че не е налице обстоятелство по чл.122, ал.1 от ДОПК за провеждане на ревизията по особения ред на чл.122, ал.2, а при определянето на началното салдо за 2006 год. не се съобразени всички представени официални документи, установяващи реално получени доходи. Счита, че съдът е приложил двойствен подход при определянето на обичайния размер на разходите за живот по чл. 122, ал.2, т.14 от ДОПК за ревизирания и предходния период. Сочи, че не е взето предвид неоспореното от страните заключение по проведената СИЕ, съгласно което не е налице недостиг на парични средства към 31.12.2010год. В подкрепа на тезите си излага подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени РА и в тази му част, ведно с присъждане на осъществените в първоинстанционното и касационното производство разноски.

В качеството си на ответник Директорът на Дирекция ОДОП В. Т. с писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира юрисконосултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност и на двете касационни жалби.

Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационните жалби са депозирани срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирани лица, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14-дневен преклузивен срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

С обжалваното решение Административен съд В. Т. е отменил Ревизионен акт /РА/ 151300228/07.05.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП В. Т., в частта, с която на А. Б. са определени данъчни задължения за данък по чл.48 от ЗДДФЛ за 2010 год. в размер над 1 840.46 лв. и съответните лихви за забава над 381.79лв., като е отхвърлил жалбата в останалата й част.

За да достигне до извод за частична незаконосъобразност на оспорения РА, първоинстанционният съд е приел от фактическа страна следното:

Установеното с РА данъчно задължение е определено върху данъчна основа, формирана по особения ред на чл. 122, ал. 2 от ДОПК поради наличие на обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т.7 от ДОПК за 2010 год. След обсъждане на ангажираните в ревизионното и съдебно производство доказателства в корелация с твърденията и възраженията на страните, решаващият състав е счел, че съпоставката на приходите и разходите на ревизираното лице следва да се изчислява на годишна база, в резултат на което и въз основа на кредитирания вариант 2 от заключението на вещото лице по проведената СИЕ е приел, че превишението на разходите над приходите възлиза на 18 404.57лв.

Решаващият състав не е кредитирал заключението на експерта в останалата му част, тъй като е счел, че неговите изводи не се подкрепят от ангажираните доказателства. В частност, съдът е приел, че доходите от трудови възнаграждения, пенсии, компенсации и обезщетения в периода 1997-2005г. са доказани още в хода на ревизията, но не е установена тяхната разполагаемост към 01.01.2006 год. Посочил е, че вещото лице не е изследвало действителните разходи на лицето за периода 1997-2005 год., към които не могат да се отнесат само статистическите данни за разходи за живот на семейството, тъй като липсва правно основание за прилагането по аналогия на разпоредбата на чл.122, ал.2, т.14 от ДОПК спрямо периоди, които не са в обхвата на ревизията. Отбелязал е още, че доходите на семейството неправилно са отнесени като начално салдо само на ревизираното лице, тъй като паричните средства не са СИО, а дори и да са били налични, то след смъртта на съпруга й през 2005 год. те са се разпределили между всички негови наследници. Съдът е посочил, че в представените декларации по чл.124, ал.3 от ДОПК А. Б. не е декларирала каквито и да е парични средства, съхранявани от нея към 01.01.2006 год., поради което е приел за неустановено наличието на твърдяната от лицето сума от 30 000 лв. към 01.01.2006 год. По тези съображения решаващият състав е приел, че в съставените от ревизиращите отчети за парични потоци са включени всички относими и доказани парични постъпления и плащания за периода 2006- 2010 год., в резултат на което превишението на приходите над разходите на годишна база за 2010 год. възлиза на 18 404.57лв. В този размер, прилагайки презумпцията по чл.123, ал.1, т.2 от ДОПК, съдът е счел, че е налице подлежащ на облагане доход, който формира данъчна основа по чл. 122, ал.2 от ДОПК в горепосочения размер и следващия се върху нея данък по чл.48, ал.1 от ЗДДФЛ от 1840.46лв.

Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. По жалбата на Директора на Дирекция ОДОП В. Т.:

Неоснователна е тезата на касатора, че изводът за наличие на обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК е обусловен от установяването на недостиг на парични средства към определен момент от ревизирания период или на месечна база. Граматическото, логическото и систематичното тълкуване на визираната норма сочи, че хипотезисът й предвижда изискуемото се несъответствие да е "за" ревизирания период, а нормата на ал. 4 уточнява, че за "съответния период", за който са установени обстоятелствата, органът по приходите определя основата за облагане с данъци. Тя се формира по критериите, регламентирани в чл. 122, ал. 2 от ДОПК, а те целят определената по особения ред данъчна основа да е максимално близка до действителната такава. Именно поради това при нейното установяване определящ е видът на облагането, а при подоходното облагане облагаема е общата годишна данъчната основа, базирана на годишния облагаем доход. Аргумент за това следва от разпоредбите на чл. 17 и чл. 48 ЗДДФЛ, съдържащ се в глава десета, озаглавена "Годишно облагане", които в качеството си на материалноправни норми е следвало да бъдат съобразени от органа по приходите в проведеното производство по особения ред на чл. 122 и сл. от ДОПК. Този ред е относим само към размера на облагаемата данъчна основа, но не дерогира приложимостта на съответния материален закон. ЗДДФЛ не предвижда месечна облагаема основа, а само годишна такава, поради което като е приел, че хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК касае целият данъчен период, предвиден в приложимия материален закон, а не констатирано несъответствие в рамките на месеци от него, първоинстанционният съд е формирал обосновани и материално законосъобразни правни изводи. Не са налице инвокираните касационни основания за отмяна на решението в тази му част, с оглед на което жалбата на касатора се явява неоснователна и следва да се отхвърли. По жалбата на А. Б.:

Не би могла да бъде споделена тезата на касатора относно размера на началното салдо на отчета за паричния поток за 2006г., рефлектиращо и върху относимите параметри за следващите години до 2010г., тъй като представените доказателства за получени приходи през периода 1997- 2005 год. не установяват фактът, че ревизираното лице е разполагало с тази сума към 01.01.2006 г. Неотносими в тази връзка са представените удостоверения за доходите на починалия през 2005 год. съпруг на А. Б., тъй като презумпцията за съвместен принос по чл.19, ал.3 от СК от 1985г отм. от 01.10.2009г./ е неприложима спрямо доходите на съпруга. Те не са предмет на съпружеска имуществена общност, поради което не следва да бъдат включвани в паричния поток на ревизираното лице за периода 1997 - 2005год. Същият не е в обхвата на ревизията, а необходимост от изследване на приходите и разходите на свързаните с Босилкова лица през този предходен период не би могла да се обоснове с приложимостта на презумпцията по чл.123, ал.1, т.2 от ДОПК. В случай, че лицето бе представило доказателства за парични влогове на съпруга си, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, включили се в съответната квота в наследствената му маса след откриване на наследството през 2005 год., то след приемането му, би следвало полагащата й се част от него, при съобразяване на правата на останалите наследници, да се отчете като приход на ревизираното лице. Доказателства в тази насока обаче не са ангажирани, поради което и предвид неустановеността на разполагаемостта към 01.01.2006 год. с част от получените от лицето доходи през предходния период, първоинстанционният съд правилно е приел, че началното салдо следва да бъде нулево и в резултат на това обосновано е кредитирал вариант 2 от заключението по СИЕ. Ирелевантни в този аспект са доводите на касатора за възприетия от съда двоен подход при определяне на обичайния размер на разходите за живот за периодите преди и след 2006 год., включително и относно твърдяното дарение на сина й в средата на 2005год., предвид неустановеността на налични спестявания и разполагаемост с част от приходите към 01.01.2006год. Действително и за периода, който не попада в обсега на ревизията, лицето не носи тежестта да доказва размера на направените от него разходи, като в случай, че органите по приходите поддържат, че те надвишават обичайния размер на разходите по данни на НСИ, то именно те следва да установят твърденията си. При липсата на доказателства за спестени средства към началото на 2006г. обаче размерът на разходите през този предходен период не променя нулевото начално салдо за 2006 год., а то рефлектира върху крайното салдо за 2010 год., установяващо недостиг от 18 404.57лв., относим към основанието по чл.122, ал.1, т.7 от ДОПК. По аргумент от чл.123, ал.1, т.2 от ДОПК това превишение формира данъчна основа по чл.122, ал.4 от ДОПК, върху която първоинстанционният съд правилно е определил дължимият данък по чл.48, ал.1 от ЗДДФЛ. Като е достигнал до извод за законосъобразност на РА в тази му част, съдът е постановил решение, което не страда от инвокираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и направените искания, в полза на ответниците по съответните касационни жалби следва да бъдат присъдени разноски за касационното производство, възлизащи в размер на 200 лв. за А. Б. и 385.57 лв. за Дирекция ОДОП, като след компенсация ревизираното лице следва да бъде осъдено да заплати на Дирекция ОДОП сумата от 185.57 лв.

Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

Решение 58/25.02.2014г. на Административен съд В. Т., постановено по адм. д. 788/2013 г . ОСЪЖДА

А. А. Б. от гр. Б. да заплати на Дирекция ОДОП В. Т. при ЦУ на НАП разноски за касационното производство в размер на 185.57лв. / сто осемдесет и пет лв. 0.57ст./. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ З. Ш.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ С. А./п/ Б. Л.

Б.Л.