Р Е Ш Е Н И Е
№ 320
София, 12.06.2025 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА
при секретаря Д. Т. като изслуша докладваното от съдия К. М. гр. д. № 662 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. К. К. чрез пълномощника му адвокат П. А. против решение № 304 от 3.11.2023 г., постановено по гр. д. № 320 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е потвърдено решение № 205 от 15.03.2023 г. по гр. д. № 1181/2022 г. на Районен съд - Добрич, в атакуваната му част, с която е допусната съдебна делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, апартамент с площ от 90 кв. м., ведно с принадлежащите му избено и таванско помещение и 12.526 % ид. ч. общите части на сградата и от правото на строеж между съделителите и при права в съсобствеността: Х. К. К. – 3/8 ид. ч. и Ж. К. К. – 5/8 ид. ч.
Х. К. К. чрез пълномощника си адвокат Д. П. оспорва касационната жалба и претендира възстановяване на направените разноски.
С определение № 687 от 13.02.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Данните по делото са следните:
Процесният апартамент е построен в ЖСК „С.“ ІІ и е придобит с нотариален акт № 295, том ІІ, д. № 552/1980 г. на името на К. Ж. К., Х. К. К. и Ж. К. К. при права 1/2 ид. ч. за първата и по 1/4 ид. ч. за страните по делото. На 7.06.1999 г. Х. К. К. с нотариален акт № 4, том ІІ, рег. № 931, нот. д. № 192/1999 г. на нотариус Ц. А.. дарил своята 1/4 ид. ч. от апартамента и гараж в същата сграда на майка си К. Ж. К. и така нейните права в съсобствеността станали 3/4 ид. ч. На 4.08.1999 г. К. Ж. К. сключила с Т. В. П. предварителен договор за покупко-продажба на гаража срещу сумата от 7000 лв. На 23.09.1999 г. с нотариален акт № 170, том ІІ, рег. № 1777, нот. д. № 326/1999 г. на нотариус Ц. А., К. К. и Ж. К. са продали на Т. В. П. гаража, като в нотариалния акт е вписана продажна цена от 4000 лв. На същата дата 23.09.1999 г. Х. К. е закупил от Община-Добрич апартамент в[жк]за сумата 6855 лв.
Обсъждайки показанията на свидетелите (Т. В. П., закупил гаража, М. Ж. Г. и К. Ж. И., брат и сестра на К. К., ангажирани от ответника и на К. И. К. и Т. Ж. К., син и съпруга на ищеца) съдът е приел, че същите непротиворечиво установяват, че гаражът е продаден за 7000 лв. и с тези пари е закупен от ищеца апартамент в[жк].
Съдът е посочил, че доказаният факт на продажба на сумата 7000 лв., която е предадена на Х. К. и с която същият е заплатил закупения от него апартамент, не е достатъчен да установи твърдението на ответника, че тези действия на майката на страните са продиктувани от вътрешното й убеждение, че е „подарила“ своята част от процесния апартамент на другия си син Ж. К.. Че това поведение е своеобразен акт на овъзмездяване на по-големия й син за лишаването му от бъдещ дял при последващо наследяване на апартамента, подлежи на пълно и главно доказване от Ж. К.. Това е наложително и поради това, че не е напълно житейски и логически издържано да се възприеме изцяло тезата на ответника, предвид факта, че на 7.06.1999 г. Х. К. е дарил на майка си своята 1/4 ид. ч. от процесния апартамент. Предвид този факт не може безусловно да се приеме, че соченото „овъзмездяване“ на Х. К. е заради лишаването му от правото да получи при наследяване от своята майка наследствен дял от апартамента, поради подаряването му на Ж. К., а не е заради предходното безвъзмездно разпореждане от Х. К. със собствения му дял от съшия апартамент. Ответникът дължи доказване и че наследодателката К. К..на 23.09.1999 г. след приключване на сделките е заявила, че „подарява“ дела си на Ж. К., тъй като по-големият Х. К. вече се е снабдил с жилище, както и че от този момент е предала владението на своя дял на Ж. К. и е считала него за собственик на целия имот.
Приел е за съмнително изявлението на К. К. да е било именно в смисъл, че в конкретния момент се разпорежда с дела си (подарява дела си), както и при това изявление да е била с вътрешното убеждение, че по силата на устно изразената воля осъществява действително разпореждане с дела си в полза на Ж. К.. Счел е, че не звучи правдоподобно от момента на това устно изявление наследодателката да е възприемала сина си Ж. като единствен собственик, а също и че присъстващите й синове са възприели това изявление като пораждащо прехвърлителен ефект, при което „надареният“ Ж. К. веднага да почне да упражнява фактическа власт върху дела на майка си, приживе на последната и да е възприемал единствено себе си като собственик на целия имот. Посочил е, че самият Ж. К. в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд е заявил, че след смъртта на майка си търсил документите за апартамента и ги открил на необичайно място, като имал подозрения, че липсват документи, като това можело и да е завещание. Съдът е приел, че самото очакване за наличие на завещание е показателно за съзнанието на съделителя, че майка му реално не му е прехвърлила дела си по надлежния ред, каквито и изявления и обещания да е правила пред него и трети лица. Очакването да открие завещание е по-скоро израз на даденото от неговата майка приживе обещание да му прехвърли своя дял в един бъдещ момент, а не е признак на вътрешно субективно съзнание, че от 23.09.1999 г. е получил владението и е започнал да възприема апартамента като свой.
По отношение показанията на ангажираните от ответника свидетели съдът е посочил, че те звучат като предварително заучени, като свидетелите споделят едно и също, а именно, че К. К. „дарила“ със съгласието на двамата си синове процесния апартамент на сина си Ж., който живеел при нея и затова трябвало да овъзмезди и големия си син Х. К.. (показанията на Т. В. П.); че К. К. „дарила“ апартамента на Ж. и пожелала да живее при него, като дарението се случило когато Х. К. закупил своя апартамент и тогава тя разбрала, че вече е „поделила“ децата си (показанията на М. Ж. Г.); че дарила апартамента на Ж. (показанията на К. Ж. И.). Съдът е счел, че е житейски логично изявлението на наследодателката да е било в смисъл, че ще дари (ще остави) дела си на Ж. К., което визира един бъдещ неопределен момент за изповядване на безвъзмездната сделка. Тезата на Ж. К. относно вътрешното убеждение на майка му не е обоснована от гледна точка на нейния житейски опит и образователен ценз и влиза в пълно противоречие с последните (наследодателката е била счетоводител с регистрирана фирма, което означава, че е била с висок образователен ценз и професионален опит и е била наясно с реда за придобиване на имуществени права върху недвижими имоти; била е позната с нотариус Ц. А., както споделя самия нотариус в свидетелските си показания. Този нотариус е удостоверил в нотариална форма и сделките от 7.06.1999 г. и 23.09.1999 г., по които К. К. е страна и е напълно ясно, че към 23.09.1999 г. е била напълно наясно как се сключва договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижи имот. Затова очевидно неадекватна е тезата, която сочат свидетелите на ответника, че същата е била напълно и безусловно убедена, че е подарила устно дела си на по-малкия си син Ж. К..
По тези съображения съдът е счел, че наследодателката вероятно е имала нагласата и намерението да прехвърли дела си в изискуемата форма, но до смъртта си не е прибягнала до сключване на договор за дарение в нотариалната форма за действителност и не е трансформирала намерението си във фактически действия, за да придаде стабилност на положението на сина си Ж. К. и да обективира в изискуемата форма намерението си да го надари. Това й поведение не демонстрира нейно убедително желание да превърне намерението си в реалност, а това внася съмнение в достоверността на твърдението, че още през септември 1999 г. е предала владението върху своя дял на Ж. К.. Затова неубедителна е тезата на Ж. К., че от септември 1999 г. е завладял дела на майка си с нейно съгласие. Тя е продължила да живее в имота, а самият Ж. К. не е живял постоянно в него – свидетелката Т. К., а и изявленията на ответника в съдебно заседание на 17.10.2022 г. установяват, че след като ответникът се развел със съпругата си, заживял на семейни начала с друга жена и до 2012 г. живял с нея в процесния апартамент само около две години, а след като се разделили се върнал на адреса, но живял в таванското помещение и слизал при майка си, за да се нахрани и да си вземе прането. Тези данни не сочат на постоянно, непрескъснато и явно осъществяване а фактическа власт върху процесния апартамент, демонстрирано спрямо нея като съсобственик на имота. Съдът е посочил и че извършването на действия по поддръжка и ремонти на апартамента, за които свидетелстват свидетелите на ответника, не са недвусмислен израз на вътрешното му убеждение, че упражнява фактическата власт на целия апартамент с намерението за своене, тъй като той като съсобственик е длъжен да участва в тежестите на общата вещ и освен това упражняването на труд по осъществяване на ремонт и поддръжка още не означава, че единствен е поел и разходите за тези действия (липсват доказателства, че необходимите и полезни разноски да са били поемани само от него, защото се е чувствал собственик на целия имот), тъй като действията му могат да се тълкуват и като израз на изпълнение на синовния му дълг да помага на възрастната си майка, която обитава жилището.
В обобщение съдът е формирал извод, че периодичното пребиваване на Ж. К. в имота в присъствие на другия жив съсобственик не може да се третира без съмнение като завладяване на целия имот и е оправдано с участието му в съсобствеността върху имота (същият владее собствения си дял от апартамента), а допуснатото от майка му ползване от същия и на нейния дял през определени периоди от време е с характер на търпими действия, почиващи на нормални човешки отношения на взаимопомощ и близката родствена връзка.
По отношение довода във въззивната жалба за липса на указания в доклада, че следва да докаже осъществяване на владение по отношение на своята майка и демонстриране на собственическо намерение спрямо нея, въззивният съд е посочил, че не са наведени доводи, че в резултат на непълнотата на доклада ответникът е бил лишен от възможността да ангажира доказателства, респ., че делото е останало неизяснено от фактическа страна, нито е поискал събиране на нови доказателства. Поради това за въззивния съд не е възникнало задължение да дава нови указания относно разпределението на доказателствената тежест за релевантните факти.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „по приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС, когато наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон“:
В практиката на ВКС по решение № 60123 от 16.11.2021 г. по гр. д. № 50/2021 г., ІІ г. о., решение № 32 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015, І г. о., решение № 60 от 7.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г., І г. о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., І г. о., решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г., І г. о. и решение № 95 от 10.06.2019 г. по гр. д. № 2609/2018 г., І г. о., в които се приема, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността и когато владението е установено по този начин и няма данни фактическата власт да е отнета действа презумпцията на чл. 69 ЗС.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „по постоянството на владението“:
В решение № 60108 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 3534/2020 г., ІІ г. о., решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. и решение № 17 от 19.02.2016 по гр. д. № 4335/2015, ІІ г. о. е дадено тълкуване, че а да се приеме владението за постоянно е необходимо да се установи началния му момент, както и че впоследствие във всеки момент, когато пожелае владелецът може да реализира владелческата си власт, като няма нужда владелецът да повтаря определени действия, нито да се намира физически в имота във всеки момент, след като спрямо имота не са извършвани действия от трети лица, които водят до прекъсване на владението или поставят под съмнение неговата явност, като се прилага презумпцията на чл. 83 ЗС.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по възражение за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, дори във въззивната жалба да няма формирано доказателствено искане, мотивирано от това възражение“:
Отговор на въпроса е даден със задължителните за съдилищата указания по приложение на процесуалния закон в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС , съгласно които в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „задължен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи изрични и ясни мотиви защо не ги приема“:
По този въпрос е налице трайна практика на ВКС, включително и посочените от касатора решение 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., ІІ т. о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., ІV г. о. и решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., ІІ т. о., която дава тълкуване, че въззивният съд дължи да мотивира решението си според изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като се произнесе по доводите и възраженията на страните, зададени с въззивната жалба и нейния отговор.
Настоящия състав възприема тълкуването по посочените въпроси, като същото е приложимо и по настоящото дело.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „знанието на владелеца и на лицето, което му е предало владението, че фактическата власт върху имота не е придобита въз основа на сделка, годна да прехвърли вещното право на собственост върху него, изключва ли намерението за своене у владелеца и установяването на фактическа власт върху имота“:
Владението като фактическо състояние е дефинирано в чл. 68 ЗС - „упражняване фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез другиго“. Владение по смисъла на чл. 68 ЗС може да се упражнява само върху чужда вещ, респ. чужда идеална част от вещ. Знанието или незнанието, че вещта е чужда е от значение само за квалификацията на владението като добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС или като недобросъвестно, която квалификация е от значение за правните последици от владението (срок за придобиване на вещно право върху недвижим имот въз основа на придобивна давност, собственост на плодовете, размер на облигационните вземания за полезни разноски), но не и за определяне на фактическата власт като владение.
Законът урежда придобиването или загубване на субективни права, като фактически състави, които водят до пораждането или погасяването им. Правните норми не уреждат придобиването и изгубването на владение, тъй като се касае до условия за възникване или прекратяване на факти. Фактите, водещи до придобиване и изгубване на владение могат да се ценят от гл. т. на това дали има съгласие (формално или неформално) между предишния и новия владелец за предаване на владението или липсва такова съгласие; дали владението се придобива лично или чрез другиго и прочие. Когато владението се предава със съгласието на предишния владелец или със съгласието на собственика, респ. съсобственика на вещта, то от момента на постигане на съгласието (за което не се изисква форма, така че същото може да бъде и вербално) преминава и владението щом новия владелец установи фактическа власт. Знанието на този, който предава владението и на този, който го установява въз основа на изразеното съгласие, че не е спазена формата за прехвърляне собствеността на вещни права върху недвижими имоти е изцяло неотносимо, защото с постигнатото съгласие се прехвърля не собствеността, а на владението като фактическо състояние.
По основателността на касационната жалба:
Въззивното решение е неправилно, като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и необосновани изводи, като са основателни доводите на касатора в тази насока.
Изводите на въззивния съд са направени в противоречие с тълкуването в практиката на ВКС по въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и с отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В касационната жалба и отговора на касационната жалба (състоящ се в цитат на мотивите на въззивното решение и изявлението, че те са правилни) не е оспорена възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по спора, а касаторът оспорва само направените въз основа на нея правни изводи.
Изцяло необосновани са изводите на окръжния съд относно направеното от К. К. изявление във връзка с продажбата на гаража на 23.09.1999 г. и предоставянето на получената цена на ищеца, за да закупи жилище, а именно, че вече е поделила синовете си, като процесния имот остава на по-малкия й син, с когото тя ще живее в него. Приемайки, че не е житейски логично с това изявление да е предадено владението на Ж. К., тъй като преди това на 7.06.1999 г. Х. К. е дарил на майка си собствената си ј ид. ч. от процесния апартамент, поради което е възможно покупко-продажната цена от гаража да е предоставена именно заради това безвъзмездно разпореждане, съдът не е отчел нормативната уредба и установен по делото факт. Дарението от 7.06.1999 г. Х. К. е извършил с оглед изискванията в наредбата на О. Д. по чл. 8, ал. 2 ЗОбС общинско жилище да се продаде без търг или конкурс на наематели, които нямат друго жилище на територията на общината, за който факт свидетелства и Т. К. („общината изискваше хората, които ще закупят имот от Жилфонд да нямат имот на тяхно име“). Свидетелят К. И. установява, че преди да закупи общинското жилище в[жк]ищецът е живеел там под наем, свидетелят К. К., че родителите му живеят в този апартамент от 1989 г., а свидетелката Т. К., че кандидатствали за общинското жилище на „Жилфонд“, били одобрени, ремонтирали го и започнали да живеят в него на 7.10.1994 г. Следователно категоричният извод, който е направил въззивният съд е изцяло необоснован.
При формиране на извода, че не звучи правдоподобно от момента на това устно изявление наследодателката да е възприемала сина си Ж. като единствен собственик, а също и че присъстващите й синове са възприели това изявление като пораждащо прехвърлителен ефект, при което „надареният“ Ж. К. веднага да почне да упражнява фактическа власт върху дела на майка си, приживе на последната и да е възприемал единствено себе си като собственик на целия имот, окръжният съд неправилно е приложил уредбата на субективните права към факта на владението. За разлика от прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, предаването на владението върху тях е неформален акт, който може да бъде извършен и вербално. Свидетелите М. Г. и К. И., които са чичо и леля на страните и не са заинтересовани от изхода на спора, непротиворечиво заявяват, че волята на сестра им К. К. е била след като е осигурила средствата за покупката на апартамента на ищеца, процесният апартамент на остане за ответника, с когото тя да живее, като по този начин осигури жилище и на двамата си сина. Използваната от свидетелите дума „дарение“ отразява само волята на К. К. безвъзмездно да осигури жилище за всеки от синовете си (дарила е сумата от продажбата на гаража на ищеца и дарява процесния апартамент на ответника), а не виждането й, че вербалното изявление има вещно-прехвърлителен ефект, в каквато насока са мотивите на съда относно образователния ценз на К. К..
Изявлението на наследодателката е направено в присъствието на двамата й синове, които са изразили съгласие с него и през годините е потвърждавано и пред нейните брат и сестра. Посоченото се потвърждава и от показанията на свидетеля К. К., които въззивният съд не е обсъдил, че е ходил в апартамента само на гости на баба си и от показанията на всички свидетели, че споровете между двамата братя възникнали едва след смъртта на майка им. Твърдението на свидетелят К. И. К., син на ищеца, че К. К. е казвала, че „законът ще раздели имота“ от една страна не може безусловно да бъде отнесено към процесния апартамент, доколкото с влязлото в сила първоинстанционно решение до делба е допуснат и земеделски наследствен от К. К. имот, а от друга страна нормата на чл. 172 ГПК дава основание тези показания да се приемат за недостоверни, доколкото противоречат на останалия доказателствен материал и самият свидетел не посочва конкретните обстоятелства, при които е чул твърдяното изявление. Същевременно свидетелката Т. Ж. К. посочва, че изявлението „законът ще го раздели“ е направено при подписване на пълномощно за опериране с банковата сметка, като К. К. е казала и точно каква сума има в нея, а следователно това изявление отразява волята паричните средства да бъдат разделени според наследяването по закон.
Основателен е доводът на касатора, че е изцяло неясно защо въззивният съд е приел, че непротиворечащи си свидетелски показания, които съответстват и на установеното от писмени доказателства, „звучат като предварително заучени“.
Необоснован е и извода на въззивния съд, че очакването на ответника след смъртта на К. К. да намери нейно завещание и подозрението му, че ако е имало такова то може да е взето от ищеца, опровергава наличието на намерение за своене. При установените по делото факти – изявление на К. К., направено пред двамата й синове, че процесния имот остава за ответника, с което и двамата са изразили съгласие, очакването за наличие на завещание не може да бъде отнесено към наличието на намерение за своене, а само към възможността ответника да легитимира чрез акт за собственост правата си.
Необосновани и в нарушение на тълкуването в практиката на ВКС относно приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС и признака постоянно владение са и изводите на окръжния съд относно липсата а постоянно, непрекъснато и явно осъществяване на фактическа власт върху процесния апартамент, демонстрирано спрямо К. К. като съсобственик на имота.
Изявлението на К. К., че процесния апартамент остава за сина й Ж. К. (дарява му го, ще му го дари), тъй като е дарила паричната сума от продажбата на гаража на Х. К. и така осигурява и двамата си сина с жилище, направено в присъствието и на двамата, които са изразили съгласие, съставлява акт на предаване на владението върху притежаваните права в съсобствеността на ответника. Затова от този момент през есента на 1999 г. Ж. К. е придобил владението върху правата на майка си и се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС, съответно майка му е останала да живее в имота с оглед изрично поставеното условие, че ще живее в него, но вече като държател от името на сина си Ж. К.. Обстоятелството, че тези отношения не са оформени юридически чрез договор в изискуемата от закона нотариална форма е неотносимо щом са установени предаването на владението от собственика и момента, в който е извършено. Именно поради предаване на владението със съгласието на носителя на вещните права ответникът не е следвало да демонстрира завладяването на тези права пред майка си К. К.. Демонстриране на завладяването на правата на съсобственик спрямо него е необходимо само ако липсва негово съгласие за предаване на владението.
Установеното от показанията на свидетелката Т. К. къде в периода след 1999 г. е живял Ж. К. не водят до направения от въззивния съд извод за липса на постоянно владение. Обитаването на друго жилище е било поради лични причини и не е било свързано с отношенията с неговата майка, която му е предала владението върху притежаваната от нея идеална част и е живеела в процесния апартамент, държейки я за него и според условието, че ще живее н този апартамент (което при юридически оформяна на отношенията би се изразило в запазване на вещното право на ползване). В показанията на свидетелите липсват данни за спор между К. К. и Ж. К. относно обитаване на процесния апартамент, а съответно и за това дали Ж. К. във всеки момент, в който реши може да осъществява владелчески действия по отношение на този имот. Установеният по делото факт, че Ж. К. след 1999 г. е поел изцяло поддръжката и ремонта на апартамента също е част от установеното от него владение. Изводът на въззивния съд, че тези действия могат да се тълкуват и като израз на изпълнение на синовния му дълг да помага на възрастната си майка, която обитава жилището, е изцяло необоснован, тъй като не може да се свърже с нито един факт по делото, включително и с твърдените от свидетелите на ищеца Х. К..
С оглед изложеното въззивното решение на Окръжен съд - Добрич следва да бъде отменено като неправилно. Тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия вместо него следва да бъде постановено решение, с което предявения иск за делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 72624.623.7802.1.21 бъде отхвърлен.
От неоспорената от страните фактическа обстановка е установено, че Ж. К. се е разпоредил с правата си в гаража, придобит през 1980 г. заедно с процесния апартамент от ЖСК „С.“ ІІ. Сумата от тази продажба, извършена заедно с майката на страните К. К., е дарена на ищеца Х. К., за да може да закупи общинския апартамент, в който е бил наемател и в който е живяло семейството му. Поради осигуряване на жилище за по-големия си син през есента на 1999 г. К. К. в присъствието на двамата си сина е изразила волята си процесният апартамент на остане за по-малкия син Ж. К., като така осигурява жилище и за двамата си сина, но с условието тя да живее в този апартамент. Това изявление съставлява акт на предаване на владението, с което страните по настоящия спор са се съгласили. От този момент Ж. К. е станал владелец на правата в съсобствеността на майка си, която според условието което е поставила е продължила да живее в имота, но вече го е държала за ответника. Липсата на юридическо оформяне на отношенията е неотносимо, тъй като при предаване на владението със съгласието на собственика за новия владелец не е опровергана презумпцията на чл. 69 ЗС (арг. и от чл. 70, ал. 3 ЗС). От есента на 1999 г. до смъртта на К. К. на 11.02.2020 г. десетгодишният давностен срок е изтекъл и съответно в наследството й не се е включило правото на собственост върху процесния апартамент и ищецът не се легитимира като съсобственик.
С оглед изхода на спора ищецът Х. К. К. следва да възстанови на ответника Ж. К. К. направените по делото разноски в размер на 6280 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 304 от 3.11.2023 г., постановено по гр. д. № 320 по описа за 2023 г. на Окръжен съд – Добрич и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. К. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] против Ж. К. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. Б, ет. 4, ап. 7 иск за делба на апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 4, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №*****, намиращ се в сграда с идентификатор №****, разположена в поземлен имот с идентификатор №***, като жилището се състои от три стаи, кухня и сервизни помещения със застроена площ от 90 кв. м., заедно с избено помещение № 4 с площ от 16,74 кв. м. и таванско помещение № 6 с площ от 13,81 кв. м.,както и припадащите му се 12,526 % идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху мястото.
ОСЪЖДА Х. К. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Ж. К. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. Б, ет. 4, ап. 7 разноски за съдебното производство в размер на 6280 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: