Неокончателна редакция
РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)
24 март 2026 година(*)
„ Преюдициално запитване — Член 267 ДФЕС — Обхват на задължението за отправяне на преюдициално запитване, което носят произнасящите се като последна инстанция национални юрисдикции — Изключения от това задължение — Задължение да се мотивира конкретното прилагане на тези изключения — Национална правна уредба, която дава възможност на произнасящата се като последна инстанция национална юрисдикция да отхвърля с кратки мотиви някои жалби — Изисквания към мотивирането на отказ за отправяне на преюдициално запитване “
По дело C‑767/23 [Remling](i)
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет, Нидерландия) с акт от 13 декември 2023 г., постъпил в Съда на същия ден, в рамките на производство по дело
A. M.
срещу
Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid,
СЪДЪТ (голям състав),
състоящ се от: K. Lenaerts, председател, T. von Danwitz, заместник-председател, F. Biltgen, K. Jürimäe, L. Arastey Sahún и J. Passer, председатели на състави, S. Rodin, E. Regan, D. Gratsias, M. Gavalec (докладчик), Z. Csehi, S. Gervasoni и N. Fenger, съдии,
генерален адвокат: T. Ćapeta,
секретар: A. Lamote, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 4 март 2025 г.,
като има предвид становищата, представени:
–за A. M., от E. C. Gelok, advocate,
–за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman и J. Langer, в качеството на представители,
–за германското правителство, от R. Kanitz, в качеството на представител,
–за италианското правителство, от S. Fiorentino, в качеството на представител,
–за финландското правителство, от A. Laine и M. Pere, в качеството на представители,
–за Европейската комисия, от F. Ronkes Agerbeek и C. Urraca Caviedes, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 26 юни 2025 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 267, трета алинея ДФЕС във връзка с член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между A. M., гражданин на трета държава, и Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Държавен секретар по въпросите на правосъдието и сигурността, Нидерландия) (наричан по-нататък „държавният секретар“) по повод на отказа на последния да издаде на A. M. разрешение за пребиваване.
Правна уредба
3 Член 91, параграф 2 от Vreemdelingenwet 2000 (Закон за чужденците от 2000 г.) от 23 ноември 2000 г. (Stb. 2000, бр. 495, наричан по-нататък „Законът за чужденците“) гласи:
„Ако смята, че изтъкнатото оплакване не е основание за отмяна, Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State [Отдел по административни спорове на Държавния съвет (Нидерландия)] може да мотивира акта си само с тази констатация“.
Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
4 A. M. — който е марокански гражданин, но съпругата и децата му пребивават в Нидерландия и притежават нидерландско гражданство — подава молба до държавния секретар за издаване на разрешение за пребиваване, валидно на цялата територия на Европейския съюз. С решение от 8 октомври 2019 г. молбата му е отхвърлена по съображението, че A. M. вече разполага с разрешение за пребиваване в Испания.
5 A. M. обжалва това решение по административен ред, но държавният секретар отхвърля жалбата му с решение от 19 май 2020 г., което A. M. обжалва по съдебен ред пред Rechtbank Den Haag, zittingsplaats Utrecht (Първоинстанционен съд Хага, отделение Утрехт, Нидерландия).
6 С решение от 5 март 2021 г. посоченият съд отхвърля жалбата, като се мотивира с това, че съгласно решение от 10 май 2017 г., Chavez-Vilchez и др. (C‑133/15, EU:C:2017:354), е в тежест на A. M. като подател на молбата за разрешение за пребиваване да докаже, че децата му не разполагат с разрешение за пребиваване в Испания или не могат да получат такова.
7 A. M. обжалва това съдебно решение пред Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет), който е запитващата юрисдикция. С жалбата си A. M. най-напред оспорва тълкуването, дадено от Rechtbank Den Haag, zittingsplaats Utrecht (Първоинстанционен съд Хага, отделение Утрехт), на решение от 10 май 2017 г., Chavez-Vilchez и др. (C‑133/15, EU:C:2017:354), и изтъква, че има производно право на пребиваване съгласно член 20 ДФЕС, така както е тълкуван в частност в посоченото решение. По-нататък той се оплаква от това, че първоинстанционният съд не е отправил преюдициално запитване до Съда по реда на член 267 ДФЕС, въпреки че в националната съдебна практика има различия по въпроса за тежестта на доказване на производното право на пребиваване. Накрая пред запитващата юрисдикция той прави ново искане за сезиране на Съда по реда на посочената разпоредба.
8 Запитващата юрисдикция смята, че отговорът на повдигнатия от A. M. въпрос за тълкуването на правото на Съюза следва ясно от практиката на Съда. Затова в съответствие със съдебната практика, произтичаща от решения от 6 октомври 1982 г., Cilfit (283/81, EU:C:1982:335), и от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi (C‑561/19, EU:C:2021:799), тази юрисдикция приема, че не е длъжна да отправя преюдициално запитване по член 267, трета алинея ДФЕС и може да реши делото в главното производство, като изложи следните кратки мотиви:
„Жалбата не налага отмяна на съдебното решение [на първоинстанционния съд]. Няма необходимост от излагане на допълнителни мотиви за тази констатация.
Всъщност жалбата не съдържа въпроси, на които трябва да се отговори в интерес на единството на правото, развитието на правото или съдебната защита като цяло (член 91, параграф 2 от Закона за чужденците)“.
9 Тази възможност за кратко мотивиране, предвидена в член 91, параграф 2 от Закона за чужденците, отразява равновесието, което при приемането на този закон нидерландският законодател е искал да установи между волята да се даде всеобща възможност за обжалване на съдебните решения в областта на режима на чужденците, и необходимостта да се позволи на запитващата юрисдикция да съсредоточи работата си върху въпросите, които са от значение за единството на правото, развитието на правото или съдебната защита като цяло.
10 Запитващата юрисдикция подчертава, че има правомощието да мотивира кратко решенията си в частност когато е изтъкнато негодно основание за обжалване или когато с единственото изтъкнато основание се оспорва прилагането на постоянната практика на първоинстанционния съд, без ясно да се посочва защо тя да е приложена неправилно или непълно, нито какво налага да бъде променена. В такива случаи според запитващата юрисдикция няма никаква необходимост подробно да се възпроизвеждат вече възприети в съдебната практика изводи, срещу които не са изтъкнати убедителни доводи. Освен това, след като не е налице основание за отмяна на решението на първоинстанционния съд, нито са повдигнати въпроси във връзка с единството на правото, развитието на правото или съдебната защита, това като цяло означава, че не стоят и въпроси за тълкуването на правото на Съюза, които да налагат да се отправи преюдициално запитване.
11 Запитващата юрисдикция смята, че дори при кратко мотивиране субектите на правото разполагат с ефективна съдебна защита, тъй като всяко дело в областта на режима на чужденците се разглежда задълбочено и подробно от първоинстанционния съд, пред който гражданите на трети държави и техните процесуални представители могат в частност да изложат доводите си писмено и да ги защитят устно при условията на състезателност в съдебното заседание. При всички случаи първоинстанционният съд постановява акта си с пълни мотиви. Запитващата юрисдикция пък винаги осъществява пълен контрол по съществото на жалбата дори когато това не личи от кратките мотиви, изложени в самото ѝ решение.
12 Тази юрисдикция също така отбелязва, че специализираният ѝ състав по въпросите на режима на чужденците е постановил 11 047 решения по същество в периода от 2020 г. до 2023 г., като 85 % от тях са мотивирани кратко. В това отношение тя посочва, че правото на Съюза оказва все по-голямо влияние върху режима на чужденците, а в производствата по обжалване на първоинстанционните решения се правят множество искания за отправяне на преюдициално запитване, някои от тях напълно немотивирани. В тази ситуация обаче би отнемало твърде много време, ако всички откази за отправяне на преюдициални въпроси се мотивират от гледна точка на изключенията, установени от Съда в решение от 6 октомври 1982 г., Cilfit (283/81, EU:C:1982:335, т. 21), от което следва, че националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право (наричана по-нататък „националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване“) и пред която е повдигнат въпрос от правото на Съюза, се освобождава от задължението си да сезира Съда по смисъла на член 267, трета алинея ДФЕС, когато констатира, че повдигнатият въпрос не е релевантен, че съответната разпоредба от правото на Съюза вече е тълкувана от Съда или че правилното тълкуване на правото на Съюза е дотолкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение (наричани по-нататък „трите изключения по решение Cilfit“).
13 Запитващата юрисдикция добавя, че когато се мотивира кратко, тя възприема като свой диспозитива на акта на първоинстанционния съд, без задължително да възпроизвежда всичките му мотиви. По този въпрос тя уточнява, че е възможно да достигне до същия извод като първоинстанционния съд, но по различни мотиви. В този смисъл би могло тя да се ограничи с кратки мотиви, когато този съд е отхвърлил искане за отправяне на преюдициални въпроси, без надлежно да се мотивира за това, или когато не е разгледал направеното искане.
14 Като се позовава в частност на решение на Европейския съд по правата на човека от 24 април 2018 г., Baydar с/у Нидерландия (CE:ECHR:2018:0424JUD005538514), запитващата юрисдикция приема, че възможността за кратко мотивиране, с която разполага съгласно член 91, параграф 2 от Закона за чужденците, е в съответствие с общото задължение за мотивиране по член 47, първа алинея от Хартата и член 6, точка 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“). По този въпрос тя също не смята да отправя запитване до Съда.
15 Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че съгласно точка 51 от решение от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi (C‑561/19, EU:C:2021:799), когато национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, счита, че е освободена от задължението да сезира Съда с преюдициално запитване, от решението ѝ трябва да става ясно било че повдигнатият въпрос от правото на Съюза е ирелевантен за решаването на отнесения до нея спор, било че тълкуването на съответната разпоредба от правото на Съюза се основава на практиката на Съда, било — ако такава практика липсва — че тълкуването на правото на Съюза е дотолкова очевидно за тази юрисдикция, че не оставя място за никакво основателно съмнение. Ето защо възниква въпросът дали възможността за кратко мотивиране на такива решения е в съответствие с член 267, трета алинея ДФЕС във връзка с член 47 от Хартата, когато някоя от страните по отнесения до тази юрисдикция спор иска да бъде отправено преюдициално запитване. Тя се пита по-конкретно дали в такива случаи трябва да се мотивира подробно защо не е длъжна да отправя запитване, и в частност да посочва кое от трите изключения по решение Cilfit е налице.
16 В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че видно от точки 61—65 от решение от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi (C‑561/19, EU:C:2021:799), когато обявява жалбата за недопустима по съображения, които са специфични за воденото пред нея производство, националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, може да не сезира Съда с преюдициално запитване, без да носи във връзка с това задължението за мотивиране, посочено в точка 51 от въпросното решение. Запитващата юрисдикция иска да установи дали този извод не би могъл да обхваща и хипотезата, в която, въпреки че жалбата е допустима, сезираната юрисдикция мотивира кратко решението си по съображения, които са специфични за производството пред нея.
17 При тези обстоятелства Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли член 267, трета алинея ДФЕС във връзка с член 47, втора алинея от [Хартата] да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като съдържащата се в член 91, параграф 2 от [Закона за чужденците], съгласно която Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове към Държавния съвет), като национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, може по поставен въпрос за тълкуване на правото на Съюза, евентуално във връзка с изрично направено искане за отправяне на преюдициално запитване, да постанови решение със съкратено изложение на мотивите, без да посочва кое от трите изключения от задължението за отправяне на преюдициално запитване се прилага?“.
По преюдициалния въпрос
18 С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 267, трета алинея ДФЕС, разглеждан в светлината на член 47, втора алинея от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, може да се произнесе по повдигнат от някоя от страните по спора въпрос за тълкуването или валидността на разпоредба от правото на Съюза, независимо дали във връзка с този въпрос е направено, или не е направено изрично искане за отправяне на преюдициално запитване, като мотивира решението си кратко, без да посочва кое измежду трите изключения по решение Cilfit се прилага за съответното дело.
19 Следва да се припомни, че предвиденото в член 267 ДФЕС преюдициално производство е ключовият елемент от установената с Договорите правораздавателна система. Всъщност то установява диалог между съдии — между Съда и юрисдикциите на държавите членки — който има за цел да осигури еднообразното тълкуване на правото на Съюза. По този начин посоченото производство дава възможност да се гарантират съгласуваността на правото на Съюза, пълното му действие и специфичният му характер, а също и автономията на правната система на Съюза, за чието спазване следи Съдът (вж. в този смисъл становище 2/13 (Присъединяване на Съюза към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 176, и решение от 15 октомври 2024 г., KUBERA, C‑144/23, EU:C:2024:881, т. 33).
20 Когато в националното право не съществува никаква възможност за обжалване по съдебен ред на решението на дадена национална юрисдикция, последната по принцип е длъжна да сезира Съда на основание член 267, трета алинея ДФЕС, щом пред нея бъде повдигнат въпрос относно тълкуването на правото на Съюза или валидността на акт от вторичното право (решения от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 32, и от 15 октомври 2024 г., KUBERA, C‑144/23, EU:C:2024:881, т. 34).
21 Задължението на националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване, да сезират Съда с преюдициални запитвания, се вписва в рамките на сътрудничеството, което е установено между националните юрисдикции, в качеството им на съдилища, на които е възложено да прилагат правото на Съюза, и Съда с цел да се гарантират правилното прилагане и еднаквото тълкуване на правото на Съюза във всички държави членки. Това задължение има по-специално за цел да предотврати установяването в която и да е държава членка на национална съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на правото на Съюза (решения от 24 май 1977 г., Hoffmann-La Roche, 107/76, EU:C:1977:89, т. 5, и от 15 октомври 2024 г., KUBERA, C‑144/23, EU:C:2024:881, т. 35).
22 Следователно националните юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, могат да се освободят от това задължение само когато се намират в ситуация, която попада в обхвата на някое от трите изключения по решение Cilfit. Затова тези национални юрисдикции трябва като част от своите отговорности независимо и с цялото необходимо внимание да преценяват дали имат задължението да сезират Съда с повдигнатия пред тях въпрос от правото на Съюза, или обратно, може да се освободят от това задължение, тъй като се прилага някое от трите изключения по решение Cilfit (вж. в този смисъл решение от 15 октомври 2024 г., KUBERA, C‑144/23, EU:C:2024:881, т. 36 и 37 и цитираната съдебна практика).
23 В това отношение от системата, въведена с член 267 ДФЕС във връзка с член 47, втора алинея от Хартата, следва, че когато национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, счита, че е освободена от предвиденото в член 267, трета алинея ДФЕС задължение да сезира Съда с преюдициално запитване, тъй като е налице някое от трите изключения по решение Cilfit, от мотивите на решението ѝ трябва да става ясно било че повдигнатият въпрос от правото на Съюза е ирелевантен за решаването на спора, било че тълкуването на съответната разпоредба от правото на Съюза се основава на практиката на Съда, било — ако такава практика липсва — че тълкуването на правото на Съюза е дотолкова очевидно за нея, че не оставя място за никакво основателно съмнение (решения от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 51, и от 15 октомври 2024 г., KUBERA, C‑144/23, EU:C:2024:881, т. 62).
24 В този смисъл, като се има предвид фундаменталната роля на преюдициалното производство по член 267 ДФЕС в правния ред на Съюза, националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване, не могат да отхвърлят доводите, с които се повдига въпрос за тълкуването или валидността на разпоредба от правото на Съюза, без преди това да преценят дали не са длъжни да сезират Съда с преюдициално запитване по този въпрос, или пък същият попада в обхвата на някое от трите изключения по решение Cilfit. Оттук следва, че когато такава национална юрисдикция реши да не сезира Съда, тъй като е налице някое от тези изключения, решението ѝ трябва при всички случаи да отговаря на припомненото в предходната точка изискване за мотивиране, а именно да излага специфично и конкретно причините, поради които е приложимо съответното изключение.
25 Това тълкуване не поставя под съмнение съдебната практика, установена с решения от 15 март 2017 г., Aquino (C‑3/16, EU:C:2017:209, т. 56), и от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi (C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 61), съгласно която националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, може да не отправи преюдициален въпрос до Съда, ако са налице основания за недопустимост, специфични за производството пред тази национална юрисдикция, при условие че са спазени принципите на равностойност и ефективност (решение от 15 октомври 2024 г., KUBERA, C‑144/23, EU:C:2024:881, т. 47).
26 Извън тази хипотеза отхвърлянето на жалбата въз основа на кратки мотиви, състоящи се единствено в констатацията, че в случая са налице предвидените в националната правна уредба предпоставки за такова кратко мотивиране, не би могло да е в съответствие със задължението на националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване, да излагат причините, поради които считат, че за отнесения до тях спор е приложимо някое от трите изключения по решение Cilfit и затова е оправдано да не сезират Съда с преюдициално запитване.
27 Вярно е, че в частност в решение от 24 април 2018 г., Baydar с/у Нидерландия (CE:ECHR:2018: 0424JUD005538514, § 20, 48 и 51), Европейският съд по правата на човека е постановил, че не следва да се смята за несъвместима с ЕКПЧ нидерландската правна уредба, която, аналогично на приложимата в главното производство, овластява Hoge Raad der Nederlanden (Върховен съд на Нидерландия) да отхвърля някои касационни жалби въз основа на кратки мотиви.
28 При все това в тази практика на Европейския съд по правата на човека — която е разработена от гледна точка на спазването на правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в член 6, точка 1 от ЕКПЧ — е взета предвид само хипотезата, при която някоя от страните по спора изрично иска от сезираната юрисдикция да отправи преюдициално запитване. Както пояснява Европейският съд по правата на човека, правото да се изисква мотивиране на решенията, обслужва общото правило по ЕКПЧ да се защитават гражданите от произвол, като се показва на страните, че са изслушани, и като се гарантира, че те ще получат отговор на становищата си и ще разберат съдебното решение. Освен това, доколкото ЕКПЧ не гарантира право на отнасяне на даден въпрос до Съда по преюдициален ред, страните не могат като част от гаранцията срещу произвол да очакват отговор от националната юрисдикция в мотивите на решението или акта ѝ, освен ако не са представили пред компетентната национална юрисдикция становище за отправянето на запитване. Ето защо, щом няма подобно искане и изрични мотиви, според Европейския съд по правата на човека не може да се разглежда като нарушение на правото на справедлив съдебен процес това, че без да се мотивира, дадена юрисдикция не е отправила преюдициален въпрос до Съда (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 16 декември 2025 г., Gondert с/у Германия, CE:ECHR:2025:1216JUD003470121, § 42).
29 Що се отнася до правото на Съюза обаче, задължението да излагат причините, поради които считат, че по отнесения до тях спор се прилага някое от трите изключения по решение Cilfit, възниква за националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване, винаги щом една от страните по спора се позовава на правото на Съюза, без значение дали тя иска отправяне на преюдициално запитване до Съда. Всъщност преюдициалното запитване се основава на диалог между две съдилища, чието начало зависи изцяло от преценката на националната юрисдикция за релевантността на запитването и необходимостта от него (решение от 12 февруари 2008 г., Kempter, C‑2/06, EU:C:2008:78, т. 42), без да се изисква искане от страните в този смисъл. Следователно, за да е налице това задължение за мотивиране, достатъчно е една от страните по съответния спор да се е позовала на правото на Съюза, без да е необходимо тя изрично да е формулирала искане за отправяне на преюдициално запитване.
30 В този контекст следва да се припомни, че като предвижда сезиране на Съда с преюдициално запитване, когато „такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция“, член 267, втора и трета алинея ДФЕС не свежда хипотезите на сезиране единствено до случаите, в които някоя от страните по съответния спор по своя инициатива е повдигнала въпрос за тълкуването или валидността на правото на Съюза, а обхваща и случаите, в които такъв въпрос е повдигнат служебно от националната юрисдикция, която счита, че по този въпрос ѝ е необходимо решение на Съда, за да се произнесе (вж. в този смисъл решения от 16 юни 1981 г., Salonia, 126/80, EU:C:1981:136, т. 7, от 6 октомври 1982 г., Cilfit, 283/81, EU:C:1982:335, т. 9, и от 21 февруари 2013 г., Fédération Cynologique Internationale, C‑561/11, EU:C:2013:91, т. 30).
31 Ето защо за националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, посоченото задължение за мотивиране е налице и в случай че страните по съответния спор не са се позовали на правото на Съюза, но по силата на националното право (вж. в този смисъл решения от 14 декември 1995 г., Van Schijndel и Van Veen, C‑430/93 и C‑431/93, EU:C:1995:441, т. 13, 14 и 22, и от 12 февруари 2008 г., Kempter, C‑2/06, EU:C:2008:78, т. 45) или по силата на правото на Съюза (вж. в този смисъл решения от 26 октомври 2006 г., Mostaza Claro, C‑168/05, EU:C:2006:675, т. 38, и от 17 май 2022 г., Ibercaja Banco, C‑600/19, EU:C:2022:394, т. 37 и цитираната съдебна практика) тази юрисдикция има възможността или задължението служебно да вземе предвид правните основания, които се извеждат от задължителна норма на правото на Съюза.
32 Оттук следва, че когато държавата членка разрешава използването на кратки мотиви от страна на такава юрисдикция с цел да осигури доброто правораздаване, като намали продължителността на съдебните производства и като даде възможност на тази юрисдикция да посвети основната част от ресурсите си на решаването на делата, които са от значение за гарантирането на единството и съгласуваността на правото, при все това в тези кратки мотиви трябва да са специфично и конкретно изложени и причините, поради които съответната юрисдикция счита, че по отнесения до нея спор е приложимо някое от трите изключения по решение Cilfit и затова е оправдано да не сезира Съда с преюдициално запитване.
33 Това задължение се смята за изпълнено, когато националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, изрично посочи, че възприема мотивите на долустоящия съд по спора, при условие че долустоящият съд е изложил причините, поради които е приел било че повдигнатият въпрос от правото на Съюза не е релевантен, било че съответната разпоредба от правото на Съюза вече е тълкувана от Съда, било че тълкуването ѝ е дотолкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение.
34 Извън тази хипотеза националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване, са задължени да излагат мотиви, които да са съобразени с фактическите и правните обстоятелства по съответния спор, и при всички случаи трябва да излагат специфичните и конкретни причини, поради които считат, че не е необходимо да сезират Съда с преюдициално запитване.
35 Що се отнася до специфичното и конкретно мотивиране по въпроса защо следва да се приложи някое от трите изключения по решение Cilfit, по общо правило тези мотиви може да се излагат сбито, когато националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, счита, че въпросите, които една или няколко от страните по спора ѝ предлагат да отправи, не са релевантни за решаването на този спор, а именно когато отговорът на тези въпроси, какъвто и да е той, не би могъл да окаже никакво влияние на изхода на спора (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 1982 г., Cilfit, 283/81, EU:C:1982:335, т. 10).
36 Също така, когато повдигнатият въпрос е съдържателно идентичен с въпрос, по който вече е постановено преюдициално решение в аналогичен случай, а на още по-силно основание — и в рамките на същото национално дело (решения от 27 март 1963 г., Da Costa и др., 28/62—30/62, EU:C:1963:6, стр. 75 и 76, от 6 октомври 1982 г., Cilfit, 283/81, EU:C:1982:335, т. 13 и 14, и от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 36), отказът за сезиране на Съда може да се обоснове просто с препращане към съответната практика на Съда. Когато обаче спорните въпроси не са строго идентични, но трайната практика на Съда дава решение по съответния правен проблем, каквито и да са производствата, довели до тази съдебна практика, би могло да е необходимо по-обстойно мотивиране, за да се обоснове такъв отказ.
37 Накрая, по общо правило ще се изисква по-обстойно мотивиране и за да се покаже, че правилното тълкуване на правото на Съюза е дотолкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение, тъй като съществуването на такава възможност трябва да се преценява с оглед на специфичните характеристики на правото на Съюза, особените трудности при неговото тълкуване и риска от различия в съдебната практика в рамките на Съюза. Националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, трябва да посочи от гледна точка на тези фактори защо е достигнала до убеждението, че отговорът ще е също толкова очевиден и за другите национални юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване, а и за Съда (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 40). Тази национална юрисдикция обаче не е длъжна подробно да доказва, че другите национални юрисдикции и Съдът биха дали същото тълкуване.
38 По изложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 267, трета алинея ДФЕС, разглеждан в светлината на член 47, втора алинея от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, може да се произнесе по повдигнат от някоя от страните по спора въпрос за тълкуването или валидността на разпоредба от правото на Съюза, независимо дали във връзка с този въпрос е направено, или не е направено изрично искане за отправяне на преюдициално запитване, като мотивира решението си кратко, освен ако тази юрисдикция излага специфичните и конкретни причини, поради които за съответното дело се прилага някое от трите изключения по решение Cilfit.
По съдебните разноски
39 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:
Член 267, трета алинея ДФЕС, разглеждан в светлината на член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, може да се произнесе по повдигнат от някоя от страните по спора въпрос за тълкуването или валидността на разпоредба от правото на Съюза, независимо дали във връзка с този въпрос е направено, или не е направено изрично искане за отправяне на преюдициално запитване, като мотивира решението си кратко, освен ако тази юрисдикция излага специфичните и конкретни причини, поради които за съответното дело се прилага някое от трите изключения, установени от Съда в решение от 6 октомври 1982 г., Cilfit (283/81, EU:C:1982:335, т. 21), по отношение на задължението на такива юрисдикции да отправят преюдициални запитвания.
Подписи
*Език на производството: нидерландски.
iИмето на настоящото дело е измислено. То не съвпада с истинското име на никоя от страните в производството.