Неокончателна редакция

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (девети състав)

11 юни 2026 година(*)

„ Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 — Деноминиран в чуждестранна валута договор за заем, съдържащ неравноправни клаузи — Последици от установяването на неравноправността на клауза — Нищожност на договора — Реституционни искове — Право на потребителя на законната лихва за забава върху сумите, подлежащи на връщане от продавача или доставчика — Национална съдебна практика, изискваща законна лихва за забава да се плаща, считано от датата на връчване на поканата за изпълнение, в която е посочен точният размер на претендираното вземане — Възпиращ ефект на забраната на неравноправните клаузи — Принцип на ефективност “

По дело C‑903/24 [Zmarka](i)

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша) с акт от 23 декември 2024 г., постъпил в Съда на 23 декември 2024 г., в рамките на производство по дело

DJ, PJ срещу

Santander Bank Polska S.A.,

СЪДЪТ (девети състав),

състоящ се от: N. Jääskinen, изпълняващ функцията на председател на състав, R. Frendo (докладчик) и Ал. Корнезов, съдии,

генерален адвокат: R. Norkus,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

–за Santander Bank Polska S.A., от A. Karpińska и B. Kubiak, radcowie prawni,

–за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–за португалското правителство, от A. Pimenta и A. Rodrigues, в качеството на представители,

–за Европейската комисия, от P. Kienapfel и A. Szmytkowska, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273) и на принципа на ефективност.

2 Запитването е отправено в рамките на спор между двама потребители, DJ и PJ, и установената в Полша банка Santander Bank Polska S.A. (наричана по-нататък „SBP“) по-специално относно искане за плащане на законна лихва за забава върху сумите, платени на SBP в изпълнение на договор за заем, който е обявен за нищожен, тъй като съдържа неравноправни клаузи.

Правна уредба

Правото на Съюза

3 В двадесет и четвъртото съображение от Директива 93/13 се посочва, че „съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.

4 Член 6, параграф 1 от тази директива гласи:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

5 В член 7, параграф 1 от посочената директива се предвижда следното:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

Полското право

Гражданският кодекс

6 В член 3851, параграфи 1 и 2 от Ustawa — Kodeks cywilny (Закон — Граждански кодекс) от 23 април 1964 г. (Dz. U., 1964 г., бр. 16, позиция 93), в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Гражданският кодекс“), се предвижда следното:

„1.Клаузите от сключен с потребител договор, които не са договорени индивидуално, не обвързват потребителя, ако определят правата и задълженията му в противоречие с добрите нрави, грубо нарушавайки неговите интереси. Това не се отнася за клаузите, които определят главните престации на страните, включително цената или възнаграждението, ако са формулирани еднозначно.

2.Ако договорната клауза не е обвързваща за потребителя съгласно параграф 1, страните остават обвързани от договора в останалата му част“.

7 Член 481 от този кодекс гласи:

„1.Ако длъжникът забави изпълнението на парична престация, кредиторът може да иска лихва за времето на забавата дори да не е понесъл никаква вреда и дори забавата да се дължи на обстоятелства, за които длъжникът не носи отговорност.

2.Ако процентът на лихвата за забава не е определен, дължи се законната лихва за забава […].

[…]“.

Закон за Гражданския процесуален кодекс

8 В член 203, параграф 4 от Ustawa — Kodeks postępowania cywilnego (Закон за Гражданския процесуален кодекс) от 17 ноември 1964 г. (Dz. U., 1964 г., бр. 43, позиция 296), в редакцията му, приложима към спора в главното производство, се предвижда следното:

„Съдът може да обяви за недопустими оттеглянето на исковата молба, отказа от иска или ограничаването му само ако от обстоятелствата по делото е видно, че посочените действия противоречат на закона или на принципите на общественото съжителство или пък имат за цел заобикаляне на закона“.

Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос

9 На 26 септември 2008 г. DJ и PJ сключват с SBP договор за кредит със срок 348 месеца, който е деноминиран в швейцарски франкове и по силата на който последната им отпуска заем в размер на 50 000 полски злоти (PLN) (около 11 500 евро) (наричан по-нататък „разглежданият договор“). Според договорните клаузи месечните погасителни вноски по заема се правят в полски злоти след преизчисляването им по курс „продава“ за швейцарския франк съгласно таблицата с обменните курсове, която е в сила в банката в деня на погасяването (наричани по-нататък „клаузите за преизчисляване“).

10 Между 3 октомври 2008 г. и 12 юли 2022 г. DJ и PJ изплащат на SBP сума в размер от 54 290,71 PLN (около 12 500 евро) в изпълнение на разглеждания договор.

11 На 25 юли 2022 г. на SBP е връчена жалба от страна на DJ и PJ, в която се твърди, че разглежданият договор е недействителен, тъй като съдържа неравноправни клаузи. Поради това DJ и PJ приканват SBP в срок от 30 дни да им върне „сума, съответстваща на всички извършени парични престации за главница и лихва по [този договор]“.

12 На 18 ноември 2022 г. DJ и PJ предявяват пред запитващата юрисдикция — Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша), иск за обявяване на нищожността на разглеждания договор поради неравноправността на клаузите за преизчисляване и за осъждане на SBP да им върне сумата от 54 290,71 PLN (около 12 500 евро), съответстваща на платените месечни вноски в изпълнение на същия договор, ведно със законна лихва за забава, считано от 17 август 2022 г. до датата на плащането.

13 Пред запитващата юрисдикция SBP твърди, че разглежданият договор е действителен, тъй като не съдържал неравноправни клаузи, и счита, че искът трябва да се отхвърли.

14 На 25 юли 2024 г. SBP прави пред запитващата юрисдикция възражение за прихващане между неговото вземане от 50 000 PLN (около 11 500 евро), съответстващо на главницата по отпуснатия на DJ и PJ заем, и претендираното от последните вземане пред запитващата юрисдикция, вследствие на което на 6 ноември 2024 г. DJ и PJ оттеглят исковата си молба в частта, отнасяща се за сумата от 50 000 PLN (около 11 500 евро), като същевременно поддържат иска в останалата му част.

15 На 14 ноември 2024 г. запитващата юрисдикция постановява частично решение, с което обявява разглеждания договор за нищожен поради неравноправност на клаузите за преизчисляване и поради невъзможност договорът да продължи да се изпълнява без тях. С определение от 29 ноември 2024 г. тя прекратява производството относно плащането на сумата от 50 000 PLN (около 11 500 евро).

16 В останалата част според запитващата юрисдикция искането на DJ и PJ да им се платят 4 290,71 PLN (около 1 000 евро), е основателно. Що се отнася обаче до искането им SBP да бъде осъдена да плати законна лихва за забава, тя посочва, че изпитва съмнения при определянето на датата, от която тази лихва трябва да започне да тече.

17 Запитващата юрисдикция се пита дали въпросната лихва трябва да се присъди, считано от връчването на SBP на досъдебната покана за изпълнение, а именно жалбата, или само считано от връчването на банката на исковата молба. Колебанието се дължи на липсата на посочване от DJ и PJ в жалбата на точната сума на претендираното вземане срещу SBP, при положение че в иска тази сума е посочена точно. Поради това запитващата юрисдикция се пита дали трябва да се приеме, че лихвата за забава тече само от датата на съответното искане да се плати вземането, отправено от потребителя до продавача или доставчика и съдържащо точно посочване на сумата на вземането.

18 Запитващата юрисдикция посочва, че макар разпоредбите от Гражданския кодекс да не съдържат никакво формално изискване за съдържанието на поканата за изпълнение, в националната съдебна практика и в доктрината се посочва, че за да се задейства задължението за плащане на лихва за забава, поканата трябва да съдържа искане за плащане на точна сума.

19 Запитващата юрисдикция се пита дали такова изискване не се явява необоснована пречка за потребителя, възпрепятстваща го да поиска евентуално дължимата лихва за забава, в нарушение както на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, така и на принципа на ефективност. Всъщност, ако потребителят не посочи точната сума в поканата за изпълнение, продавачът или доставчикът, до когото това искане е отправено, няма да бъде длъжен да плаща законната лихва за забава.

20 От практиката на Съда обаче следвало, че задължението на националния съд да изключи действието на неравноправна договорна клауза, по принцип води до връщане на недължимо платените суми. Липсата на пълен реституционен ефект можела да подкопае възпиращия ефект, с който член 6, параграф 1 във връзка с член 7, параграф 1 от Директива 93/13 цели да се придружава установяването на неравноправността на клаузи, които се съдържат в договорите, сключени с потребителите от продавач или доставчик. Следователно ограничаването на правата на потребителя при начисляването на законна лихва за забава щяло да отслаби реституционния ефект и съответно възпиращия ефект, тъй като по същество щяло да позволи на продавача или доставчика да пренебрегне поканата за изпълнение, изпратена от потребителя, ако претендираната от последния точна сума не е посочена в нея.

21 Ето защо според запитващата юрисдикция може да се приеме, от една страна, че за потребителя не трябва да се прилага задължението продавачът или доставчикът да е уведомен за претендираната точна сума, за да тече лихвата за забава. По-специално, тъй като банката се явявала специализирана институция, използваща финансови документи и информационни системи за целите на своите дейности, тя във всеки момент можела бързо и лесно да определи размера на вноските по заема, платени от потребителя за целия срок на заема или част от него.

22 От друга страна, задължението на потребителя да изрази количествено точно претенцията си, за да тече лихвата за забава, дължима от продавача или доставчика, можело да се счете за разумно и обосновано. Всъщност, след като потребителят плаща вноските по заема, той е наясно какви са сумите, платени на банката, и може да ги провери в историята на банковата си сметка или да поиска от банката да му издаде съответното удостоверение. В разглеждания случай седмица след подаването на жалбата DJ и PJ получили удостоверение от банката, в което е посочен размерът на всички погасени до момента вноски по заема, така че те можели отново да подадат жалбата, допълвайки я, като посочат точната сума на претенцията си. Освен това DJ и PJ били представлявани от адвокат, имащ задължение да полага дължимата грижа, при чието неизпълнение можело да се стигне до обезщетяване на неговите клиенти.

23 При това положение Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива [93/13] и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че не допускат тълкуване в съдебната практика на националноправни разпоредби, съгласно което съдът може да осъди продавач или доставчик да плати на потребител законна лихва за забава върху размера на престация, която недължимо е била изпълнена въз основа на неравноправна договорна клауза, само от датата, на която на продавача или доставчика е връчена покана за изпълнение, съдържаща конкретната сума, чието връщане се иска от потребителя?“.

По липсата на основание за произнасяне

24 Съгласно постоянната съдебна практика въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на последните насоки за тълкуване на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на разглежданите от тях спорове (вж. определение от 26 януари 1990 г., Falciola, C‑286/88, EU:C:1990:33, т. 7, и решение от 29 юли 2024 г., LivaNova, C‑713/22, EU:C:2024:642, т. 52 и цитираната съдебна практика).

25 В това отношение обаче трябва да се припомни, че основанието за отправяне на преюдициално запитване е не формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а вътрешно присъщата необходимост за действителното разрешаване на спор. Следователно, ако се окаже, че поставените въпроси вече явно не са релевантни за разрешаването на този спор, Съдът трябва да констатира, че липсва основание за произнасяне (решение от 24 ноември 2022 г., Banco Cetelem, C‑302/21, EU:C:2022:919, т. 31 и цитираната съдебна практика).

26 След като както от текста, така и от общия разум на член 267 ДФЕС следва, че преюдициалното производство предполага пред националните юрисдикции действително да виси спор, по който те трябва да постановят акт, в който може да се вземе предвид преюдициалното решение, Съдът трябва да заключи, че липсва основание за произнасяне, ако спорът в главното производство е станал безпредметен (решение от 24 ноември 2022 г., Banco Cetelem, C‑302/21, EU:C:2022:919, т. 32 и цитираната съдебна практика).

27 В разглеждания случай на 4 ноември 2025 г. запитващата юрисдикция предоставя на Съда определението си от 13 октомври 2025 г., с което на основание член 203, параграф 4 от Закона за Гражданския процесуален кодекс, в редакцията му, приложима към спора в главното производство, обявява за недопустимо частичното оттегляне на иска на жалбоподателите в главното производство от 10 април 2025 г. в резултат на оттеглянето на искането им, отнасящо се за плащането на лихва за забава за периода от 25 юли 2022 г. до 9 февруари 2023 г. По-специално, отбелязвайки, че страните не са постигнали никакво споразумение за доброволно уреждане на спора и че претенцията на жалбоподателите в главното производство изобщо не е била удовлетворена, запитващата юрисдикция заключава, че целта на частичното оттегляне на иска е била да се стигне до оттегляне на преюдициалното запитване, поради което частичното оттегляне на иска трябвало да се квалифицира като противоречащо на общественото съжителство и като целящо да се заобиколи законът.

28 Вследствие на искането за разяснения, отправено до запитващата юрисдикция на основание член 101 от Процедурния правилник на Съда, на 12 ноември 2025 г. с отговора си, постъпил в секретариата на Съда на 4 декември 2025 г., тя уточнява, че определението от 13 октомври 2025 г. по никакъв начин не подлежи на обжалване, поради което се ползва със силата на пресъдено нещо. Запитващата юрисдикция освен това потвърждава, че в зависимост от отговора на Съда, на жалбоподателите в главното производство е възможно да се присъди лихва за забава върху размера на тяхното вземане за периода от 25 юли 2022 г. до 9 февруари 2023 г., въпреки волята им понастоящем да не я получат за този период. Поради това в рамките на настоящия случай запитващата юрисдикция счита, че е длъжна да разгледа по същество искането на заемополучателите банката да им плати законна лихва за забава за посочения период, като в това отношение решението зависи от отговора, който Съдът ще даде на поставения преюдициален въпрос.

29 Следователно, видно от преписката, с която Съдът разполага, отговорът на преюдициалния въпрос се оказва необходим за разрешаването на спора, по който запитващата юрисдикция трябва да се произнесе.

30 При това положение има основание за произнасяне по настоящото преюдициално запитване.

По компетентността на Съда

31 SBP и португалското правителство твърдят, че Съдът не разполага с компетентност да разгледа преюдициалното запитване, тъй като с него запитващата юрисдикция по същество искала от Съда да тълкува националното право.

32 SBP посочва, че изтъкнатите с преюдициалния въпрос съмнения не налагат тълкуване на Директива 93/13, която не уреждала последиците от недействителността на договор. SBP добавя, че преюдициалното запитване не може да засяга област, регулирана от полския законодател. Така, от една страна, тъй като този законодател вече регулирал аспектите, свързани с механизма на поканата за изпълнение и съответно с изискуемостта на вземането, произнасянето от Съда по съществото на проблематиката щяло да се яви прекомерна намеса в полския правен ред. От друга страна, разграничението между правното положение на заемополучателите, имащи качеството на потребители, и това на всеки друг заемополучател щяло по-специално да доведе до нарушаване на членове 20 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

33 В това отношение трябва да се припомни, че в рамките на производството по член 267 ДФЕС, което е основано на ясно разделение на функциите между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да тълкува и прилага разпоредбите от националното право, докато Съдът е оправомощен единствено да се произнася по тълкуването или валидността на правило на Европейския съюз с оглед на фактите, които са му посочени от националната юрисдикция (вж. решения от 16 март 1978 г., Oehlschläger, 104/77, EU:C:1978:69, т. 4, и от 18 декември 2025 г., Jouxy и др., C‑296/24—C‑307/24, EU:C:2025:999, т. 22 и цитираната съдебна практика).

34 В разглеждания случай поставеният въпрос изрично се отнася за тълкуването на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани предвид принципа на ефективност. Запитващата юрисдикция по същество се съмнява в съвместимостта с тези разпоредби и този принцип на тълкуването на националната правна уредба в съдебната практика на начисляването на лихва за забава, според което тълкуване, ако договор за заем, сключен с потребител от продавач или доставчик, е обявен за нищожен, тъй като съдържа неравноправни клаузи, продавачът или доставчикът може да бъде осъден да плати на потребителя законна лихва за забава върху сумата на вземането на последния само от момента, в който във връчения му от потребителя акт се посочи точната сума, чието връщане се иска.

35 Следователно, противно на твърденията на SBP и португалското правителство, запитващата юрисдикция иска тълкуване на акт на Съюза.

36 Поради това Съдът трябва да предостави на запитващата юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които ще ѝ позволят самата тя да се произнесе по съвместимостта с правото на Съюза на вътрешното ѝ право, както се тълкува в националната съдебна практика.

37 Следователно, тъй като е компетентен да тълкува разпоредбите и принципите от правото на Съюза, Съдът е компетентен да разгледа преюдициалното запитване и да отговори на въпроса, поставен му от запитващата юрисдикция.

По преюдициалния въпрос

38 С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани предвид принципа на ефективност, не допускат тълкуване на националната правна уредба в съдебната практика, съгласно което вследствие на обявяването за нищожен на договор за заем, сключен между потребител и продавач или доставчик, тъй като изпълнението на договора не може да продължи след премахването на съдържащите се в него неравноправни клаузи, продавачът или доставчикът може да бъде осъден да плати на потребителя законна лихва за забава върху сумата на вземането на последния само считано от датата, на която потребителят е връчил на продавача или доставчика извънсъдебен или процесуален акт, в който се посочва точната сума, чието връщане се иска.

39 Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите членки трябва да предвидят изискване неравноправните клаузи, съдържащи се в договор, сключен с потребител от продавач или доставчик, да не обвързват потребителите, при условията, определени в тяхното национално право.

40 Освен това с оглед на естеството и значението на обществения интерес, който представлява защитата на потребителите, намиращи се в положение на по-слаба страна спрямо продавачите или доставчиците, тази директива задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки „за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“, както следва от член 7, параграф 1, разглеждан предвид двадесет и четвърто съображение от нея (решение от 22 януари 2026 г., Herchoski, C‑902/24, EU:C:2026:42, т. 56 и цитираната съдебна практика).

41 Следователно националният съд е длъжен да изключи действието на неравноправна договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими. Такова задължение по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на същите суми, доколкото липсата на такъв реституционен ефект би подкопала възпиращия ефект, с който член 6, параграф 1 във връзка с член 7, параграф 1 от тази директива цели да се придружава установяването на неравноправността на клаузи, които се съдържат в договорите, сключени с потребителите от продавач или доставчик (решение от 22 януари 2026 г., Herchoski, C‑902/24, EU:C:2026:42, т. 57 и цитираната съдебна практика).

42 В това отношение трябва да се отбележи, че Директива 93/13 не урежда изрично последиците, пораждани от недействителността на договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, след премахването на съдържащите се в него неравноправни клаузи. Следователно държавите членки трябва да определят последиците, пораждани от такава недействителност, като се има предвид, че установяваните от тях в това отношение правила трябва да бъдат съвместими с правото на Съюза, и по-специално с преследваните от тази директива цели (решение от 22 януари 2026 г., Herchoski, C‑902/24, EU:C:2026:42, т. 58 и цитираната съдебна практика).

43 При липса на специална правна уредба на Съюза в тази област правилата за привеждане в действие на защитата на потребителите, предвидени в Директива 93/13, се уреждат във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на принципа на процесуална автономия на последните. Тези правила обаче не трябва да са по-неблагоприятни от уреждащите подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), нито пък да са определени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 14 декември 2023 г., Getin Noble Bank (Давност за реституционни искове), C‑28/22, EU:C:2023:992, т. 60 и цитираната съдебна практика).

44 Що се отнася до принципа на ефективност, който единствен има отношение към съмненията на запитващата юрисдикция, следва да се припомни, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, за неговото протичане и за особеностите му пред различните национални инстанции. В тази перспектива при необходимост следва да се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като например закрилата на правото на защита, принципът на правна сигурност и правилното протичане на производството (решение от 22 януари 2026 г., Herchoski, C‑902/24, EU:C:2026:42, т. 77 и цитираната съдебна практика).

45 Освен това Съдът е уточнил, че задължението на държавите членки да осигурят ефективността на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, включва — що се отнася в частност до правата, произтичащи от Директива 93/13 — изискване за ефективна съдебна защита, закрепено също в член 47 от Хартата, което inter alia важи за определянето на процесуалните правила, отнасящи се за предприемането на действия по съдебен ред въз основа на такива права (решение от 18 декември 2025 г., Soledil, C‑320/24, EU:C:2025:993, т. 29 и цитираната съдебна практика).

46 В разглеждания случай от акта за преюдициално запитване следва, че в Гражданския кодекс не се предвижда никакво изискване във връзка със задължението за количествено изразяване на сумата, чието връщане се иска от кредитор чрез покана за изпълнение. Според националната съдебна практика обаче, за да породи последици, като например последният да има право да получи лихва за забава, поканата за изпълнение трябва да съдържа искане за плащане на точна сума.

47 Следователно продавач или доставчик може да бъде осъден да плати на потребител законна лихва за забава върху сумата, платена недължимо от последния въз основа на неравноправна клауза, само считано от датата, на която на продавача или доставчика е връчен извънсъдебен или процесуален акт, в който се посочва точната сума, чието връщане се иска от потребителя.

48 В това отношение трябва да се отбележи, от една страна, че изискването съответният потребител да посочи в извънсъдебен или процесуален акт точната сума, чието връщане иска, позволява на продавача или доставчика в качеството си на длъжник да узнае размера на подлежащото на изпълнение задължение и да прецени основателността му.

49 От друга страна, посочването на точната сума на вземането на етапа на поканата за изпълнение не обременява с прекомерна тежест потребителя, който знае какви са сумите, платени на продавача или доставчика, в разглеждания случай — на банката, и при необходимост може да ги провери в историята на банковата си сметка или да поиска от банката да му издаде удостоверение, обобщаващо сумата на всички вече погасени вноски по заема.

50 Поради това, предвид съдебната практика, припомнена в точка 43 от настоящото решение, такова изискване не може да се счете за правещо на практика невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите с Директива 93/13.

51 Впрочем фактът, че в разглеждания случай потребителите се представляват от адвокат, не се отразява на направения по-горе анализ. Всъщност общият въпрос относно задължението да се посочи такава сума, за да може да се претендира лихва за забава, трябва да се разреши при абстрахиране от конкретните обстоятелства във всеки случай (вж. в този смисъл решение от 11 март 2020 г., Lintner, C‑511/17, EU:C:2020:188, т. 40).

52 С оглед на гореизложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани предвид принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат тълкуване на националната правна уредба в съдебната практика, съгласно което вследствие на обявяването за нищожен на договор за заем, сключен между потребител и продавач или доставчик, тъй като изпълнението на договора не може да продължи след премахването на съдържащите се в него неравноправни клаузи, продавачът или доставчикът може да бъде осъден да плати на потребителя законна лихва за забава върху сумата, внесена от потребителя недължимо в изпълнение на посочения договор, само считано от датата, на която на продавача или доставчика е връчен извънсъдебен или процесуален акт, в който се посочва точната сума, чието връщане се иска.

По съдебните разноски

53 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

Поради изложените съображения Съдът (девети състав) реши:

Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, разглеждани предвид принципа на ефективност,

трябва да се тълкуват в смисъл, че

допускат тълкуване на националната правна уредба в съдебната практика, съгласно което вследствие на обявяването за нищожен на договор за заем, сключен между потребител и продавач или доставчик, тъй като изпълнението на договора не може да продължи след премахването на съдържащите се в него неравноправни клаузи, продавачът или доставчикът може да бъде осъден да плати на потребителя законна лихва за забава върху сумата, внесена от потребителя недължимо в изпълнение на посочения договор, само считано от датата, на която на продавача или доставчика е връчен извънсъдебен или процесуален акт, в който се посочва точната сума, чието връщане се иска.

Подписи

*Език на производството: полски.

iИмето на настоящото дело е измислено. То не съвпада с истинското име на никоя от страните в производството.