РЕШЕНИЕ НА СЪДА (oсми състав)

14 юли 2016 година ( *1 )

„Преюдициално запитване — Социална политика — Член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО) — Директива 75/117/ЕИО — Равно заплащане на мъжете и жените — Член 1 — Директива 92/85/ЕИО — Мерки за насърчаване на подобряването на безопасността и здравето по време на работа на бременни работнички и на работнички родилки или кърмачки — Член 11, точка 2, буква б) и член 11, точка 3 — Национално законодателство, което предвижда за редовите магистрати възнаграждение за тежестите, които те понасят при упражняване на професионалната си дейност — Липса на право на получаване на това възнаграждение от жена, редови магистрат, в случай на задължителен отпуск по майчинство, ползван преди 1 януари 2005 г.“

По дело C‑335/15,

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия), с акт от 13 май 2015 г., постъпил в Съда на 3 юли 2015 г., в рамките на производство по дело

Maria Cristina Elisabetta Ornano

срещу

Ministero della Giustizia, Direzione Generale dei Magistrati del Ministero,

СЪДЪТ (осми състав),

състоящ се от: D. Šváby, председател на състава, J. Malenovský и M. Safjan (докладчик), съдии,

генерален адвокат: H. Saugmandsgaard Øe,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

— за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от G. De Socio, avvocato dello Stato,

— за Европейската комисия, от C. Cattabriga и A. Szmytkowska, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО), на член 120 от Договора за ЕО (впоследствие член 142 ЕО), на член 23 от Хартата на основните права на Европейския съюз, на член 11 от Директива 92/85/ЕИО на Съвета от 19 октомври 1992 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето по време на работа на бременни работнички и на работнички родилки или кърмачки (Десета специална директива по смисъла на член 16, параграф 1 от Директива 89/391/ЕИО) (OB L 348, 1992 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 3, стр. 3), както и на членове 2, 14 и 15 от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 година за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите (OB L 204, 2006 г., стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 8, стр. 262).

2 Запитването е представено в рамките на спор между г‑жа Maria Cristina Elisabetta Ornano и Ministero della Giustizia, Direzione Generale dei Magistrati del Ministero (Министерство на правосъдието, генерална дирекция „Магистрати“, Италия, наричано по-нататък „Министерството на правосъдието“) относно отказа да се изплати на жена, редови магистрат, възнаграждение за тежестите, които понасят редовите магистрати при упражняване на професионалната си дейност, за периодите на задължителен отпуск по майчинство, ползван преди 1 януари 2005 г.

Правна уредба

Правото на Съюза

Директива 75/117/ЕИО

3 Член 1 от Директива 75/117/ЕИО на Съвета от 10 февруари 1975 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно прилагането на принципа за равно заплащане на мъжете и жените (ОВ L 45, 1975 г., стр. 19; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 156) гласи:

„Принципът на равно заплащане на мъжете и жените, който фигурира в член 119 от Договора [за ЕИО] и който е наричан по-нататък „принцип на равно заплащане“, означава премахването на всякаква дискриминация, основана на пола по отношение на всички аспекти и условия, свързани със заплащането за еднакъв труд или за труд с еднаква стойност.

В частност, когато за определянето на възнаграждението се използва система за класификация на професиите, то тази система трябва да се основава на едни и същи критерии както за мъжете, така и за жените и да бъде изградена така, че да изключва всякаква дискриминация, основана на пола“.

4 Тази директива е отменена с Директива 2006/54, считано от 15 август 2009 г. Фактите по главното производство обаче са настъпили преди отмяната на Директива 75/117.

Директива 76/207/ЕИО

5 Съгласно второ и трето съображение от Директива 76/207/ЕИО на Съвета от 9 февруари 1976 година относно прилагането на принципа на равното третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа до заетост, професионалната квалификация и развитие, и на условията на труд (ОВ L 39, 1976 г., стр. 40; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 164):

„като има предвид, че по отношение на възнаграждението, Съветът е приел, на 10 февруари 1975 г., Директива [75/117];

като има предвид, че се очертава необходимост от предприемане на действия също и от страна на Общността за осъществяването на принципа на равното третиране на мъжете и жените, както по отношение на заетостта, професионалната квалификация и развитие, така и по отношение на другите условия на труд; като има предвид, че равното третиране на работещите мъже и жени представлява една от целите на Общността в контекста на хармонизирането на условията на живот и труд и същевременно тяхното подобряване; като има предвид, че Договорът не е предвидил необходимите специфични правомощия за тази цел“.

6 Директива 76/207 е отменена с Директива 2006/54, считано от 15 август 2009 г. Фактите по главното производство обаче са настъпили преди отмяната на Директива 76/207.

Директива 92/85

7 Съгласно девето и от шестнадесето до осемнадесето съображение от Директива 92/85:

„като има предвид, че закрилата на здравето и безопасността на бременните работнички, на работничките родилки или кърмачки не следва да се отразява неблагоприятно на положението на жените на пазара на труда, нито да [нарушава] директивите, отнасящи се до равното третиране на мъжете и жените;

[…] като има предвид, че мерките за организацията на труда, свързани със защитата на здравето на бременните работнички, на работничките родилки или кърмачки няма да [имат полезен ефект], освен ако не се придружават със запазване на правата, произтичащи от трудовия договор, включително запазване на възнаграждението и/или право на получаване на съответно обезщетение;

като има предвид, наред с това, че разпоредбите, уреждащи отпуска по майчинство, няма да послужат за други цели, освен ако не се придружават със запазване на правата, произтичащи от трудовия договор, и/или право на съответно обезщетение;

като има предвид, че понятието „съответно обезщетение“ в случай на отпуск по майчинство трябва да се разглежда технически като отправна точка за определяне на минималното ниво на защита и не следва по никакъв начин да се интерпретира като предполагащо аналогия между бременност и болест“.

8 Член 2 от тази директива, озаглавен „Определения“, гласи:

„По смисъла на настоящата директива:

а) „бременна работничка“ е тази бременна работничка, която уведомява работодателя си за своето състояние, в съответствие с националното законодателство и/или установената в страната практика;

б) „работничка родилка“ е тази работничка, която по смисъла на националното законодателство и/или установената в страната практика наскоро е родила и уведомява работодателя си за своето състояние, в съответствие с това законодателство и/или практика;

в) „работничка кърмачка“ е тази работничка, която по смисъла на националното законодателство и/или установената в страната практика е кърмачка и уведомява работодателя си за своето състояние, в съответствие с това законодателство и/или практика“.

9 Член 8 от посочената директива, озаглавен „Отпуск по майчинство“, предвижда:

„1.Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да се гарантира, че работничките, по смисъла на член 2, имат право на непрекъснат отпуск по майчинство, чиято продължителност да бъде най-малко 14 седмици преди и/или след раждането в съответствие с националното законодателство и/или установената практика.

2.Отпускът по майчинство, определен в параграф 1, трябва да съдържа задължително отпуск по майчинство с най-малка продължителност две седмици преди и/или след раждането в съответствие с националното законодателство и/или установената практика“.

10 Член 11, точки 1—3 от същата тази директива, озаглавен „Трудови права“, гласи:

„С цел да се гарантира на работничките, по смисъла на член 2, упражняването на техните права за защита на безопасността и здравето им, признато в този член, следва да се предвиди, че:

1) в случаите, посочени в членове 5, 6 и 7, на работничките по смисъла на член 2, трябва да бъдат осигурени права, произтичащи от трудовия договор, включително запазване на трудовото възнаграждение и/или право на съответно обезщетение, съгласно националното законодателство и/или установената в страната практика;

2) в случая, посочен в член 8, трябва да се осигури следното:

a) правата, произтичащи от трудовия договор на работничките, по смисъла на член 2, без тези, посочени в буква б) по-долу;

б) запазване на трудовото възнаграждение и/или право на съответно обезщетение на работничките, по смисъла на член 2;

3) Обезщетението, съгласно точка 2, буква б) се счита за достатъчно, ако гарантира доход, най-малкото равен на този, който съответната работничка би получавала в случай на прекъсване на работа по здравословни причини, до максималния размер, определен от националното законодателство“.

Италианското право

11 Член 3, първа алинея от legge n. 27, provvidenze per il personale di magistratura (Закон № 27 относно обезщетенията в полза на магистратите) от 19 февруари 1981 г. (GURI №°52 от 21 февруари 1981 г., наричан по-нататък „Закон № 27/81“) предвижда изплащането на специално възнаграждение за съдийски функции в полза на италианските редови магистрати за тежестите, които те понасят, при упражняване на професионалната си дейност (наричано по-нататък „специалното възнаграждение за съдийски функции“).

12 До 31 декември 2004 г. редовите магистрати в задължителен отпуск по майчинство нямат право да получават това възнаграждение. В това отношение член 3, първа алинея от Закон № 27/81 (наричан по-нататък „първоначалният текст на член 3, първа алинея от Закон № 27/81“) гласи:

„До приемането на нова уредба относно възнаграждението на персонала, предвидено в Закон № 97 от 2 април 1979 г., в полза на редовите магистрати се предоставя специално възнаграждение за тежестите, които те понасят при упражняване на дейността си, което не дава право на пенсия, в размер на 4400000 лири годишно, изплащано ежемесечно, с изключение на периодите на извънреден отпуск, специален отпуск на каквото и да било основание, задължителен или факултативен отпуск, предвидени в членове 4 и 7 от Закон № 1204 от 30 декември 1971 г. и до прекъсване на службата на каквото и да било основание“.

13 Тази разпоредба е изменена с член 1, параграф 325 от legge n. 311, Disposizioni per la formazione del bilancio annuale e pluriennale dello Stato (legge finanziaria 2005) (Закон № 311 относно разпоредбите за съставяне на годишния и многогодишния държавен бюджет (Закон за бюджета за 2005 г.) от 30 декември 2004 г. (редовна притурка към GURI № 306 от 31 декември 2004 г., наричан по-нататък „Законът за бюджета за 2005 г.“), който включва в приложното поле на специалното възнаграждение за съдийски функции случаите на задължителен отпуск по майчинство на редови магистрати (наричан по-нататък „измененият текст на член 3, първа алинея от Закон № 27/81“). Тази последна редакция влиза в сила на 1 януари 2005 г.

Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос

14 На 23 февруари 2007 г. г‑жа Ornano, съдия в Tribunale di Gagliari (съд на Каляри, Италия), иска от Министерство на правосъдието да ѝ изплати специалното възнаграждение за съдийски функции за двата периода на задължителен отпуск по майчинство, който тя ползва през 1997/1998 г. и 2000/2001 г.

15 С решение от 30 март 2007 г. Министерство на правосъдието отхвърля молбата на г‑жа Ornano, с мотива че тези два периода на отпуск по майчинство предхождат датата на влизане в сила на изменения текст на член 3, първа алинея от Закон № 27/81, а именно 1 януари 2005 г., и че това изменение не се прилага с обратно действие.

16 На 30 юли 2007 г. г‑жа Ornano обжалва това решение, като подава жалба по реда на извънредните способи за отмяна до Presidente della Repubblica (президентът на Републиката, Италия). Компетентен да се произнесе по жалба, подадена по този ред, е Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия).

17 В жалбата г‑жа Ornano изтъква, че измененият текст на член 3, първа алинея от Закон № 27/81 се прилага към случаите, които са възникнали преди датата на влизане в сила на тази разпоредба, и в които, както в случая, все още не е изтекла погасителната давност.

18 На 9 октомври 2007 г. Министерство на правосъдието изключва прилагането с обратно действие на изменения текст на член 3, първа алинея от Закон № 27/81. То посочва, че Consiglio di Stato (Държавен съвет) е повдигнал въпрос за конституционосъобразността на изменения текст на този член и че Corte costituzionale (Конституционен съд, Италия), неколкократно е приемал, и по-специално с определение от 13 април 2007 г., че тази разпоредба не противоречи на италианската конституция.

19 С писмо от 13 април 2015 г. Министерството на правосъдието изпраща до Consiglio di Stato (Държавен съвет) определение на Corte costituzionale (Конституционен съд) от 14 май 2008 г., с което последният обявява за явно неоснователен въпроса за съвместимостта с италианската конституция на изменения текст на член 3, първа алинея от Закон № 27/81 в частта, в която тази разпоредба изключва изплащането на специалното възнаграждение за съдийски функции за времето на задължителен отпуск по майчинство. В това отношение последната юрисдикция приема, че измененият текст на член 3, първа алинея от Закон № 27/81 не може да се прилага за периоди, които предхождат влизането в сила на този текст.

20 Според Consiglio di Stato (Държавен съвет) остава да се установи дали първоначалният текст на член 3, първа алинея от Закон № 27/81 е съвместим с различните разпоредби на правото на Съюза, които имат за цел да защитят майчинството и да гарантират недопускането на дискриминация между половете, по-специално що се отнася до възнаграждението на работниците.

21 В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че практиката на Съда има за цел да гарантира, че майчинството няма да постави съответните работнички в по-неблагоприятно положение от колегите им мъже в рамките на трудовото правоотношение.

22 Тя добавя, че пак съгласно практиката на Съда, що се отнася по-специално до възнаграждението, макар работничката в отпуск по майчинство да не може да претендира за запазване на цялото си възнаграждение, тя трябва да запази не само основното си възнаграждение, но и премиите, свързани с професионалния ѝ статут.

23 В случая обаче италианският законодател имплицитно е признал специалното възнаграждение за съдийски функции за „безусловен елемент“ от възнаграждението на редовите магистрати и във всички случаи за напълно независимо от ползването на задължителен отпуск, както е предвидено в Закон № 311 от 30 декември 2004 г., който съдържа разпоредбите за съставяне на годишния и многогодишния държавен бюджет (Закон за бюджета за 2005 г.), който предоставя правото на получаване на това възнаграждение за времето, прослужено в задължителен отпуск по майчинство.

24 При тези обстоятелства Consiglio di Stato (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допускат ли член 11, първа алинея, точка 1, точка 2, буква б) и точка 3 и последните две съображения от Директива 92/85, както и [член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО), член 120 от Договора за ЕО (впоследствие член 142 ЕО)], с оглед на неговата разпоредба, че „държави[те] членки се стремят да запазят съществуващото съответствие в схемите за платен отпуск“, разпоредбите на член 2, параграф 2, буква в) във връзка с член 14, параграф 1, буква в), както и член 15 и съображения 23 и 24 от Директива 2006/54, и накрая, член 23 от Хартата на основните права на Европейския съюз, национално законодателство, което по силата на първоначалния текст на член 3, първа алинея от Закон № 27/81 не позволява предвиденото в него възнаграждение за изпълнение на съдийски функции да се изплаща за периодите на задължителен отпуск по майчинство преди 1 януари 2005 г.?“.

25 С решение на председателя на Съда от 12 август 2015 г. е отхвърлено искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на настоящото преюдициално запитване по реда на бързото производство, предвидено в член 23а от Статута на Съда на Европейския съюз и в член 105 от Процедурния правилник на Съда.

По въпроса

26 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която в случай на задължителен отпуск по майчинство преди 1 януари 2005 г., жена, редови магистрат, няма право да получава възнаграждение за тежестите, които понасят редовите магистрати при упражняване на професионалната си дейност.

27 Най напред следва да се припомни, че както следва от акта за преюдициално запитване, фактите по главното производство са настъпили през 1997/1998 г. и 2000/2001 г., когато г‑жа Ornano е ползвала задължителен отпуск по майчинство. При тези обстоятелства отправеният въпрос следва да се прецени от гледна точка на разпоредбите на правото на Съюза, които са в сила в тези периоди, а именно Директива 92/85, член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО) и Директива 75/117.

По Директива 92/85

28 В случая, тъй като г‑жа Ornano е ползвала два задължителни отпуска по майчинство, трябва да се тълкува член 11, точка 2, буква б), както и член 11, точка 3 от Директива 92/85 относно отпуска по майчинство, но не и точка 1 от същия член 11, който също е посочен от запитващата юрисдикция. Всъщност последната точка, в която се посочват членове 5—7 от тази директива, се отнася до бременните работнички и до работничките кърмачки, тоест до случаи, различни от този по главното производство.

29 В това отношение член 11, точка 2, буква б) от посочената директива предвижда, че в случай на отпуск по майчинство трябва да се осигури запазване на трудовото възнаграждение и/или право на съответно обезщетение на работничките. Член 11, точка 3 от същата тази директива уточнява, че обезщетението по посочената точка 2, буква б) се счита за достатъчно, ако гарантира доход, най-малкото равен на този, който съответната работничка би получавала в случай на прекъсване на работа по здравословни причини, до максималния размер, определен от националното законодателство.

30 Понятието „трудово възнаграждение“ по член 11 от Директива 92/85 включва, подобно на дефиницията в член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО), добавките, които работодателят пряко или косвено изплаща през време на отпуска по майчинство въз основа на трудовото правоотношение с работничката. Обратно, понятието „обезщетение“, което също се използва в посочения член 11, включва всеки доход, който работничката получава през време на отпуска си по майчинство и който не се изплаща от работодателя ѝ въз основа на трудовото правоотношение (вж. в този смисъл решения от 27 октомври 1998 г., Boyle и др., C‑411/96, EU:C:1998:506, т. 31, и от 1 юли 2010 г., Parviainen,C‑471/08, EU:C:2010:391, т. 35).

31 Според постоянната практика на Съда работничките обаче не могат успешно да се позовават на разпоредбите на член 11, точки 2 и 3 от Директива 92/85, за да претендират запазване по време на отпуска им по майчинство на пълното им възнаграждение, сякаш действително са полагали труд на работното си място, както останалите работници (вж. в този смисъл решения от 13 февруари 1996 г., Gillespie и др., C‑342/93, EU:C:1996:46, т. 20, от 30 март 2004 г., Alabaster, C‑147/02, EU:C:2004:192, т. 46, и от 1 юли 2010 г., Gassmayr, C‑194/08, EU:C:2010:386, т. 82).

32 Така понятието „трудово възнаграждение“ по член 11, точки 2 и 3 от Директива 92/85 трябва да се различава от понятието „пълно трудово възнаграждение“, което се получава, когато работничката действително полага труд на работното си място, което в случая включва специалното възнаграждение за съдийски функции за тежестите, които понасят редовите магистрати при упражняване на професионалната си дейност.

33 В това отношение, както следва от Директива 92/85 и от практиката на Съда, законодателят на Съюза е искал да гарантира, че по време на отпуска си по майчинство работничката ще се ползва от доход в размер, поне равен на размера на обезщетението, предвидено от националните законодателства в областта на социалното осигуряване в случай на прекъсване на дейността поради здравословни причини (вж. в този смисъл решения от 27 октомври 1998 г., Boyle и др., C‑411/96, EU:C:1998:506, т. 32, от 1 юли 2010 г., Gassmayr, C‑194/08, EU:C:2010:386, т. 83, и от 13 февруари 2014 г., TSN и YTN, C‑512/11 и C‑513/11, EU:C:2014:73, т. 36).

34 Следователно, когато една работничка отсъства от работа, защото ползва отпуск по майчинство, изискваната от член 11, точки 2 и 3 от посочената директива минимална закрила не включва цялостно запазване на възнаграждението на заинтересуваното лице (решение от 1 юли 2010 г., Gassmayr, C‑194/08, EU:C:2010:386, т. 86).

35 От друга страна, Директива 92/85, която съдържа минимални изисквания, по никакъв начин не изключва възможността държавите членки да гарантират по-висока закрила на посочените работнички, като запазят или установят по-благоприятни за тях мерки за защита, при условие че те са съвместими с разпоредбите на правото на Съюза. Следователно нито една разпоредба на тази директива не е пречка за държавите членки или съответно социалните партньори да предвидят запазването на всички елементи на възнаграждението, на които бременната работничка е имала право преди бременността и отпуска си по майчинство (решения от 1 юли 2010 г., Gassmayr, C‑194/08, EU:C:2010:386, т. 88, и от 13 февруари 2014 г., TSN и YTN, C‑512/11 и C‑513/11, EU:C:2014:73, т. 37).

36 Ето защо от член 11, точка 2, буква б) и член 11, точка 3 от Директива 92/85 следва, че когато съответната държава членка не е предвидила запазване на всички елементи на възнаграждението, на които жена, редови магистрат, е имала право преди отпуска си по майчинство, работодателят на тази работничка, в случай на задължителен отпуск по майчинство преди 1 януари 2005 г., не е длъжен да ѝ плаща възнаграждение за тежестите, които понасят редовите магистрати при упражняване на професионалната си дейност, при условие че в този период тя се е ползвала от доход в размер, поне равен на размера на обезщетението по националното законодателство в областта на социалното осигуряване, което би получила при прекъсване на професионалната дейност поради здравословни причини, като това следва да се установи от запитващата юрисдикция.

По член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО) и Директива 75/117

37 Най-напред следва да се припомни, че по време на отпуските по майчинство на г‑жа Ornano е в сила член 119 от Договора за ЕО, впоследствие, от 1 май 1999 г., член 141 ЕО.

38 Както бе посочено в точка 30 от настоящото решение, тъй като произтичат от трудово правоотношение, добавките, които работодателят изплаща, по силата на законови разпоредби или на основание на трудов договор, на работничката през време на отпуска ѝ по майчинство, представляват трудово възнаграждение по смисъла на член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО) и на член 1 от Директива 75/117 (решения от 13 февруари 1996 г., Gillespie и др., C‑342/93, EU:C:1996:46, т. 14, и от 27 октомври 1998 г., Boyle и др., C‑411/96, EU:C:1998:506, т. 38).

39 Съгласно установената практика на Съда обаче дискриминация е налице при прилагането на различни правила към сходни положения или при прилагането на едно и също правило към различни положения (вж. решение от 13 февруари 1996 г., Gillespie и др., C‑342/93, EU:C:1996:46, т. 16 и цитираната съдебна практика). Жените, които ползват предвиден в националното законодателство отпуск по майчинство, обаче се намират в особено положение, което изисква да им бъде предоставена специална закрила, но което не може да се приравни на положението на мъж или жена, който или която действително полага труд на работното си място (решение от 13 февруари 1996 г., Gillespie и др., C‑342/93, EU:C:1996:46, т. 17).

40 Следователно принципът на равно заплащане на мъжете и жените, установен в член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО) и уточнен в Директива 75/117, не налага задължение за запазване на пълното възнаграждение на работничките по време на отпуска им по майчинство, нито установява специални критерии за определяне на размера на обезщетенията, които им се изплащат в този период, при условие че този размер не е фиксиран на ниво, което би застрашило целта на отпуска по майчинство. Все пак, доколкото изчисляването на тези обезщетения се основава на възнаграждението, получавано от работничката или служителката преди началото на отпуска по майчинство, в техния размер трябва да се включат, считано от влизането им в сила, увеличенията на възнаграждението, които се прилагат от началото на периода, покрит от референтните възнаграждения, до края на отпуска по майчинство (решение от 13 февруари1996 г., Gillespie и др., C‑342/93, EU:C:1996:46, т. 25).

41 От тази съдебна практика следва, че единствено фактът, че жена, редови магистрат, не се ползва от специалното възнаграждение за съдийски функции по време на задължителен отпуск по майчинство, за разлика от колегите си мъже, които са полагали труд, не представлява дискриминация, основана на пола, по смисъла на член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО) и на член 1 от Директива 75/117.

42 Следва да се добави, че с оглед на цитираната в точка 40 от настоящото решение съдебна практика, когато съответната работничка се е ползвала от доход в размер, поне равен на размера на обезщетението по законодателството на съответната държава членка в областта на социалното осигуряване, което би получила при прекъсване на дейността поради здравословни причини по смисъла на член 11, точка 2, буква б), както и на член 11, точка 3 от Директива 92/85, което следва да се установи от запитващата юрисдикция, този доход не трябва да се счита за фиксиран на ниво, което би застрашило целта на отпуска по майчинство.

43 Освен това, след като, както бе припомнено в точка 38 от настоящото решение, обезщетенията, плащани от работодателя по време на отпуск по майчинство, представляват възнаграждение по смисъла на член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО) и на член 1 от Директива 75/117, това възнаграждение не попада в приложното поле на Директива 76/207. Всъщност от второ съображение от последната директива следва по-специално че тя не се отнася до възнаграждението (вж. в този смисъл решения от 13 февруари 1996 г., Gillespie и др., C‑342/93, EU:C:1996:46, т. 24, и от 27 октомври 1998 г., Boyle и др., C‑411/96, EU:C:1998:506, т. 38). При тези обстоятелства настоящото дело не следва да се преценява от гледна точка на Директива 76/207.

44 С оглед на гореизложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО), член 1 от Директива 75/117, член 11, точка 2, буква б) и член 11, точка 3 от Директива 92/85 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато съответната държава членка не е предвидила запазване на всички елементи на възнаграждението, на които жена, редови магистрат, е имала право преди отпуска си по майчинство, тези членове допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която в случай на задължителен отпуск по майчинство преди 1 януари 2005 г. жена, редови магистрат, няма право на възнаграждение за тежестите, които понасят редовите магистрати при упражняване на професионалната си дейност, при условие че в този период тя се е ползвала от доход в размер, поне равен на размера на обезщетението по националното законодателство в областта на социалното осигуряване, което би получила при прекъсване на дейността поради здравословни причини, като това следва да се установи от запитващата юрисдикция.

По съдебните разноски

45 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (осми състав) реши:

Член 119 от Договора за ЕО (впоследствие член 141 ЕО), член 1 от Директива 75/117/ЕИО на Съвета от 10 февруари 1975 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно прилагането на принципа за равно заплащане на мъжете и жените, член 11, точка 2, буква б) от Директива 92/85/ЕИО на Съвета от 19 октомври 1992 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето по време на работа на бременни работнички и на работнички родилки или кърмачки (Десета специална директива по смисъла на член 16, параграф 1 от Директива 89/391/ЕИО), както и член 11, точка 3 от Директива 92/85, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато съответната държава членка не е предвидила запазване на всички елементи на възнаграждението, на които жена, редови магистрат, е имала право преди отпуска си по майчинство, тези членове допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която в случай на задължителен отпуск по майчинство преди 1 януари 2005 г. жена, редови магистрат, няма право на възнаграждение за тежестите, които понасят редовите магистрати при упражняване на професионалната си дейност, при условие че в този период тя се е ползвала от доход в размер, поне равен на размера на обезщетението по националното законодателство в областта на социалното осигуряване, което би получила при прекъсване на дейността поради здравословни причини, като това следва да се установи от запитващата юрисдикция.

Подписи

( *1 ) Език на производството: италиански.