Член 2

1.За целите на настоящата директива работодателят се счита в състояние на неплатежоспособност, когато е поискано започване на колективна процедура, основана на неплатежоспособността на работодателя, както е предвидено в съответните законови, подзаконови и административни разпоредби на държавата-членка, която включва частично или цялостно отнемане на активите на работодателя, определяне на ликвидатор или лице, изпълняващо подобна задача, и органът, компетентен по силата на споменатите по-горе разпоредби:

а) е решил да открие производството; или

б) е установил, че предприятието или дейността на работодателя е окончателно прекратено(а) и наличното му имущество е недостатъчно, за да се обоснове откриването на процедурата.

2.Настоящата директива не накърнява националното законодателство по отношение на понятията „работник и служител“, „работодател“, „възнаграждение“, „придобито право“ и „евентуално право“.

Независимо от това държавите-членки не могат да изключат от обхвата на настоящата директива:

а) работниците на непълно работно време по смисъла на Директива 97/81/ЕО;

б) работниците на срочен трудов договор по смисъла на Директива 1999/70/ЕО;

в) работниците с временно трудово правоотношение по смисъла на член 1, точка 2 от Директива 91/383/ЕИО.

3.Държавите-членки не могат да въвеждат условие за минимален срок на трудовия договор или минимална продължителност на трудовото правоотношение като условие за придобиване на правото на работниците и служителите на вземания по настоящата директива.

4.Настоящата директива не засяга правото на държавите-членки да разширяват закрилата на работниците и служителите по отношение на други състояния на неплатежоспособност, например състояние на постоянно фактическо спиране на плащанията, установено от процедури, различни от посочените в параграф 1, които са предвидени в националното законодателство.

Такива процедури обаче не създават за институциите на другите държави-членки задължение за гарантиране в случаите, посочени в глава IV.