Чл. 1. Този закон урежда условията и реда за признаване и изпълнение на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, постановени в друга държава членка, както и за изпращане на такива актове, постановени в Република България, за признаване и изпълнение в друга държава членка.

Чл. 2. (1) Този закон се прилага в случаите, когато осъденото лице, на което е наложено наказанието или мярката по чл. 1, се намира на територията на държава членка.

(2) Съдебният акт може да бъде изпратен и в случаите, когато освен наказанието или мярката, включващи лишаване от свобода, е наложена глоба и/или конфискация, която все още не е събрана или изпълнена.

Чл. 3. Съдебните актове или заверени копия от тях се придружават от удостоверение по образец съгласно приложение № 1, издадено от компетентен орган на държавата членка.

Чл. 4. (1) Удостоверението по чл. 3 се изпраща заедно с превод на официалния език или на един от официалните езици на изпълняващата държава, или на друг официален език на Европейския съюз, който тя е посочила в декларация, депозирана при Генералния секретариат на Съвета на Европейския съюз.

(2) Удостоверението, изпратено до компетентен орган в Република България, се придружава с превод на български език.

(3) Не се изисква превод на съдебния акт, като при необходимост и след проведени консултации компетентните органи на двете държави членки могат да уточнят частите от акта, подлежащи на превод.

Чл. 5. (1) Съдът обменя информация директно с компетентните органи на другите държави членки по реда на този закон.

(2) В срок до 31 декември всяка година съдилищата изпращат на Министерството на правосъдието информация за системни затруднения или бездействие от страна на друга държава членка във връзка с признаването и изпълнението на искания за признаване на съдебни актове, постановяващи лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода.

Чл. 6. (1) Когато Република България е изпълняваща държава, разноските, свързани с признаването и изпълнението на съдебните актове, се поемат от българската държава с изключение на разноските по трансфера на осъденото лице, които се поемат от издаващата държава.

(2) Когато Република България е издаваща държава, разноските по издаването и изпращането на съдебните актове, както и тези по трансфера на осъденото лице и всички останали разходи, възникнали изключително на нейна територия, се поемат от българската държава.

Чл. 7. (1)в Република България да признае съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, постановени в друга държава членка, е окръжният съд по местоживеенето на осъденото лице.

(2) Когато местоживеенето на лицето в Република България е неизвестно или то не живее в страната, компетентен да признае акта е Софийският градски съд.

(3) Когато съдебният акт е изпратен на орган, който не е компетентен да го признае, той го изпраща служебно на съответния съд. В този случай компетентният съд уведомява за получаването на акта компетентния орган в издаващата държава.

(4) Съдът може служебно или по искане на осъденото лице да поиска от компетентния орган на издаващата държава да изпрати съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3.

Чл. 8. (1) Съдебните актове, постановени в друга държава членка, се признават и изпълняват на територията на Република България, когато се отнасят за деяния, които съставляват престъпления и по българското законодателство, когато независимо от разликите между съставите им техните основни признаци съвпадат.

(2) Двойна наказуемост по ал. 1 не се изисква за следните престъпления, когато в издаващата държава те са наказуеми с лишаване от свобода за максимален срок не по-малко от три години или за тях се предвижда мярка, включваща лишаване от свобода за максимален срок не по-малко от три години:

1. участие в организирана престъпна група;

2. тероризъм;

3. трафик на хора;

4. сексуална експлоатация на деца и детска порнография;

5. незаконен трафик на наркотични и психотропни вещества;

6. незаконен трафик на оръжия, боеприпаси и взривни вещества;

7. корупция;

8. измама, включително такава, която засяга финансовите интереси на Европейския съюз по смисъла на Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности от 26 юли 1995 г.;

9. изпиране на имущество, придобито от престъпление;

10. подправка на парични знаци, включително евро;

11. компютърни престъпления и престъпления, свързани с компютри;

12. престъпления против околната среда, включително незаконен трафик на застрашени животински видове и на застрашени растителни видове и разновидности;

13. подпомагане на незаконно влизане и пребиваване в страната;

14. убийство, тежка телесна повреда;

15. незаконна търговия с човешки органи и тъкани;

16. отвличане, противозаконно лишаване от свобода и задържане на заложници;

17. расизъм и ксенофобия;

18. организиран или въоръжен грабеж;

19. незаконен трафик на предмети на културата, включително антични предмети и произведения на изкуството;

20. мошеничество;

21. рекет и изнудване;

22. подправка на изделия и пиратство;

23. подправка на административни документи и търговия с тях;

24. подправка на платежни инструменти;

25. незаконен трафик на хормонални вещества и други стимулатори на растежа;

26. незаконен трафик на ядрени или радиоактивни материали;

27. трафик на противозаконно отнети превозни средства;

28. изнасилване;

29. палеж;

30. престъпления под юрисдикцията на Международния наказателен съд;

31. незаконно отвличане на летателни средства или кораби;

32. саботаж.

Чл. 9. (1) Преди изпращането на съдебния акт и на удостоверението по чл. 3 компетентният орган на издаващата държава и съдът по чл. 7 може да проведат консултации.

(2) Провеждането на консултация е задължително, когато Република България е държава по смисъла на чл. 21, ал. 2, т. 3, като съдът информира незабавно компетентния орган на издаващата държава дали приема изпращането на съдебния акт.

(3) В рамките на консултациите съдът може да представи мотивирано становище относно невъзможността за подобряване на ресоциализацията на осъденото лице в Република България.

(4) Когато не е проведена консултация, съдът може да представи мотивираното становище незабавно след изпращането на съдебния акт и удостоверението по чл. 3 от компетентния орган на издаващата държава.

Чл. 10. (1) След получаване на съдебния акт и на удостоверението по чл. 3 от компетентния орган на издаващата държава съдът служебно изисква справка за съдимост за осъденото лице и справка за неприключените наказателни производства срещу него.

(2) По искане на съда органите на Министерството на вътрешните работи правят проверка дали осъденото лице се намира в Република България или в друга държава членка.

(3) При необходимост съдът провежда консултации с компетентния орган на издаващата държава, за да установи характера на семейните, езиковите, културните, социалните, икономическите или други отношения на осъденото лице в Република България с оглед на подобряване на възможностите за неговата ресоциализация.

Чл. 11. (1) Когато осъденото лице се намира на територията на Република България, по искане на издаващата държава съдът може преди получаването на съдебния акт и удостоверението по чл. 3 или преди да вземе решение относно признаването и изпълнението да постанови задържане на осъденото лице или да наложи друга подходяща мярка по реда на Наказателно-процесуалния кодекс, с която да осигури оставането на осъденото лице на територията на страната до вземането на решение относно признаването на акта и изпълнението на наказанието или мярката по чл. 1.

(2) Определението, с което се взема мярката по ал. 1, подлежи на обжалване и протест по реда на Наказателно-процесуалния кодекс.

(3) Не се допуска удължаване на срока на наказанието или мярката по чл. 1 вследствие на задържането в случаите по ал. 1.

Чл. 12. (1) След получаване на съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3 съдът незабавно образува производство по признаване и в 14-дневен срок насрочва открито съдебно заседание за разглеждане на делото.

(2) Когато съдебният акт не е придружен от удостоверението по чл. 3, съдът може да определи подходящ срок за получаването му.

(3) Съдът разглежда делото еднолично със задължително участие на прокурор при призоваване на осъденото лице.

(4) Ако лицето няма защитник, съдът му назначава такъв, както и преводач, ако лицето не владее български език.

(5) В съдебното заседание съдът изслушва прокурора, лицето и неговия защитник.

(6) Неявяването на лицето, когато е редовно призовано, не е пречка за разглеждане на делото.

(7) Съдът обсъжда налице ли са условията за:

1. признаване и изпълнение по чл. 8;

2. отлагане на признаването по чл. 14;

3. отказ от признаване и изпълнение по чл. 15;

4. частично признаване и изпълнение по чл. 16.

(8) Съдът постановява решението незабавно, като посочва номера и датата на приетата за изпълнение присъда, делото, по което е постановена, съответните разпоредби на Наказателния кодекс, предвиждащи отговорност за извършеното престъпление, срока на наложеното от съда на издаващата държава наказание лишаване от свобода или мярка, включваща лишаване от свобода и първоначалния режим на изтърпяване на наказанието.

(9) Съдът приспада изцяло срока на изтърпяната част от наказанието и временното задържане от общия срок на наложеното наказание лишаване от свобода.

(10) Решението на съда по ал. 8 подлежи на обжалване или протест пред съответния апелативен съд в 14-дневен срок от обявяването му.

(11) Жалбата и протестът се разглеждат в 5-дневен срок от постъпването им в апелативния съд по реда на ал. 1 - 7. Съдът обявява решението си в открито съдебно заседание с участие на страните. Решението на съда се постановява не по-късно от 90 дни от получаване на съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3 и е окончателно.

(12) Съдът по чл. 7 уведомява компетентния орган на издаващата държава за влизането в сила на решението, включително за мотивите за отказ или за приспособяването на наказанието.

Чл. 13. (1) Когато съгласно българското законодателство максималният срок на наказанието за извършеното престъпление е по-малък от наложеното в издаващата държава наказание, съдът го намалява до този срок.

(2) Съдът може да приспособи наложеното в издаващата държава наказание, когато то не съответства по вид на наказанията, предвидени за същото деяние в българското законодателство. В този случай то трябва да съответства във възможно най-голяма степен на наказанието, наложено в издаващата държава. Наказанието не може да бъде заменено с глоба.

(3) Приспособеното наказание не може да бъде по-тежко по вид или срок от наложеното в издаващата държава.

Чл. 14. (1) Когато удостоверението по чл. 3 е непълно, явно не съответства на съдебния акт или не е преведено на български език, съдът може да изиска от компетентния орган на издаващата държава да отстрани нередовностите в 14-дневен срок. Делото се отлага до изтичането на този срок.

(2) Когато прецени, че е необходим превод на целия съдебен акт или на части от него, съдът може да го преведе за своя сметка.

Чл. 15. (1) Съдът може да откаже да признае и изпълни съдебния акт, когато:

1. не е предоставено удостоверение по чл. 3, то е непълно или има явно несъответствие между него и съдебния акт и не е било допълнено или поправено в рамките на определения от съда срок;

2. лицето не се намира на българска територия или на територията на издаващата държава, не е дало съгласие, когато такова се изисква, и Република България не е:

а) държавата, чийто гражданин е лицето и в която то има местоживеене;

б) държавата, чийто гражданин е лицето и в която то ще бъде депортирано, въпреки че няма местоживеене в нея, след като бъде освободено от изпълнение на наказанието въз основа на заповед за експулсиране или депортиране, съдържаща се в съдебен или в административен акт, или на друга мярка, наложена в резултат на постановената присъда;

в) държава, различна от посочените в букви "а" и "б", чийто компетентен орган е дал съгласие съдебният акт и удостоверението по чл. 3 да му бъдат изпратени;

3. признаването би било в противоречие с принципа "ne bis in idem";

4. съдебният акт е постановен във връзка с деяние, което не съставлява престъпление съгласно българското законодателство, освен в случаите по чл. 8, ал. 2; изпълнението на съдебен акт във връзка с данъци, такси, мита или валутен обмен не може да бъде отказано на основание, че българското законодателство не предвижда същия вид данъци и такси или не урежда по същия начин данъците, таксите, митата или валутния обмен, както законодателството на издаващата държава;

5. изпълнението на определеното със съдебния акт наказание е погасено по давност съгласно българското законодателство;

6. осъденото лице се ползва с имунитет по българското законодателство;

7. съдебният акт е постановен спрямо лице, което поради възрастта си съгласно българското законодателство не може да бъде наказателноотговорно за деянията, във връзка с които е постановен актът;

8. към момента на получаване на съдебния акт от съда за изтърпяване остават по-малко от 6 месеца от наложеното наказание;

9. съдебният акт е постановен при съдебен процес, на който осъденото лице не се е явило лично, освен ако удостоверението по чл. 3 изрично не съдържа информация за спазване на едно от следните условия:

а) лицето е било призовано лично и по този начин е било своевременно уведомено за определената дата и място на съдебния процес или е било официално информирано за това по друг начин, безспорно доказващ уведомяването за насрочения съдебен процес, както и за възможността за постановяване на решение, ако не се яви;

б) след като е било своевременно уведомено за насрочения съдебен процес, лицето е упълномощило защитник или такъв му е бил назначен от съда за защита по време на делото и такава защита действително е оказана;

в) след като решението е било връчено лично и лицето е било изрично уведомено за правото на обжалване или за ново разглеждане на делото с негово лично участие, при което делото може да бъде преразгледано по същество с представяне на нови доказателства и възможност за отменяне на първоначалния акт, то изрично е заявило, че не оспорва решението или не е поискало ново разглеждане или обжалване в предвидения срок;

10. издаващата държава не е дала съгласие по чл. 28, ал. 1, т. 7 за наказателно преследване, наказване или лишаване от свобода на осъденото лице в Република България за друго деяние, извършено преди предаването му;

11. наложеното наказание включва принудителни медицински мерки или мерки, включващи лишаване от свобода, които независимо от чл. 13, ал. 2 не могат да бъдат изпълнени от Република България в съответствие с българското законодателство;

12. съдебният акт се отнася за престъпление, което съгласно българското законодателство се счита за извършено изцяло или частично на територията на Република България, включително на място, приравнено на нейна територия.

(2) Решението по ал. 1, т. 12 се взема от съда при изключителни обстоятелства и с оглед на всеки отделен случай, като се вземат предвид особените обстоятелства и по-специално дали деянието е осъществено предимно в издаващата държава.

(3) Преди да откаже да признае съдебния акт на основание ал. 1, т. 1 - 3 и т. 9 - 12, съдът провежда консултация с компетентния орган на издаващата държава и при необходимост отправя искане за незабавно предоставяне на допълнителна информация.

Чл. 16. (1) Въпреки наличието на основание за отказ по чл. 15, съдът може след провеждане на консултация с компетентния орган на издаващата държава да признае частично съдебния акт, като признатата част подлежи на изпълнение. Частичното признаване и изпълнение не може да доведе до удължаване на срока на наказанието.

(2) Когато не е постигнато съгласие по ал. 1, след оттегляне на удостоверението по чл. 3 от компетентния орган на издаващата държава съдът прекратява производството.

Чл. 17. (1) Окончателното решение за признаване на съдебния акт се постановява в срок 90 дни от получаването на съдебния акт и удостоверението по чл. 3 освен в случаите по чл. 14, ал. 1.

(2) При изключителни обстоятелства, когато няма възможност да спази срока от 90 дни, съдът информира незабавно компетентния орган на издаващата държава по реда на чл. 23, ал. 2, като посочва причините за забавянето, както и срока, необходим за вземането на окончателно решение.

Чл. 18. (1) След признаване на съдебния акт съдът незабавно изпраща заверено копие от решението на съответната прокуратура за предприемане на необходимите действия за изпълнение на наказанието по реда на българското законодателство или за реализиране на трансфера по чл. 26. Съдът изпраща заверен препис от влязлото в сила решение за признаване и изпълнение на Върховната касационна прокуратура и на Министерството на правосъдието.

(2) След провеждане на консултации с издаващия орган съдът зачита и приспада от срока на наказанието лишаване от свобода работните дни, положени на територията на издаващата държава, само ако такова приспадане е предвидено в законодателството на издаващата държава и не е посочено в удостоверението по чл. 3.

(3) По молба на компетентния орган на издаващата държава съдът предоставя информация за приложимите правни разпоредби относно предсрочното освобождаване.

(4) По искане на компетентния съд прокурорът от съответната прокуратура своевременно му предоставя информация относно:

1. невъзможността да бъде изпълнено наказанието поради това, че местонахождението на лицето на територията на Република България не може да бъде установено;

2. началото и края на предсрочното освобождаване, когато това е посочено в удостоверението;

3. бягство на лицето по време на изтърпяване на наказанието;

4. окончателното изтърпяване на наказанието.

(5) След получаване на информацията по ал. 4 съдът незабавно уведомява компетентния орган на издаващата държава.

Чл. 19. (1) Съдът прекратява незабавно изпълнението на наказанието или мярката по чл. 1:

1. когато бъде уведомен от компетентния орган на издаващата държава за съдебно решение или за друг акт, по силата на който наказанието или мярката по чл. 1 не подлежи на изпълнение;

2. при оттегляне на удостоверението по чл. 3 от издаващата държава.

(2) В случаите по ал. 1 съдът се произнася еднолично с определение в съдебно заседание с участието на прокурор и с призоваване на осъденото лице. Определението е окончателно.

(3) Изпълнението на наказанието се прекратява и при постановяване на амнистия по реда на чл. 460, ал. 1 и 3 от Наказателно-процесуалния кодекс или помилване в Република България.

Чл. 26. (1) Ако осъденото лице се намира на територията на Република България, предаването му на изпълняващата държава се осъществява на дата, уговорена между Върховната касационна прокуратура и компетентния орган на изпълняващата държава, чрез дирекция "Международно оперативно сътрудничество" на Министерството на вътрешните работи, но не по-късно от 30 дни след като изпълняващата държава е взела окончателно решение за признаване и изпълнение на наказанието или мярката по чл. 1.

(2) Предаването на лицето се извършва в изпълнение на постановление на Върховната касационна прокуратура, като органите на Министерството на правосъдието осигуряват охраната и конвоирането му.

(3) В случаите, когато предаването на лицето в рамките на посочения в ал. 1 срок е възпрепятствано от непредвидени обстоятелства, компетентните органи на двете държави незабавно установяват контакт. Предаването се осъществява веднага след отпадане на тези обстоятелства. Върховната касационна прокуратура чрез дирекция "Международно оперативно сътрудничество" на Министерството на вътрешните работи незабавно уведомява компетентния орган на изпълняващата държава и двата органа уговарят нова дата, на която да се осъществи предаването. В този случай предаването се извършва в срок 10 дни от датата на уговарянето.

(4) Алинеи 1 - 3 се прилагат съответно и в случаите, когато Република България е изпълняваща държава.

Чл. 27. (1) Компетентните български органи не предприемат мерки по изпълнение на наказанието или мярката по чл. 1, когато изпълнението му вече е започнало в изпълняващата държава.

(2) Компетентните български органи възстановяват правото си да изпълняват наказанието или мярката по чл. 1, ако изпълняващата държава в случаите по чл. 18, ал. 4, т. 3 уведоми съответния български съд.

Чл. 28. (1) Лице, предадено на Република България в изпълнение на този закон, не може да бъде наказателно преследвано, съдено или задържано за престъпление, извършено преди трансфера му, различно от това, за което е предадено, освен ако:

1. е имало възможност да напусне територията на Република България и не го е направило до 45 дни от окончателното му освобождаване или се е завърнало отново, след като я е напуснало;

2. за деянието не се предвижда наказание лишаване от свобода или мярка, включваща лишаване от свобода;

3. наказателното производство не води до прилагане на мярка, свързана с ограничаване на личната свобода;

4. на лицето може да бъде наложена глоба или алтернативна санкция, която не е свързана с лишаване от свобода, дори ако тези санкции могат да доведат до ограничаване на личната му свобода;

5. лицето е дало съгласие да бъде предадено;

6. след трансфера лицето доброволно декларира пред компетентния съд по чл. 7, че се отказва от правото си по тази разпоредба и е запознато с последиците от това; в този случай лицето има право на защитник;

7. издаващата държава е дала съгласие да не се прилага принципът на особеността в случаите извън тези по т. 1 - 6; искането за съгласие се подава придружено с превод на български език на информацията по чл. 37 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест и гаранциите, предвидени по чл. 41 от същия закон.

(2) Алинея 1 се прилага и в случаите, когато Република България е издаваща държава. Искането се подава до съответния съд, постановил предаването на лицето. Съдът дава съгласие при спазване на разпоредбите на чл. 36 и чл. 39 - 41 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест. Решението се постановява не по-късно от 30 дни след получаване на искането.

Чл. 29. (1) Когато е издадена Европейска заповед за арест за изпълнение на наказание лишаване от свобода или на мярка, включваща задържане, и издирваното лице пребивава или се намира на територията на Република България, или е български гражданин, компетентният съд може да реши да изпълни наказанието или мярката съгласно българското законодателство.

(2) Български гражданин или лице, пребиваващо на територията на Република България, предадено на друга държава членка на основание на Европейска заповед за арест за провеждане на наказателно производство след предоставени гаранции за връщане, се връща по реда на този закон.

(3) Решението по ал. 1 следва да бъде взето не по-късно от 30 дни от получаване на искането по реда на чл. 44, ал. 8 - 13 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест.

Чл. 30. (1) Министърът на правосъдието или оправомощено от него длъжностно лице приема молбите за транзит и придружаващите ги документи по начин, който удостоверява писменото им предаване, и незабавно ги изпраща на Върховната касационна прокуратура.

(2) Върховната касационна прокуратура разрешава с постановление транзита през територията на Република България на осъдено лице, което подлежи на трансфер в изпълняващата държава, при условие че е предоставена следната информация:

1. молба за транзит;

2. копие от удостоверението по чл. 3;

3. данни за осъденото лице;

4. одобрен план за предаване на осъденото лице;

5. превод на документите на български език.

(3) Върховната касационна прокуратура се произнася с постановление по молбата незабавно, но не по-късно от 7 дни от деня на нейното получаване. С постановлението се определят срокът и мястото за задържане на осъденото лице. Произнасянето може да бъде отложено до получаването на превода от държавата членка, която е отправила молбата за транзит, когато такъв превод се изисква съгласно ал. 2.

(4) Върховната касационна прокуратура уведомява държавата членка, поискала транзита, и Министерството на правосъдието за своето решение по начин, който може да удостовери предаването му писмено.

(5) Осъдено лице, спрямо което е допуснато транзитно преминаване през територията на Република България, не може да бъде задържано на друго основание и за срок, по-дълъг от необходимия за целите на транзита през територията на Република България. В случай че лицето следва да бъде задържано на територията на Република България на основание, различно от искането за транзит, Върховната касационна прокуратура уведомява незабавно държавата членка, отправила искането за транзит.

(6) Не се изисква молба за транзит в случай на въздушен превоз без предвиден престой. В случай че се наложи извънредно кацане, държавата, осъществяваща трансфера, предоставя на Министерството на правосъдието посочената в ал. 2 информация в срок до 72 часа.

(7) Алинеи 1 - 6 се прилагат съответно и в случаите, когато Република България е издаваща държава и възникне необходимост от транзитно преминаване през територията на друга държава членка.