Чл. 22. (1) Съдът изпраща съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3 до компетентния орган на изпълняващата държава, придружени от писменото съгласие на осъденото лице.

(2) Съгласие на осъденото лице не се изисква, когато съдебният акт се изпраща на държавата членка:

1. чийто гражданин е лицето и в която то има местоживеене;

2. в която лицето ще бъде депортирано, след като бъде освободено от изпълнение на наказанието въз основа на заповед за експулсиране или депортиране, съдържаща се в присъдата или в акт на съдебен или административен орган, или на друга мярка, наложена в резултат на постановената присъда;

3. в която лицето е избягало или се е върнало поради наличие на висящо наказателно производство или влязла в сила присъда срещу него в Република България.

(3) В случаите по ал. 2, когато лицето се намира на територията на Република България, съдът в открито заседание му предоставя възможност писмено или устно да изрази своето становище. Като вземе предвид възрастта, физическото или психическото състояние на лицето, съдът по своя преценка може да предостави тази възможност на неговия законен представител. Когато лицето изрази своето становище устно, съдът изпраща на изпълняващата държава писмен запис на становището.

(4) Съдът разяснява на лицето правото му да даде съгласие за трансфер в изпълняващата държава и последиците от упражняването на това право.

(5) Становището по ал. 3 се взема предвид, когато се решава дали да се изпрати съдебният акт заедно с удостоверението по чл. 3.

(6) Съдът информира лицето на разбираем за него език за изпращането на съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3, като използва формуляра за уведомление съгласно приложение № 2. Формулярът се предава на компетентния орган на изпълняващата държава с цел уведомяване на лицето, когато то се намира на нейна територия.