Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети януари в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:С. П. ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ША. К. при секретар Ж. М. и с участието на прокурора Ася Петроваизслуша докладваното от съдиятаТ. К. по адм. дело № 5703/2021

Производството е по реда на чл.208 - чл.228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Директор на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. подадена чрез юрк. М., против Решение № 380 от 26.03.2021 г., постановено по адм. дело № 2212/2020г. по описа на Административен съд – Варна, с което по жалба на В. Ц. е обявена нищожността на Акт за установяване на задължение по чл. 107 ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-13195-1/28.11.2017г., с посочен издател гл. инспектор М. К., мълчаливо потвърден в хода на административното му обжалване от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. и е осъдена О. В. за разноски.

Поддържа се неправилност на съдебния акт, поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл.209 т.3 от АПК. Изложените съображения могат да се обобщят по следния начин: неправилно въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел, че липсват такива за изпълнение на фактическия състав на заместването на Кмета на О. В. от Зам. Кмета на същата община, съобразно Заповед № К-032 от 09.06.2017 г., на дата 13.06.2017 г.; неправилно съдът е отказал да „изследва“ и не е обсъдил правните последици от възприемането за нищожна на Заповед № 1756/13.06.2017 г. в аспект на ангажираните предходни Заповеди по чл. 4 ал. 4 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/, с което е допуснал съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно е приложил по аналогия, разрешението дадено с Решение № 3 он 28.04.2020 г. по к. д. № 5 он 2019 г. на Конституционния съд на РБългария. Настоява се за отмяна на съдебни акт и алтернативно делото да се върне за нова разглеждане от състав на Административен съд – варна или да се разреши спора по същество от касационната инстанция. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.

Ответникът по касация – В. Ц., чрез процесуалния си представител адв. С., в подробен писмен отговор оспорва касационната жалба и настоява за оставяне в сила на съдебния акт. Претендира разноски за касационната инстанция.

Заключението на прокурора е за основателност на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, против подлежащ на оспорване и неблагоприятен за тази страна съдебен акт.

След като прецени наведените в касационната жалба доводи, и въз основа на служебната проверка за допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на съдебен контрол пред АС – Варна е Акт за установяване на задължение по чл. 107 ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-13195-1 с посочена дата на издаване 28.11.2017г., издаден от гл. инспектор М. К., мълчаливо потвърден в хода на административното му обжалване от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. с който спрямо Цветков са установени задължение за данък недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/ за конкретно индивидуализирани недвижими имоти, ведно с прилежащи лихви за забава, за данъчни периоди 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г. и 2017 г., и за данък върху превозните средства за 2017 г. за конкретно индивидуализиран лек автомобил, ведно с прилежаща лихва за забава.

За да обяви нищожността на АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, съдът е приел от фактическа страна следното:

Съобразно данните от административната преписка е установено, че от Цветков са подадени следните декларации по чл. 14 от ЗМДТ, както следва: Декларация вх. № 4929-5872 от 17.12.2002г. за притежаваните от лицето ½ ид. част от имота, находящ се в гр. Варна, м.[местност] и Декларация вх. № 13-29-206/31.05.1998г., за притежавана от лицето ½ ид. част от имота, находящ се в гр. Варна, [адрес], както и Декларация за придобиване на МПС – вх. № ДК54002997/10.02.2014 г., подадена от С. Х., с която е декларирала, че тя и В. Ц. притежават по ½ ид. част от л. а „Мерцедес“ А 180, рег. [рег. номер на МПС] .

Поради констатирано неплащане на дължимите за посочените недвижимости ДНИ и ТБО за съответните периоди от 2012г. до 2017г. и неплащане на дължимия данък върху превозните средства за 2017 г., е образувано служебно производство по тяхното установяване в хипотезата на чл.107 ал.3 от ДОПК.

В тази връзка е издаден и процесният АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, за чийто издател съдът е приел, че не е определен надлежно по реда на чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ за орган по приходите по смисъла на чл. 4 ал. 3 от ЗМДТ, респ. същата не притежава компетентността да издава актове от рода на процесния, поради което и същият е приет за нищожен.

Този извод е мотивиран с липсата на доказателства за изпълнение на фактическия състав на заместването, в която хипотеза е издадена Заповед № 1756/13.06.2017 г. от Зам.Кмет на О. В. – а именно това е приетият за релевантен за казуса акт по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ, спрямо и посочената дата на ал. издаване на разглеждания АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК.

Отхвърлена е тезата на ответника /сега касатор/, че в този случай следва да се приеме, че е продължил действието си предходният акт по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ – а именно Заповед № 2612/22.06.2015 г., за който са ангажирани надлежни доказателства, че и издаден от Зам. Кмета на О. В. при изпълнен фактически състав на заместване на Кмета на О. В. поради неговото отсъствие, с прилагане по аналогия разрешението дадено с Решение № 3 от 28.04.2019 г. на Конституционния съд на РБългария (обн. в ДВ бр. 42 от 12.05.2020 г.) по к. д. № 5/2019 г.

Или в обобщение съдът е приел, че актът е издаден от некомпетентен административен орган – в нарушение на чл. 146 т . 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, поради което е обявил неговата нищожност, като е приел и че при това положение не е необходимо да проверявана останалите основания по чл. 146 т. 2 – 5 от АПК за неговата незаконосъобразност.

Така постановеният съдебен акт се възприема от касационната инстанция като неправилен, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон – касационни основания по чл. 109 т. 3 от АПК, по следните съображения.

Действително съгласно разбирането в теорията и практиката за да е нищожен един административен акт, той трябва да страда от толкова тежък и съществен порок, водещ до такива радикални нарушения на законността, които да не могат да бъдат премирани дори и с временно и неокончателно действие на акта. В тази връзка нищожен административен акт може да бъде акт, издаден от некомпетентен орган, или акт, при нарушена форма на валидност, или издаден при материална незаконосъобразност до степен да е лишен изцяло от законова опора - не е издаден нито въз основа на закон, нито въз основа на подзаконов нормативен акт, или е издаден при сериозно противоречие с такива, а съществено засяга права на своите адресати.

В административното право е общоприето, че всеки отделен случай изисква самостоятелна преценка на действителността на административния акт, с оглед тежестта на порока, от който е засегнат.

Основанията за обявяване нищожност на административния акт са: нарушаване изискванията за компетентност, липса на форма, пълна липса на правно основание, невъзможен предмет, несъществуващ адресат и др. според спецификата на случая.

В конкретния случая съобразно изложеното по-горе съдът е приел, че актът е издаден от некомпетентен орган, единствено и само въз основа на анализ валидност на волеизявлението, обективирано в представената Заповед № 1756/13.06.2017 г. на Зам. Кмета на О. В. издадена но основание чл. 4 ал. 4 от ЗМДТ, за определяне на длъжностните лица О. В. които ще изпълняват функциите на органи по приходите, съответно публични изпълнители.

Действително както правилно е посочил в решението си административния съд, в чл. 4у ал. 1 ЗМДТ е предвидено, че установяването, обезпечаването и събирането на местни данъци се извършват от служителите на общинската администрация по реда на ДОПК; обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред; според ал. 3 и ал. 4 в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация определени с нарочна заповед на Кмета на Община имат правата и задълженията на органи по приходите; според ал. 5 кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община на териториален директор на Националната агенция за приходите.

Съответно чл. 9б от ЗМДТ изцяло препраща относно реда за установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон към този по чл. 4, ал. 1 – 5, както и такова препращане е сторено и относно обжалването на свързаните с тях актове.

Противно на твърденията в касационната жалба много точно и правилно, въз основа на доказателствата ангажирани от ответника (а именно негова е доказателствената тежест да установи компетентността на издателя на административния акт) съдът е приел, че разглежданата Заповед № 1756/13.06.2017 г. на Зам. Кмета на О. В. е издадена от некомпетентен орган, т. е. негодна да породи разпоредените с нея правни последици.

Това е така, защото тя очевидно, не е издадена от Кмета на О. В. който единствено е оправомощен съгласно правилото на чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ да определи длъжностните лица от състава на община, които ще изпълняват функциите на органи по приходите, като по делото не са ангажирани доказателства за изпълнение на фактическия състав на „заместването“, в която хипотеза се е поддържало издаването й от З. К. на О. В. въз основана на Заповед за заместване № К-032 от 09.06.2017г, на Кмета на О. В.

Както е посочено в мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по т. д. № ТР-4/2002 г., ОС на съдиите, „Заместването се извършва в случаите, когато лицето, титуляр на правомощия, е в обективна невъзможност да ги изпълнява. В тези случаи, предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице. За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган.“

В тази връзка първостепенният съд много точно е подчертал и че съгласно трайната съдебна практика, съобразно и посоченото Тълкувателно решение, за да е изпълнен фактическият състав на „заместването“ следва да са на лице кумулативно следните предпоставки: 1. Изрична писмена заповед, издадена от съответния компетентен според спецификата на случая административен орган, с която да е определено лицето, което ще изпълнява функциите на отсъстващия титуляр на длъжността и 2. Доказателства за отсъствие/обективна невъзможност за изпълнение на възложените функции от титуляря на длъжността.

Очевидно е, че по делото не са ангажирани доказателства за изпълнение на така очертаната втора кумулативна предпоставка - Кметът на О. В. да е отсъствал/да е бил в обективна невъзможност да изпълнява функциите си на дата 13.06.2017 г., за да се приеме, че в случая валидно са определени със Заповед № 1756/13.06.2017 г. на Зам. Кмета на О. В. органите по чл. 4 ал. 3 от ЗМДТ.

Макар и принципно правилно да се твърди от касатора, че не е необходимо в Заповедта за заместване да се посочват причините за отсъствието на титуляра на длъжността, това не освобождава административния орган от задължението му да установи в условията на пълно доказване посочената втора кумулативна предпоставка на фактическия състав, а именно това не е сторено в казуса. Противно на изложеното в касационна жалба, че само по себе си издаването на Заповед за заместване № К-032/09.06.2017г., в която са посочени конкретен период на отсъствие и заместващ орган, с едновременното уведомяване на О. У. и Председателя на Общинския съвет, са „достатъчна гаранция за фактическото отсъствие на Кмета на Общината“, не е достатъчно да проведе това доказване.

Неправилно се поддържа и че доказателствената тежест е неправилно разпределена, като било в тежест на лицето да „докаже, че въпреки издадената заповед за заместване, Кметът не е бил в обективна невъзможност да изпълнява функциите си“. Тази теза очевидно не държи сметка за правилото на чл. 170 ал. 1 от АПК, съобразно което задължение именно на административния орган е да установи вкл. спазването на законовите изисквания за издаването на административния акт, едно от които безспорно е компетентността на издателя му, а и с общото правило на чл. 154 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, а и § 2 от ДР на ДОПК, че всяка страна е длъжна да установи фактите от обективната действителност, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

В този смисъл е на лице и константна практика на съставите на I т. и VIII о. на ВАС, постановена по аналогични казуси, при разрешаване на въпроса за валидността на актовете по ЗМДТ във вр. с ДОПК на длъжностни лица от състава на О. В. – така например Решение № 9825/26.06.2019г., постановено по адм. дело № 3328/2019 г. на ВАС, I о., Решение № 4357 /14.04.2020 г., постановено по адм. дело № 12042/2019 г. по описа на ВАС, I о., Решение № 15290 от 10.12.2020 г., постановено по адм. дело № 8579/2020 г. по описа на ВАС, I о., Решение 341/17.01.2022 г., постановено по адм. дело № 5111/2021 г., VIII о., на ВАС и др.

Принципно основателни са възраженията в касационната жалба насочени против отказа на съда при така установеното от фактическа и правна страна при разрешаването на въпроса с компетентността на издателя на оспорения АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК да разгледа предходно издадените заповеди по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ, представени като част от доказателствения материал по делото, което е в противоречие и с цитираната съдебна практика на съставите на ВАС.

Посоченото разрешение дадено с Решение № 3 от 28.04.2019 г. на Конституционния съд на РБългария (обн. в ДВ бр. 42 от 12.05.2020 г.) по к. д. № 5/2019 г., според този състав на ВАС не може да бъде приложено по аналогия в областта на действието на отмяната на административните актове.

Не това е същественото в случая.

При постановяване на съдебния акт първостепенния съд необосновано спрямо доказателствата по делото е преценил, че процесният АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК е издаден на посочената в него дата – 28.11.2017 г. и спрямо именно нея е преценял ангажираните доказателства по смисъла на чл. 4, ал. 4 във вр. с ал. 3 от ЗМДТ, при преценката за компетентността на издателя му.

От съдържанието на самия АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, както и от посоченото от гл. инспектор Капитанова в находящите се по делото Писмени обяснения относно жалба с вх. № МД20001334ВН/14.08.2020 г. от 30.10.2020 г. и приложените към тях писмени доказателства /л.142-147/, категорично се установява, че предметът на съдебния контрол, а именно АУЗ по чл. 107 от ДОПК, издаден от гл. инспектор М. К., носещ подпис именно на този административен орган, е издаден най-рано на дата 11.03.2020 г., когато като е посочено от гл. инспектор Капитанова в цитираните писмени обяснения „с Резолюция № 40 от 11.03.2020 г.“ и е представен списък с актове. В потвърждение на това е съдържанието на АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, в който фигурират като внесени част от установените с него публични общински вземания, за което страните по делото не спорят че е осъществено съответно на 26.02.2019 г., относно задълженията за ТБО и ДНИ касателно недвижимия имот в гр. Варна, [жк], и на 09.01.2018 г., относно дължимия данък върху превозните средства.

Или основателно е възражението на ответника по касация, жалбоподател в първоинстанционното производство, че процесният АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК не е издаден на посочената в него дата.

Изводите за противното не могат да се черпят и от твърденията на издателя, че производството по установяването на процесните задължения е проведено именно през 2017 г., като на 18.11.2017 г. е съставени АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК с изх. № МД-АУ-13195-1 от инспектор Я. Г., доколкото такъв индивидуален административен акт /в писмена форма и подписан от това длъжно лице/, очевидно не е съставян и не съществува в обективната действителност.

Същественото е, че актът по чл. 107 ал. 3 от ДОПК съставлява индивидуален административен акт, чието издаване в случаите на установяване на публичните общински вземания е възложено на органите по приходите, посочени в чл. 4 ал. 3 във вр. с ал. 4 от ЗДМТ, по реда на административното производство по установяване на този вид задълженията в ДОПК /чл. 4 ал. 1 от ЗМДТ/. В битието си на индивидуален административен акт, актът по чл. 107 ал. 3 от ДОПК е властническо волеизявление на орган по приходите, с който се индивидуализира конкретно данъчно /публично общинско вземане в конкретиката на казуса/ задължение, като го определя по вид, основание и размер.

Или за да говорим за издаден индивидуален административен акт (в частност и акт по чл. 107 ал. 3 от ДОПК), следва да е на лице изричното волеизявление на административен орган, обективирано в предвидената за това форма.

В случая от доказателствата по делото не се установява на посочената дата 28.11.2017 г. в правния мир да е сторено твърдяното властническо волеизявление на орган по приходите от състава на О. В. а именно инспектор Я. Г., насочено към установяване на публичните задължения на В. Ц. за ТБО, ДНИ и/или данък върху превозните средства за данъчни периоди съответно 2012 – 2017 г. и 2017 г., като единственият акт по смисъла на чл. 107 ал. 3 от ДОПК за установява на същите тези задължения е този, издаден от гл. испектор М. К., предмет на настоящият съдебния контрол, но очевидно това е сторено не на датата визирана в него - 28.11.2017г., а във всички случаи най-рано на 11.03.2020 г., съобразно и изричните писмени обяснения на това длъжностно лице.

В този порядък съдът ненужно се е занимавал с валидността на актовете по чл. 4 ал. 4 от ЗМДТ, спрямо датата 28.11.2017 г., като в нарушение на чл. 171 ал. 5 от АПК, а и на правилото на чл. 9 ал. 3 от АПК, не е указал на ответника, че не е ангажирал доказателства за установяване компетентността на издателя на процесния акт по чл. 107 ал. 3 от ДОПК към датата на неговото издаване, както междувпрочем не е указал и не е събрал годни доказателства, които да установят конкретната дата на стореното от гл. испектор М. К. властническо волеизявление, обективирано в подписания от нея акт по чл. 107 ал. 3 от ДОПК и насочено към установяване задълженията на Цветков за ТБО и ДНИ за данъчни период 2012 г. – 2017 г. и данък върху превозните средства за 2017 г.

Така допуснатите необоснованост и процесуални нарушения в дейността на съда са довели и до неправилно приложение на материалния закон – отменителни касационни основания по чл. 209 т. 3 от АПК, вкл. и при постановяването на съдебния акт при неизяснена фактическа обстановка, което налага отмяна на оспореното Решение като неправилно и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Варна.

По гореизложените мотиви при новото разглеждане съдът следва да даде указания по реда на чл.171 от АПК на страните в процеса, конкретно да укаже на ответника доказателствената тежест за установяване факта на датата на издаването на процесния АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК и компетентността на издателя му, след което да осъществи съдебен контрол за законосъобразност на всички основания по чл. 146 от АПК, като след преценка за валидността на акта (вкл. и през призмата за наличието на предпоставките по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, пораждащи правомощията за служебното издаване на тази категория актове), да прецени и неговата законосъобразност (вкл. спазването на срока по чл. 109 от ДОПК, за който съдът следи служебно) и се произнесе и по възражението за изтекла погасителна давност на част от така вменените задължения, сторено с жалбата до Административен съд - Варна.

На основание чл.226 ал.3 от АПК по въпросът за разноските пред настоящата касационна инстанция следва да се произнесе първоинстанционият съд.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 380 от 26.03.2021 г., постановено по адм. дело № 2212/2020 г. по описа на Административен съд – Варна

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Свилена Проданова

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ В. Ш. п/ Таня Комсалова