5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3015

гр. София, 11.06.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. ч. гр. дело № 1472 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. Х. Г., чрез процесуален представител К. Г. Т., против определение № 946/02.04.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 548/2025 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено определение № 110/18.03.2025 г. по гр. д. № 26/2025 г. на Районен съд - Царево, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната подадената от жалбоподателката искова молба и производството по делото е прекратено.

В жалбата се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на определението, като се иска отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по иска.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1. „Тълк. решение № 53 от 18.06.1970 г. по гр. д. № 28/1970 г., ОСГК на ВС, загубило ли е актуалност при действащия Граждански процесуален кодекс (В сила от 01.03.2008 г., Обн. ДВ. бр. 59 от 20 Юли 2007 г.)?“; 2. „Разпоредбата на чл. 143 от ГПК намира ли приложение в производството по чл. 129, ал. 3 от ГПК, преди да е изслушано становището на насрещната страна?“. Твърди се, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 53/18.06.1970 г. по гр. д. № 28/1970 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 104/07.09.1967 г. по гр. д. № 73/1967 г. на ОСГК на ВКС. Сочи се, че по втория въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 5 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 315/07.12.2010 г. по гр. д. № 3555/2008 г. на IV г. о. на ВКС. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на определението.

Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото намира, че частната касационна жалба е депозирана от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Д. Х. Г. срещу Районен съд – Г. О. съдържаща искане ответникът да бъде осъден на основание чл. 2б, ал. 3 , вр. с чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ да й заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди, които са последица от нарушаване на правото й на разглеждане на предявената искова претенция в производството по гр. дело № 342/2024 г. по описа на Районен съд – Елена /образувано в последствие като гр. д. № 1769/2024 г. по описа на Районен съд – Г. О. след изпращането му по чл.7 ал.2 от ЗОДОВ/ съгласно чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска.

Съставът на РС – Царево е констатирал, че исковата молба е нередовна, като е оставил същата без движение и е дал указания на ищцата в едноседмичен срок от съобщението да изложи ясно и хронологично обстоятелствата, на които основава иска си и да заплати държавна такса. В рамките на указания срок Д. Г. е подала молба, с която е представила квитанция за внесена държавна такса, но не е уточнила обстоятелствената част на исковата молба. С определение № 110/18.03.2025 г., постановено по гр. д. № 26/2025 г., Районен съд - Царево е върнал исковата молба и прекратил производството по делото, поради неотстраняване на нередовностите й, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

За да потвърди така постановеното определение, въззивният съд, е посочил, че ищецът, предявявайки иск за защита на свое право, което е накърнено, следва съгласно чл. 127 ГПК да посочи фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си, както и петитума – искането си, отправено до съда. Съвкупността от тези твърдения на ищеца определя правното основание на претенцията, на която съдът дава правна квалификация. Основанието на иска определя предмета на делото, както и предмета на доказване в процеса, респ. допустините и относими възражения на ответника. Аргументирал се е, че когато ищецът не е изложил твърдения относно всички правопораждащи факти от хипотезата на правната норма, имащи за правна последица върникване на субективното право, исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и е нередовна. В случая в исковата молба на Г. липсвала обстоятелствена част, като в нея били изложени само правни аргументи и цитирана съдебна практика, без да става ясно каква връзка има всичко посочено с конкретния казус. В някои части исковата молба била толкова неясна, че не можело да се разбере какво се цели с изложеното в нея. Въззивният съд е намерил, че вместо да изпълни дадените от първоинстанционния съд указания, ищцата в нарочна писмена молба отново е изложила само правни аргументи и теоретични разсъждения относно „разумността на времетраенето на производството по делото“, без да посочи точно и ясно в хронологичен ред обстоятелствата, на които основава иска си. Счел е за неоснователно твърдението на ищцата, че бил налице отказ от правосъдие по смисъла на чл. 2 ГПК, защото такъв би бил налице, когато страната е лишена от достъп до съд в защита на свое право. В случая страната предявила претенцията си пред съд, а последвалото прекратяване на производството по делото било резултат от нейното процесуално поведение. Посочил е, че правосъдието се осъществява при стриктно спазване на процесуалните правила, които са установени като гаранция за равнопоставеност на страните. Неспазването на правилата било обвързано от последици за съответната страна по силата на правната норма. Прието е, че отказ от правосъдие би бил налице при връщане на искова молба, отговаряща на изискванията по чл. 127 и чл. 128 ГПК, какъвто настоящият случай не бил. Посочено е още, че когато съдът констатира нередовност на исковата молба, той е длъжен ясно и точно да посочи в какво се изразява тя и да даде срок за отстраняването й. По този начин процедирал и първоинстанционният съд, а ищцата не изпълнила надлежно дадените й указания, като не отстранила в цялост нередовностите на исковата молба, в резултат на което същата правилно била върната и производството по делото прекратено.

Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивният съдебен акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК – недопустимост на въззивното определение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е определението, което не е постановено по редовна частна жалба, както и когато не са били налице положителни процесуални предпоставки, респективно съществували са процесуални пречки за разглеждането на тази жалба. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените въпроси, тъй като същите не притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те са формулирани общотеоретично, без конкретна връзка с правните разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Видно от мотивите на обжалваното определение, съдът не е дал отговор на въпроса дали ТР № 53 от 18.06.1970 г. по гр. д. № 28/1970 г., ОСГК на ВС е загубило актуалност при действащия ГПК, нито на въпроса дали разпоредбата на чл. 143 ГПК намира приложение в производството по чл. 129, ал. 3 от ГПК, преди да е изслушано становището на насрещната страна. Отделно от това, съдът не се е произнесъл в сочения от жалбоподателката смисъл и не могат да му се вменят твърдените процесуални нарушения – че не се е произнесъл по всички доводи и възражения в частната жалба. Съгласно установената съдебна практика, съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само когато тя отговаря на изискванията за редовност. Когато в исковата молба не са изложени конкретните обстоятелства, на които се основават исковите претенции, а самите претенции са неясни, то тя не отговаря на изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. При неизпълнение на дадени от съда указания за отстраняване на нередовности, исковата молба подлежи на връщане. В случая, в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК, въззивният съд е приел, че ищцата не е отстранила нередовностите, въпреки дадената възможност затова и след като е била предупредена за последиците от неизпълнението на указанията, поради което исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване поначало не следва да се обсъжда соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота на мотивите, следва да се посочи, че жалбоподателката не обосновава и наличието на поддържаните в касационната жалба специални основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Тя не се позовава на конкретни актове на СЕС и не обосновава в какво се състои противоречието на обжалваното определение с такива актове на СЕС. Не е посочила ясно и съдебна практика по въпросите, нуждаеща се от промяна или осъвременяване.

По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол: Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното определение не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице и очевидна необоснованост на определението на въззивния съд.

Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 946/02.04.2025 г. постановено по в. ч.гр. д. № 548/2025 г. на Окръжен съд - Бургас.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.