Образувано е по касационни жалби на Министерство на вътрешните работи /МВР/ и на В. И. срещу решение № 669 от 05.11.2020г. по адм. д. № 1053/2019 г. на Административен съд - Хасково, в частта му, с която МВР е осъдено да заплати на В. И. сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 04.04.2018г. до 05.06.2019г., причинени му от отменената като незаконосъобразна Заповед № 8121 К-5527/04.04.2018г. на Министъра на вътрешните работи, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.08.2019г. до окончателното й изплащане, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 30 000 лева е отхвърлен.
К. Мо на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител твърди, че решението в посочената му осъдителна част е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. По същество поддържа, че решението е постановено в противоречие с чл. 1, чл.4 и чл. 8, ал.3 ЗОДОВ и чл. 237, ал.1 ЗМВР. Изтъква, че на В. И. е изплатено обезщетение в размер на 6 месечни брутни възнаграждения и извън него друго обезщетение не се дължи. Твърди и липса на настъпили неимуществени вреди в причинна връзка с незаконосъобразната заповед. Поради това касаторът моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а искът за неимуществени вреди – отхвърлен изцяло. Претендира разноски.
Касаторът В. И., чрез процесуалния си представител твърди, че решението в посочената му отхвърлителна част е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. По същество поддържа, че съдът не е извършил цялостна преценка на събраните по делото доказателства и не е обсъдил доводите му във връзка с претърпените неимуществени вреди, както и че при определяне размера на обезщетението неправилно е приложен чл.52 ЗЗД. Изтъква, че е нарушено основното му право на труд. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния предявен размер. Претендира разноски.
Всяка от страните оспорва съответно касационната жалба на противната страна.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са неоснователни.
Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество, са неоснователни.
Производството пред административния съд е образувано по искова молба на В. И. срещу Министерство на вътрешните работи за присъждане на обезщетения, сред които и такова за неимуществени вреди, ведно със съответната лихва, произтичащи от отменената като незаконосъобразна Заповед № 8121 К-5527/04.04.2018г. на Министъра на вътрешните работи.
Административният съд, след като е установил отмяната с влязло в сила съдебно решение на незаконосъобразния акт за наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване служебното правоотношение, разпит на свидетели и изслушване на експертизи, е приел, че са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗЗД ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗЗД ВРЕДИ) отм. от съда незаконосъобразен административен акт и настъпили неимуществени вреди - чувства на обида и унижение, неудобство и срам от това, че е публично обявен за престъпил служебните си задължения, затваряне в себе си, възмущение, стрес и притеснения, промени в личния му и семеен живот, съществен дискомфорт за него и близките му. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и отчитайки интензитета на посочените негативни преживявания и периода, в който са търпени, съдът е определил размер на обезщетението от 4000 лв.
Решението е правилно. Административният съд е обсъдил всички доказателствата по делото и е изложил подробни мотиви по допустимостта и основателността на исковите претенции. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила, мотивирано е и не противоречи на материалния закон.
Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ЗМВР действително е специална по отношение на чл. 1 ЗОДОВ, но не ограничава и не изключва възможността да се търсят имуществени вреди над предвидените в специалния закон, както и неимуществени вреди, каквито изобщо не са предвидени в специалния закон.
Вярно е, че във всички нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от ЗДСл (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ), чл. 172 от ЗОВСРБ (ЗАКОН ЗЗД ОТБРАНАТА И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ), чл. 237 от Закон за МВР, се урежда правото на работника или служителя да получи ограничено по размер обезщетение за ограничен период от време. Това е така нареченото обезщетение за принудителна безработица и то покрива оставането на служителя без работа и доходи за посочения в закона период. Житейски възможно е обаче от уволнението да бъдат причинени както други имуществени, така и неимуществени вреди, изразяващи се в психологически страдания или заболявания, а причинените вреди от актове, действия и бездействия на администрацията подлежат на обезщетяване на общо основание по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ.Оорността на държавата по посочения текст е с принципно широк обхват и не може да бъде ограничавана. В сферата на административните правоотношения тя е аналог на отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, като освен това тя е и винаги обективна, тъй като по определение изключва изследване на субективния елемент вина.
Преобладаващата съдебната практика, както на ВКС по приложение на сходната норма на чл. 225 КТ, така и на ВАС по приложение посочените по-горе норми, не отричат правото на работника или служителя да претендира вреди и в по-голям размер, на общо основание / чл. 49 ЗЗД или съответно чл. 1 ЗОДОВ/, стига те да бъдат доказани. За получаване на предвиденото в чл. 237, ал. 1 ЗМВР обезщетение е достатъчно да бъде доказано незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение и оставане на лицето без работа или преминаването му на по-ниско платена работа. За получаване на обезщетение извън предвиденото в чл. 237, ал. 1 ЗМВР, включително за неимуществени вреди, е необходимо доказване на всички елементи от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ - противоправно поведение на администрацията, вреда и причинна връзка между двете.
Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е счел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
В тази връзка съдът е изложил обстойни и изчерпателни мотиви, съобразявайки представените доказателства и установеното обективно състояние на В. И.. Съдът е съобразил и периода на обезщетението. Изводите на първоинстанционния съд изцяло се споделят от настоящата инстанция. Обезщетението за неимуществени вреди има компенсаторна функция - да обезщети причинените вреди в техния паричен еквивалент. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, преценявайки критерия за справедливост, съдът се е мотивирал и е определил размера на обезщетението. Този размер е съответен на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и отражението им върху ищцата, който според настоящия състав ще го възмезди адекватно. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти и се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Размерът му не се явява завишен, в състояние е да компенсира вредите, претърпени от посоченото лице, без да доведе до обогатяване. Отчетен е както характерът на търпените негативни преживявания и тяхното отражение върху личния живот на касатора, така и неговата психологическата характеристика и липсата на доказателства за завишен интензитет на страданието, както по обективни, така и по субективни причини. Затова, решението се преценява от настоящия състав като правилно и по отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Предвид гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а атакуваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При неоснователност и на двете касационни жалби, разноски на страните не се дължат.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 669 от 05.11.2020г. по адм. д. № 1053/2019 г. на Административен съд - Хасково. Решението е окончателно. ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Ж. П
Считам, че решението в осъдителната му част е неправилно и следва да бъде отменено.
Законът за Министерството на вътрешните работи е специален по отношение на ЗОДОВ (ЗАКОН ЗЗД ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗЗД ВРЕДИ), поради което имуществената отговорност на ответника не е пълна, а е ограничена до шест брутни месечни заплати.
Правото на обезщетение на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от специални закони, които не предвиждат отговорност на съответната администрация за всички имуществени и неимуществени вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ), според която особен закон може да предвиди отклонения от общата уредба на дадена материя, когато това се налага от естеството на обществените отношения. Държавната служба е свързана с функционирането на държавата и правоотношението на държавния служител, респективно неговото възникване, развитие и прекратяване, се характеризира с особености, които изключват прилагането на правните разпоредби от общ характер. Щом специалният закон съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители, пълната й имуществена отговорност не може да се изведе по правилата на общ закон, който се прилага за всички физически лица без оглед на техния статут.
Съгласно чл. 237, ал. 1 ЗМВР при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. Законът използва общият термин "обезщетение", от което не може да се направи извод, че се касае само за обезщетение имуществени вреди. Като специален закон ЗМВР определя друг праг на отговорността, различен от чл. 4 ЗОДОВ и от чл. 52 ЗЗД.
По аналогичен начин е разрешен въпросът и в нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от ЗДСл (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ), чл. 172 от ЗОВСРБ (ЗАКОН ЗЗД ОТБРАНАТА И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ), чл. 237 от Закон за МВР. Работникът или служителят може да претендира вреди от уволнението в размер над предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ, доколкото вредите са настъпили в резултат на непозволено увреждане, съставляващо действие извън предвидената в специалните закони възможност за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение от страна на работодателя/органа по назначаване. При прекратяване на служебното правоотношение, органът по назначаването осъществява предоставената му от закона възможност за едностранно извънсъдебно прекратяване на служебното правоотношение, а когато това потестативно право е упражнено незаконно, отговорността за вреди е ограничена до размер, предвиден в разпоредбата на чл. 237 ЗМВР.
С. Ж. П: