Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/.
Образувано е по касационна жалба на директора на Агенция „Митници“ против решение № 1943 от 02.10.2018 г. по адм. дело № 1528/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив /АС – Пловдив/.
В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът излага съображения за реализиране на основанието по чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) /ЗДСл/ досежно процесната длъжност „началник на отдел“ в М. П, заемана от настоящия ответник и жалбоподател пред първата инстанция Д.А.В срещу възприетото от първоинстанционния съд приложение на закрилата по чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда /КТ/ спрямо държавните служители. По подробно изложени аргументи в касационната жалба, поддържани в съдебно заседание чрез процесуален представител юрк.. И, моли за отмяна на обжалваното решение на АС – Пловдив и постановяването на ново, с което бъде потвърдена законосъобразността на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение с Д.А.П юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции и прави възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски
Ответникът по касационната жалба – Д.А, в писмен отговор, представен чрез пълномощник по делото адв.. И, изразява становище, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. Моли за оставянето му в сила и присъждане на сторените пред касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на пето отделение, като съобрази наведените касационни основания и обсъди доказателствата по делото във връзка със становищата на страните, прима за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна.
Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:
С обжалваното решение състав на АС – Пловдив е отменил заповед № 3519 от 02.04.2018 г. на директора на Агенция „Митници“, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл, във връзка със заповед № ЗАМ-494/26.03.2018 г. на директора на Агенция „Митници“ за определяне на структурата на М. П, считано от 02.04.2018 г., и утвърдено длъжностно разписание на М. П, в сила от 02.04.2018 г., е прекратено служебното правоотношение на Д.А за длъжността "Началник на отдел в Агенция „Митници", отдел "Митническо разузнаване и разследване" в Териториално митническо управление, М. П, с ранг III старши.
За да постанови този резултат, съдът е приел, че обжалваната заповед съставлява валиден административен акт, издаден от компетентен орган и в изискуемата се форма, но в нарушение на приложимия материален закон. Изводът на съда е мотивиран с аргументи за неосъществяване на твърдяното съкращение по чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл по отношение заеманата от Д.А длъжност, както и за противоречие на процесната заповед с изискванията на принципа на равно третиране и забрана за дискриминация в областта на заетостта и упражняване правото на труд, установен с разпоредбите на ЗЗДискр. и Директива 2000/78/ЕО.
Постановеният от АС – Пловдив правен резултат следва да бъде потвърден като съответен на доказателствата по делото и приложимите материалноправни разпоредби, тълкувани в светлината на относимите норми на съюзното право и практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) – задължителна за българските съдилища и административните органи на основание чл. 633 от ГПК (Г. П. К), вр. чл. 144 АПК.
Законосъобразен е изводът на съда, че в настоящия случай спрямо Д.А – държавен служител, заемащ длъжност в Териториално митническо управление, М. П, диагностициран със заболяване измежду изброените в Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ (обн., ДВ, бр. 33 от 28.04.1987 г., в сила 1.01.1987 г.), следва да намери приложение специалната закрила по чл. 333, ал. 1 КТ.
По делото е установено, че жалбоподателят, сега ответник по касация, страда от заболяване, включено в приложното поле на Наредба № 5 от 20.02.1987 г. Това обстоятелство е надлежно удостоверено по делото и не е било спорно между страните. С оглед този факт, съдът е приел, че по отношение на служителя следва да се приложи закрилната норма на чл. 333, ал. 1 КТ, независимо че разпоредбите на ЗДСл, регламентиращи статута на работещите по служебно правоотношение, не предвиждат аналогична защита за държавните служители, които страдат от заболяванията, изброени в чл. 1 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г., и същевременно липсва препращаща разпоредба към КТ за тази хипотеза.
За да обоснове становището си, съдът се е позовал на решение от 09.03.2017 г. по дело С-406/2015 г. на СЕС. В него ясно е определен критерият за обхвата и съдържанието на дължимата от националния съд проверка при разглежданата хипотеза. Съгласно указанията на СЕС в цитираното решение, член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, в светлината на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, следва да се тълкува в смисъл, че допуска по принцип предоставянето на специфична закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, без съответна такава защита на държавните служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране. Ако обаче е налице подобно нарушение, задължението за спазване на правото на Европейския съюз изисква приложното поле на националните правила за закрила да се разшири и спрямо държавните служители.
Съдът правилно е съобразил направеното тълкуване и дадените с решението на СЕС указания по поставените преюдициални въпроси, като е извел обоснования и правно аргументиран извод, че различието в правната уредба, предоставящо закрила при уволнение само на лицата с увреждания, работещи по трудово правоотношение, поставя жалбоподателя, който е засегнат от същото увреждане, но е държавен служител, в по – неблагоприятно положение.
Безспорно е, че ако Д.А работеше по трудово, а не по служебно правоотношение и доколкото страда от болест, включена в Наредба № 5 от 1987 г., той би се ползвал от закрилата при уволнение съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. В случая е налице недопустима, неоправдана от обективна, законова цел диференциация между лицата, страдащи от едни и същи заболявания, по причина на това, че полагат труд по различен вид правоотношение, при наличие на нормативно предвидена закрила при уволнение само на първите.
Следва изцяло да се подкрепят доводите на решаващия състав, че държавният служител Д.А, чието увреждане попада сред визираните в Наредба № 5 от 1987 г., е бил поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с лицата, имащи същото увреждане, но работещи по трудово правоотношение. При това положение и с оглед направеното от СЕС тълкуване на член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, в светлината на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, задължението на България като държава членка да спазва правото на ЕС изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане.
В тази насока е и актуалната съдебна практика на Върховния административен съд - решение № 4151 от 30.03.2018 г. по адм. дело № 494/2015 г., оставено в сила с решение № 10283 от 31.07.2018 г. по адм. дело № 6150/2018 г. на ВАС, 5-членен състав; решение № 6014 от 15.05.2017 г. по адм. дело № 12369/2014 г. на ВАС, V о.
Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за неправилност на постановената отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, по причина на това, че спрямо държавните служители, страдащи от определени заболявания, не се дължи закрила при уволнение, идентична и/или препращаща към тази в КТ.
К. В административен съд подчертава в решение № 10283 от 31.07.2018 г. по адм. дело № 6150/2018 г. на ВАС, 5-членен състав, диференциацията в правната уредба е израз на подход, който противоречи на принципа за равно третиране по отношение на заетостта и упражняването на занятие по чл. 1 от Директива 2000/78/ЕО. При действието на забраната за дискриминация и задължението на работодателя да прилага еднакви критерии за упражняване на правото си на едностранно прекратяване на трудовия договор или на служебното правоотношение (чл. 4 и чл. 21 ЗЗДискр.), неблагоприятното третиране при сравними сходни обстоятелства не може да се основава на характера на правоотношението. Предметът на защита, установен с правилото по чл. 333, ал. 1 КТ, е състоянието на уязвимост на лицето, свързана с конкретно заболяване. Прилагането на ограничителния критерий, имплицитно съдържащ се в нормите на действащото право (чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и липсваща аналогична уредба в ЗДСл) не е обективно оправдано с оглед постигането на допустима от закона цел, нито е обществено необходимо. Изначалното изключване на заемащите длъжност по служебно правоотношение от кръга на лицата с привилегия да ползват закрила при прекратяване на правоотношенията им със съответния работодател, компрометира както принципа на равно третиране на базата на установен обективен критерий, отнасящ се до здравето и живота на личността, така и основния принцип за стабилитет при изпълнението на държавната служба като елемент от статута на държавния служител съгласно чл. 18 ЗДСл.
В резултат на коректен и обективен анализ на релевантните нормативни правила и правни принципи, съдът е достигнал до извода, че на служителя следва да се предостави специалната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, не с оглед характера и вида на правоотношението, по което полага труд, а съобразно здравословното му състояние. По делото не е било спорно, че органът по назначаването не е поискал предварително разрешение от инспекцията по труда. При това положение, съдът правилно е приел, че обжалваната заповед е издадена в нарушение на разпоредбите на материалния закон в областта на заетостта и упражняване правото на труд, поради което е незаконосъобразна и е отменил същата. Изложените аргументи в касационната жалба, че към момента на издаване на заповедта за прекратяване на правоотношението с Д.А промени в разпоредбите на ЗДСл в насока ползване на закрила от вида на установената в КТ не са настъпили, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни по изложените по-горе съображения. Последните потвърждават изцяло правните доводи на първоинстанционния съд относно приложното поле и съдържанието на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ в хипотезата на едностранно прекратено служебно правоотношение с държавен служител, страдащ от заболяване, определено с Наредба № 5 от 1987 г.
Що се отнася до извода на първоинстанционния съд за наличие на реално съкращение на длъжността, заемана от Д.А, следва да се отбележи, че съдът не е извършил пълен и точен анализ на фактическите обстоятелства от значение за решаването на спорния въпрос. Не е изследвал, съобразно доказателствения материал по делото, кои са конкретните правнорелевантни факти, на които основава заключението си, че в случая не са се реализирали посочените изисквания, обуславящи съкращението по чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСЛ (длъжността да не фигурира вече като нормативно определена позиция и като система от функции, задължения и задачи). При тази липса на мотиви, направеното от съда заключение за продължаващо наличие на длъжността като нормативна позиция и набор от функции се явява необосновано, неподкрепено с необходимите доказателствени и правни установявания от страна на проверяващия съд, поради което и не се споделя от касационната инстанция. Това положение обаче не променя изхода на спора и постановения от АС – Пловдив краен резултат. В конкретния случай, обоснованият, съобразен с правото на ЕС и практиката на СЕС по неговото прилагане извод за допуснато нарушение на принципа на равно третиране посредством неприлагането спрямо жалбоподателя на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ, е достатъчно условие, обуславящо само по себе си незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение. Крайният извод не би бил различен, дори и да бе доказано реално съкращаване на длъжността по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл.
Предвид всичко гореизложено, обжалваното решение на Административен съд – Пловдив е правилно. Не се доказват сочените от касационния жалбоподател касационни основания за неговата отмяна, поради което същото като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила.
Въпреки изхода на делото и своевременно заявеното искане, претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски за касационното производство следва да бъде оставена без уважение. Не са представени доказателства, удостоверяващи действително заплащане на претендираното от него адвокатско възнаграждение. Към отговора на касационната жалба е приложен единствено списък на разноските по чл. 80 ГПК, съставляващ задължителна процесуална предпоставка за допустимост на искането за изменение на съдебното решение в частта за разноските (съгласно т. 9 от Тълкувателно решение от 6 ноември 2013 г. по т. д. №6/2012 г. на ВКС, ОСГТК), но не и необходимо и достатъчно условие за присъждането им с крайния акт по съществото на спора пред съответната инстанция. В т. 1 от цитираното Тълкувателно решение е прието, че: „Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.“ В настоящия случай, ответникът не представя документи за извършено плащане, поради което претенцията му за разноски се явява недоказана и неоснователна.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1943 от 02.10.2018 г., постановено по адм. дело № 1528/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.