Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№1128/09.02.2022г. (изпратена по куриер на 07.02.2022г.), подадена от Н. Д. Г. и Н. С. П. чрез процесуалния им представител адв. З. М. Д. от САК, срещу решение №497, постановено на 15.12.2021г. от Великотърновския окръжен съд по в. гр. д.№440/2021г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. М. Н. срещу Н. Д. Г. и Н. С. П. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане в отношенията между страните, че М. М. Н. е собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор. .............., находящ се в землището на [населено място], местност „Над г.“ на основание изтекла в полза на наследодателя Е. Д. П. и на Н. като неин наследник придобивна давност и вместо това е прието за установено по отношение на Н. Д. Г. и Н. С. П., че М. М. Н. е собственик на основание придобивна давност на 1/2 ид. част от този недвижим имот.

Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са се отразили върху резултата по материалноправния спор. Поддържат, че в нарушение на процесуалното правило на чл. 172 ГПК при преценка на събраните гласни доказателства въззивният съд не е отчел възможната заинтересованост на свидетелите М. Д. и неговия баща, нито е коментирал вътрешните противоречия в показанията на част от свидетелите, както и противоречията между показанията на свидетелите; не е мотивирал защо дава вяра на показанията на свидетеля Д., а не дава вяра на показанията на свидетелката Р.; незаконосъобразно не е преценил достоверността на показанията на свидетелите в съответствие с останалите доказателства по делото. Навеждат довод, че при обосноваване на крайния си правен извод за наличие на предпоставките за изтекла придобивна давност в полза на ищцата въззивният съд се е позовал на събраните по делото гласни доказателства, което обуславя неправилността на обжалваното решение. Молят решението на въззивния съд да бъде отменено и вместо това предявеният от М. Н. иск бъде отхвърлен. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационна жалба М. М. Н. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв.М. А., изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. С възражение вх.№510230/30.12.2022г. поддържа, че пълномощното, с което Н. Г. и Н. П. са упълномощили адв. Т. Л., не е подписано от тях, като твърди, че касационната жалба и изложението към нея са подадени от лице без представителна власт.

В отговор на възражението със становище вх.№500479/24.01.2023г. касаторите представят декларации с нотариална заверка на подписите, с които потвърждават, че подписите, положени на пълномощно от 31.01.2022г., дадено в полза на Т. С. Л., са положени от тях собственоръчно и потвърждават всички процесуални действия, които адвокат Л. и преупълномощената от нея адв.Д. са предприели, вкл. подаване на касационната жалба и основанията за допускане до касационно обжалване.

При тези данни настоящият състав приема, че касационната жалба е подадена от лице, което е надлежно упълномощено да представлява касаторите в производството по настоящето дело и е налице надлежно сезиране на ВКС.

С определение №50492/28.11.2022г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Великотърновския окръжен съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените от касаторите въпроси длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства и релевантните за спора факти; как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания – длъжен ли е съдът при преценка на свидетелските показания да съобрази възможната заинтересованост на свидетеля, както и да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на един от заинтересованите свидетели пред тези на други и как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели с цел извършването на преценка дали необсъждането на показанията на свидетелите според установените от практиката на съдилищата правила и без съобразяване с разпоредбата на чл. 172 ГПК има за последица постановяване на решение, противоречащо на приложимото материално право.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

М. М. Н. е предявила срещу Н. Д. Г. и Н. С. П. иск за признаване правото на собственост върху 1/2 идеална част от имот с идентификатор. ........в землището на [населено място], местността „Над г.“ с твърдението, че правото на собственост върху този имот е придобито от нейната наследодателка Е. Д. П., както и от нея в качеството на наследник, по давност. В исковата молба поддържа също така, че имотът е придобит от наследодателката през 1984г. като собственик на сградата и ползвател на земята, която впоследствие заплатила на общината и така станала собственик на целия имот. Твърди, че тези имоти са били предоставяни със специални актове на ползватели с цел да бъдат обработвани и облагородявани и като предоставени по този ред на Е. П., същата изградила вилата в имота, насадила трайни насаждения лозе и овошки. Твърди, че след 1989г. Е. П. искала да се възползва от правото си да изкупи имота, но в годините документите за придобиване на земята не били запазени, вкл. и в общината. Заявява, че през 1998г. Е. П. подала декларация в Общината и демонстрирала волята си пред властите да завладее имота, като в данъчната си декларация като основание е посочила покупка на имота и до смъртта си през 2013г. упражнявала необезпокоявано правото си и владяла имота като свой, а след смъртта имотът бил придобит по наследство от децата М. М. Н. и Д. М. П., които също ежегодно заплащали данъка за имота.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответниците по иска Н. Д. Г. и Н. С. П. оспорват така предявения иск с твърдението, че вероятно земята е била предоставена за ползване на Е. П. по силата на актове, издавани преди 1989г. от Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет, където е изградила незаконна паянтова постройка, която понастоящем не съществува. Твърдят, че са собственици на имота по наследство, тъй като този имот е възстановен на техния наследодател С. А. Г. въз основа на подадено от него заявление №899/27.02.1992г. със заповед №941 от 19.03.2005г. на основание чл. 44, ал. 2 ЗМСМА и §4к, ал. 7 във вр. с §4б, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти в местност „Под А.бърдо“ (Ловна хижа). Поддържат, че след въвода във владение на името на Н. Г. и Н. П. е съставен н. а. за собственост №......, том. ..., рег.№........., дело №........./2005г., с който са признати за собственици по наследство от С. Г. на посочените в нотариалния акт недвижими имоти, с оглед на което считат, че в случая е налице конкуренция на права между собственик на възстановен по реда на ЗСПЗЗ имот и ползвател.

За да постанови обжалваното решение от фактическа страна въззивният съд е взел предвид следното:

Посочил е, че М. Н. е представила по делото декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх.№20001345/20.03.1998г., подадена от Е. Д. П. до [община], в която същата е декларирала придобиването на имот – земеделска земя и сграда, находящи се в землището на града, в местност „Над г.“, чрез покупка от ОбНС-Горна О., като за дата на придобиване е посочена 28.05.1984г., а за година на изграждане на сградата – 1979г. Взето е предвид, че Е. П. е починала на 29.12.2013г. и като наследници по закон е оставила низходящите си М. М. Н. и Д. М. П., както и че М. М. Н. е представила по делото приходна квитанция от 09.04.2019г. за заплатени за периода 2016-2019г. данък НИ и ТБО за същия имот.

Посочил е, че по делото е представено заявление-декларация от 23.02.1958г. от П. Н. Й., ведно с опис към нея, с което е заявено желанието да бъде приета за член на ТКЗС в [населено място], внасяйки всичката обработваема от домакинството земя в землището на града – нива с площ от 3 дка в местността „Г.“ и ливада с площ от 2 дка в местността „К.“, както и удостоверение за наследници, според което С. А. Г. е неин син и е починал през 1992г., оставяйки за свои наследници по закон Н. Г. и Н. П.. Взето е предвид, че със заявление с вх.№899/27.02.1992г. до О.-Горна О. Н. Г. в качеството си на наследник на С. Г. е заявила желанието си да бъде възстановена собствеността върху земеделските земи – нива от 3 дка в местността „Г.“ и ливада от 2 дка в местността „К.“, като с решение №267/10.03.1998г. на ПК-Горна О. на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост на наследниците на С. А. Г. на посочените имоти в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ.

Въз основа на експертното заключение на повторната СТЕ въззивният съд е приел за установено, че със заповед № СА-02-03-203/07.03.2002г. на областния управител на О. В Т., издадена на основание §4к, ал. 6 ПЗР ЗСПЗЗ, е одобрен плана на новообразуваните имоти на земеделските земи, предоставени за ползване въз основа на актовете по §4 ПЗР ЗСПЗЗ в местността „П. А бърдо“ (Ловна хижа), а съд заповед №940/29.03.2005г. на кмета на [община], издадена на основание чл. 44, ал. 2 ЗМСМА и §4к, ал. 7 вр. §4б, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ, въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти и решение №267/10.03.1998г. е наредено възстановяване правото на собственост на наследниците на С. А. Г. върху новообразуван имот извън строителните граници на града с пл.№........в масив №.....с площ от 543 кв. м., за който е съставен и н. а.№........, том. ......., рег.№......., дело №........./09.08.2005г., с който Н. Г. и Н. П. са признати за собственици на основание наследство от С. Г. на този имот.

Взел е предвид, че според приетото по делото експертно заключение на комплексната повторна СТЕ процесният имот съвпада с границите на имота, възстановен със заповедта на кмета на [община], както и че в списъка на имотите, предоставени за ползване за [населено място] не е включен имот, предоставен за ползване на Е. Д. П., а в скица за новообразуван имот №...........и ПНИ на земеделските земи, предоставени за ползване въз основа на актовете по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, процесният имот е записан на наследниците на С. А. Г..

Приел е, че ангажираните от М. Н. гласни доказателства са установили, че процесният имот е ползван от нейния баща М. още от 1971-1972г., а сградата е била построена от него в края на 70-те години и оттогава семейството е посещавало редовно имота, особено през лятото и есента (когато се събират плодовете), вкл. и от наследодателката Е. П., до преди 3-4 години, когато заварили съседа си в сградата и когото оставили за ползва имота. Посочено е, че св.М. Д. и св.Д. Д., съответно син и съпруг на Д. П., не знаят и не са чували някой през годините да е предявявал претенции към имота.

Посочил е, че св.Т. Р. установява, че живее на същата улица, на която се намира процесният имот, от 1969-1970г., че познава Е. П. и М., които ползвали процесния имот и построили в него сграда от една стая, но не го закупили, че след смъртта на съпруга си М. имота посещавала веднъж-два пъти седмично Е. П., но през последните години от живота си тя не виждала добре и не ходела там. Взето е предвид, че според тази свидетелка след смъртта на Е. П. през 2013г. никой не е посещавал имота, както и че Н. Г. идвала в дома им, показвала документи и казвала, че това място е тяхна собственост и откак ответниците заявили, че мястото е тяхно, никой не го посещавал.

Въз основа на тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен.

Изложил е съображения, че за уважаване на иск с правна квалификация чл. 124, ал 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест да установи чрез пълно и главно доказване правопораждащите правото му на собственост върху процесния имот факти в рамките на очертаните в исковата молба основания – придобиване по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, наследяване и придобивна давност, текла от 1984г. до предявяването на исковата молба (15.01.2021г.). Посочил е, че ищецът следва да докаже осъществен правопораждащ субективното му право на собственост фактически състав, а ответниците по иска, в случай че противопоставят правоизключващи възражения за притежавани права върху процесния недвижим имот, както в настоящия случай, носят тежестта да ги докажат, като техните възражения са винаги евентуални и процесуална предпоставка за разглеждането им е възприет извод за основателност на предявения иск.

Приел е, че ищцата не е доказала да е било предоставено право на ползване на нейната наследодателка, трансформирано в право на собственост на основание §4 ПЗР ЗСПЗЗ и първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за собственост на това основание, е добило законна сила. Приел е обаче, че ищцата е провела успешно доказване на придобиването на правото на собственост на основание давностно владение.

За безспорно въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесния имот е възстановено на ответниците по иска по реда на ЗСПЗЗ, както и че реституционният ефект е настъпил с издаването на заповед №940/29.03.2005г. на кмета на [община], доколкото решение №267/10.03.1998г. на ОСЗГ-Горна О. е постановено преди влизане в сила на ЗИДЗСПЗЗ, Обн. ДВ, бр. 68/1999г., но не индивидуализира имота. Приел е, че с издаването на заповедта по §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ на 29.03.2005г., в която имотът е ясно индивидуализиран, и влизането в сила на 20.05.2005г., е приключила реституционната процедура и придобивната давност по отношение на процесния имот е можело да започне да тече едва от тази дата с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.

Изложени са съображения, че ако едно лице осъществява фактическа власт върху недвижим имот чрез действия по неговото лично ползване, стопанисване, облагородяване, застрояване за свои нужди и опазване, то тези действия следва да бъдат квалифицирани като действия на владелец и ако тези действия са извършвани явно, лицето, в полза на което е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ, респ. неговите правоприемници, следва да предприемат действия по отблъсване на установената и продължаваща фактическа власт преди изтичането на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС срок и по този начин да прекъснат давността.

Изложени са съображения, че ако веднъж установено владение не бъде прекъснато и обезпокоено и продължи повече от 10 години (след 20.05.2005г. в случая), владелецът придобива собствеността по давност и може да противопостави това свое право на бездействащия собственик, който ще загуби правото си, ако не го защити. И доколкото наследодателката на ищцата е ползвала имота, но не на годно правно основание по причина, че няма доказателства да е предоставен за ползване по надлежния ред или закупен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, според въззивния съд приложима ще бъде 10-годишната давност, започнала да тече на 20.05.2005г. и изтекла на 20.05.2015г.

Взето е предвид, че ищцата е наследник на Е. П. и съответно в това качество е носител на правата и задълженията на наследодателя, вкл. и правото на собственост върху недвижими имоти, като е посочено, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че наследодателката на ищцата както приживе на нейния съпруг още от 1970-1971г., е ползвала процесния имот, грижила се е за него, стопанисвала го е, опазвала го е, посещавала го е редовно, често заедно със сестра си и децата, събирала е плодовете, ползвала е и се е грижела за изградената в имота от съпруга постройка, съществуваща и понастоящем, нощували са там, ползвали са го като вилен имот. Според въззивния съд тези доказателства установяват, че това фактическо положение е продължило до смъртта на Е. П. през 2013г., като признатият от ищцата факт, че след смъртта на нейната майка тя и сестра са имали затруднения да го посещават, не следва да се тълкува като прекъсване на владението, тъй като за да тече придобивна давност не е нужно имотът да бъде посещаван ежедневно, постоянно и непрекъснато от владелеца. Прието е, че със съгласието на ищцата и с цел да бъде съхранен и опазен от посегателства, имотът е бил предоставен за ползване на техен съсед, който факт се установява по категоричен начин от показанията на разпитаните свидетели на страните. Посочено е, че свидетелят М. Д., племенник на ищцата, установява, че именно защото са считали имота за свой, той поне веднъж годишно ходел до имота, за да проверява дали нещо не е ограбено.

Прието е, че по делото не са ангажирани доказателства, които да установят действия, водещи до прекъсване на давността по смисъла на чл. 116 ЗЗД, тъй като само такива действия смущават владението. Посочено е, че единствено св.Р. посочва, че Н. Г. няколко пъти ходила в дома им и заявявала, че тя е собственик на имота, но са изложени съображения, че простото оспорване на правата на владелеца, в случая дори недостигнало до знанието му, не води до прекъсване на давността. Взето е предвид, че не е предявяван иск за собственост от страна на ответниците и не са извършвани от тяхна страна действия, смущаващи владението на ищцата, а преди това на нейния наследодател.

Съобразено е, че според събраните по делото доказателства вече посочените фактически действия са извършвани от страна на ищцата и нейния наследодател с цел да използват имота за свои лични и на семейството си нужди според неговото предназначение (като земеделски имот или вилен имот), но тези действия по правилата на формалната логика следва да бъдат квалифицирани като владение.

Прието е, че по делото е установено, че тези действия са били извършвани явно, необезпокоявано и непрекъснато от лице, считащо себе си за собственик на имота и не са били смущавани от ответниците, поради което предявеният иск е основателен.

Така постановеното въззивно решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (чл. 172 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК), които са довели до неправилни изводи по приложението на разпоредбите на чл. 79 ЗС, както и на чл. 69 ЗС.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че съдът е длъжен да прецени всички допустими и относими доказателства, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост) като в мотивите на решението съдът трябва да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на спора по същество. Становище в този смисъл се съдържа в решение №200 от 02.01.2018г. по гр. д.№350/2017г. на I г. о. на ВКС, обобщаващо практиката на ВКС в посочените решение № 166 от 15.07.2013г. по гр. д. № 1285/2012г. на III г. о. на ВКС; решение № 210 от 15.08.2014г. по гр. д. № 6605/2013г. на IV г. о. на ВКС и решение № 60 от 05.06.2013г. по гр. д. № 546/2012г. на IV г. о. на ВКС, както и в решение №65 на II т. о. на ВКС от 30.07.2014г. по гр. д.№1656/2013г., решение №52 от 07.06.2017г. по гр. д.№3463/2016г. на I г. о. на ВКС и др. Приема се също така, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани. Ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели. Не е достатъчно в решението да бъдат изложени съображения за начина, по който следва да бъде извършена преценката на свидетелските показания, които да съответстват на преобладаващото в съдебната практика становище. Самата преценка следва да бъде извършена в съответствие с тези съображения (решение №176 от 28.05.2011г. по гр. д.№759/2010г. на ІІ г. о. на ВКС; решение №250 от 21.12.2015г. по гр. д.№3897/2015г. на I г. о. на ВКС). Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото (решение №65 от 16.07.2010г. на IV г. о. на ВКС по гр. д.№4216/2008г.; решение №250 от 21.12.2015г. по гр. д.№3897/2015г. на I г. о. на ВКС). Основно доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота явно и необезпокоявано и демонстрирано ли е намерение за своене (решение №266 на I г. о. на ВКС от 29.06.2011г. по гр. д.№1058/2010г.) като при това научните, логическите и опитните правила следва да бъдат съобразявани от съда и при обсъждане и преценка на показанията на свидетелите (решение №52 от 07.06.2017г. по гр. д.№3463/2016г. на I г. о. на ВКС).

Извършената от въззивния съд преценка както на показанията на разпитаните по делото свидетели, така и на останалите събрани по делото доказателства, е извършена в противоречие с тази практика на ВКС.

На първо място въззивният съд не е съобразил, че разпитаният като свидетел М. Д. е явно заинтересуван от изхода на спора, доколкото дава показания в подкрепа на тезата, поддържана от неговата леля М. Н., а именно че първоначално фактическата власт върху имота е била установена от неговите дядо и баба, родители и съответно наследодатели както на ищцата М. Н., така и на майката на свидетеля Д. П.. При благоприятен изход на спора за ищцата ще бъдат признати права, придобити от ищцата М. Н. по наследство, т. е. по силата на основание, приложимо и към майката на свидетеля. Още повече като се вземе предвид обстоятелството, че М. М. Н. е предявила иска и в защита правата на своята сестра Д. М. П., но с постановеното от първоинстаннционния съд решение предявеният от М. М. Н. установителен иск за защита правата на Д. М. П. е оставен без разглеждане. Следва да се отбележи, че свидетелят Д. Д. е баща на свидетеля М. Д., който е заявил, че с майката на свидетеля са разделени като показанията му сочат на добри отношения както с нея, така и с нейните роднини.

Това налага да бъде извършен детайлен анализ на показанията на тези свидетели чрез съпоставянето им с показанията на свидетеля Т. Р., която е съсед на имота, незаинтересован от изхода на спора и най-вече да се прецени налице ли е противоречие в показанията на свидетелите и по кои имащи значение за спора факти и обстоятелства, какъвто анализ в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не е извършил.

Според свидетеля М. Д. били сложили стълб да прокарат ток до сградата, но ток не се прокарал. Според свидетелката Т. Р. обаче когато нейната сестра започнала да живее в къщата преди около 25 години до сградата в процесния имот идвал ток от тяхната сграда (стълбовете били сложени преди 4-5 години), както и вода, което обстоятелство се потвърждава от дадените в проведеното на 20.08.2020г. открито съдебно заседание обяснения на в. л.Г., че в имота има прокаран ток и вода. От така констатираното противоречие може да се направи извод, че свидетелят М. Д. няма преки впечатления от имота в последните 5 години, т. е. за периода от 02.07.2015г. до 02.07.2020г. (датата, на която са били разпитани свидетелите).

Свидетелят М. Д. е заявил, че не ползват мястото от 3-4 години, а последният път като отишъл, разбрал, че комшията се настанил във вилата им, тъй като тяхната къща изгоряла и паднала. Оставили го да ползва мястото, тъй като нямало къде да живее, като тогава бил с майка си. Заявил е, че синът на Ф. (Р.) ползва мястото.

Според свидетелката Т. Р. обаче от 25 години в къщата живеели нейната сестра и синът на сестра, чиято къща изгоряла, като сестра живяла в къщата 25 години, разболяла се и починала преди 3 години и багажът е още там, а сега мястото го поддържа Ф. Р., майката на свидетелката (съответно и на нейната сестра), която няма син. Противоречието в показанията е явно, вкл. по отношение на лицата, които са живеели в сградата, както и периода на обитаване и основанието за това. Освен това според свидетелката Т. Р. близките на М. Н. не са идвали в имота от около 25 години, а М. дошъл да се интересува от мястото, като заявил, че то било на неговия дядо и го пратили в съвета (общината) където е планът на Горна О., и излизат номерата на местата, които са дадени. Според тази свидетелка всички съседни места, вкл. и процесното, били дадени от кооператива, като само тяхното място е платено и имат нотариален акт. Свидетелката е заявила също така, че Н. Г. е идвала да се интересува от имота, носела и документи и казала, че и трите места са нейни, като контактувала и с майката на свидетелката (Ф. Р.), която сега се грижи за имота. Казали, че те са си изкарали нотариален акт за техния имот. Освен това според тази свидетелка Е. не е идвала доста години, тъй като не виждала, била болна, не можела да вижда пътя. Идвала докато децата били малки, но постоянно не живеели там, петнайсет-двайсет години откакто не е идвала. Следва да се отбележи също така, че според тази свидетелка Д. (майката на свидетеля М. Д.) се разболяла и спряла да идва има вече 25 години, при което казала на майката на свидетелката, че вилата ще остане за тях, защото майката на свидетелката гледала прасетата на М., баща на М. Н. и на Д.. Тогава къщата им изгоряла и сестрата на свидетелката се преместила да живее в сградата в процесния имот със сина си. Свидетелката е заявила също така, че след смъртта на Е. никой не е идвал, и децата на Е. не са идвали. Свидетелят М. Д. също е заявил, че разрешение да живеят в сградата са искали от неговата майка, но това станало преди 3-4 години. Свидетелят Д. Д. пък е заявил, че не е посещавал имота от 90-те години, когато се разделили със съпругата му, т. е. този свидетел няма преки и непосредствени впечатления от упражняването на фактическата власт върху имота в периода след възстановяване на собствеността.

При отчитане заинтересоваността на свидетеля М. Д. за фактите и обстоятелствата, по отношение на които е налице противоречие в показанията на свидетелите, следва да бъде дадена вяра на казаното от незаинтересования свидетел Т. Р., като се вземе предвид, че свидетелката предава преките си и непосредствени впечатления от осъществяването на тези факти и обстоятелства и съдържащите се в останалите доказателства данни не опровергават казаното от нея.

От анализа на казаното от свидетелите става ясно, че в периода след възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ (20.05.2005г.) на наследниците на С. Г. майката на ищцата, както и самата ищца и останалите нейни роднини не са упражнявали фактическа власт върху процесния имот по начин, това да стане видимо за лицата, в полза на които е възстановена собствеността, т. е. упражняваното владение не може да бъде определено като явно спрямо действителния собственик на имота. Виждайки, че в имота живее сестрата на свидетелката Р. и нейният син и контактувайки с майката на свидетелката Ф. Р., Н. Г. и Н. П. не биха могли да узнаят нито да предположат, че Е., а впоследствие и М. Н., са установили самостоятелна фактическа власт върху имота и я упражняват, вкл. чрез другиго. Едва с предявяването на иска М. Н. е противопоставила на Н. Г. и Н. П. правата, които претендира. По делото не е установено да е съставян нотариален акт за правото на собственост върху имота в нейна полза, нито от нея да са били заплащани редовно данъците за този имот – според представената по делото приходна квитанция едва през 2019г. М. Н. е заплатила данъците за периода след 2016г.

При тези данни не може да се приеме за доказано, че Е. Д. П. е упражнявала фактическа власт върху процесния имот явно, необезпокоявано и непрекъснато за период от 10 години след възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ в полза на наследниците на С. А. Г., извършено със заповед №941 от 19.03.2005г., още повече като се вземе предвид, че Е. П. е починала на 29.12.2013г., т. е. преди изтичането на 10 годишен срок от възстановяване на правото на собственост, както и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (обн., ДВ, бр. 17 от 1991 г.; попр., бр. 20 от 1991 г.; изм., бр. 74 от 1991 г., бр. 18, 28, 46 и 105 от 1992 г., бр. 48 от 1993 г., бр. 64 от 1993 г. - Решение № 12 на Конституционния съд от 1993 г.; изм., бр. 83 от 1993 г., бр. 80 от 1994 г., бр. 45 и 57 от 1995 г., бр. 59 от 1995 г. - решения № 7 и № 8 на Конституционния съд от 1995 г.; изм., бр. 79 от 1996 г., бр. 103 от 1996 г. - Решение № 20 на Конституционния съд от 1996 г.; изм., бр. 104 от 1996 г., бр. 62, 87 и 98 от 1997 г.), или по Закона за амнистия и връщане на отнети имущества (обн., ДВ, бр. 1 от 1991 г.; попр., бр. 21 от 1991 г.; изм., бр. 62 от 1997 г.), не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила.

Трайна и последователна е практиката на ВКС, че в хипотезата, при която решението на административния орган за възстановяване на собствеността влиза в сила след приемането на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, давностният срок за придобиване на имота започва да тече именно от момента на влизане в сила на решението за възстановяване на собствеността. С разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ се предвижда изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, да не се зачита и започва да тече от деня на влизането й в сила. Разпоредбата брани правата на лицата, които са заявили претенциите си за възстановяване на собствеността и до приключване на реституционното производство не съществува възможност тези права да бъдат отречени посредством възражение за придобивна давност (решение №11 от 15.03.2016г. по гр. д.№3119/2015г. на II г. о. на ВКС; решение №547 от 12.01.2011г. по гр. д.№660/2010г. на ВКС, ІІ г. о.; решение №10 от 04.05.2011г. по гр. д.№308/2010г. на ВКС, ІІ г. о. и др.).

И тъй като не е установено Е. Д. П. да е притежавала правото на собственост върху процесния недвижим имот към момента на своята смърт, не може да се приеме за основателна претенцията на М. М. Н. за придобиване правото на собственост върху имота по наследство.

Не може да се приеме за доказана и претенцията на М. М. Н. за придобиване по давност на правото на собственост върху имота лично от нея, доколкото, както вече беше отбелязано, по делото не е установено по категоричен начин М. М. Н. да е упражнявала фактическата власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато за период от 10 години от 19.03.2005г. до предявяването на иска (14.10.2019г.).

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният от М. М. Н. иск бъде отхвърлен като неоснователен.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

РЕШИ: ОТМЕНЯ въззивно решение №487, постановено на 15.12.2021г. от Великотърновския окръжен съд по в. гр. д.№440/2021г. в частта, с която след като решението на първоинстанционния съд е отменено, е прието за установено по отношение на Н. Д. Г. и Н. С. П., че М. М. Н. е собственик на основание придобивна давност на 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор. .........и сграда в него с идентификатор. ............, находящ се в землището на [населено място], местност „Над г.“, както и в частта му за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. М. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] срещу Н. Д. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.1, ап.1 и Н. С. П., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.2, ап.5 за приемане за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК в отношенията между страните, че М. М. Н. е собственик на 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор. ..........и сграда в него с идентификатор. ..........., находящ се в землището на [населено място], местност „Над г.“, на основание изтекла в полза на наследодателя Е. Д. П. и на М. М. Н. като неин наследник придобивна давност.

ОСЪЖДА М. М. Н., ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Н. Д. Г., ЕГН [ЕГН] и Н. С. П., ЕГН [ЕГН] сумата от 1930 лв. (хиляда деветстотин и тридесет лева), представляваща направените по делото разноски за всички съдебни инстанции.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: