Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], район Л., [улица], ет. [номер], представлявано от юрк.. Т, срещу решение № 3987/10.06.2016 г., постановено по адм. дело № 471/2016 г. по описа на Административен съд – София град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № 296/07.09.2015 г., издаден от орган по приходите при Столична община, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция "Общински приходи" при Столична община.
По поддържаните оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му, решаване на спора по същество и присъждане на разноски. Противно на възприетите от съда изводи, касаторът твърди, че хипотезата на обявено за издирване МПС попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 60, ал. 5 ЗМДТ отм. , Позовавайки се на писмо с рег. № 119380-2670/12.11.2014 г. на директора на Главна дирекция "Криминална полиция" съдържащо данни, че притежаваният от дружеството и отдаден за ползване на лизинг автомобил е обявен за издирване в Р. Т на 29.10.2009 г., за което лизингодателят е узнал на 12.11.2014 г., оспорващият претендира недължимост на заплатения от него и установен с процесния АУЗД данък върху превозните средства за периода 2010 г. – 2014 г., т. к. е бил лишен от правото на собственост върху обложения автомобил.
Ответната страна - директор на Дирекция "Общински приходи" при Столична община, чрез адв.. С от САК, оспорва жалбата. С подробно развити в представен отговор към касационна жалба, отричащи основателността й доводи, моли за потвърждаване на съдебното решение. Претендира разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Счита, че съдебното решение не страда от пороци и следва да се остави в сила.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за основателна, по следните съображения:
За да постанови обективирания в атакуваното решение резултат, първоинстанционният съд е формирал извод за законосъобразност на оспорения АУЗД, с който за периода от 01.01.2010 г. до 31.12.2014 г. в тежест на дружеството са установени задължения за данък върху превозните средства (ДПС) в общ размер на 2370, 36 лева, за притежавания от него лек автомобил марка [марка], модел [номер], рег. номер [номер].
От фактическа страна по делото е установено, че процесното МПС е регистрирано в КАТ като собствено на дружеството на 16.01.2008 г., регистрацията му е прекратена по искане на жалбоподателя на 13.12.2013 г. на основание – кражба на автомобила, а създадената данъчна партида е закрита на 16.01.2015 г. - след подаване на съответна декларация в приходната администрация и представяне на изискуемите документи, удостоверяващи дерегистрирането и снемането от отчет на автомобила. Констатирано е, че обхванатите в предмета на АУЗД публични задължения до датата на прекратяване на регистрацията на МПС са надлежно заплатени.
Въз основа на събраните доказателства съдът е преценил, че актът е издаден от компетентен орган, в изискуемата формата и при спазване на процесуалните правила. Материалната му законосъобразност е обосновал с отсъствие на предпоставки за освобождаване на жалбоподателя от определеното в АУЗД данъчно задължение, респ. – за връщане на платените суми. Изведено е заключение за неприложимост на разпоредбата на чл. 60, ал. 5 ЗМДТ отм. , ДВ, бр. 95/2009 г., в сила от 01.01.2010 г.) към конкретния казус, т. к. същата касае само случаите на унищожени или откраднати превозни средства, за което е представен документ от съответния компетентен орган, като обявяването за издирване не е сред изрично предвидените в нормата предпоставки за възстановяване на внесен данък. Според съда обявяването на автомобила за издирване в чужда държава не е приравнимо на унищожаване или кражба по смисъла на чл. 60, ал. 5 ЗМДТ отм. , При липса на доказателства за различна релевантна дата на дерегистриране на автомобила (служебно или по инициатива на заинтересованото лице) и за наличие на отричащ дължимостта на сумите до прекратяването на регистрацията правнорелевантен факт, АССГ е счел, че задълженията в атакувания акт са правомерно установени по основание, период и размер. Решението е неправилно.
Касационната проверка констатира липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждане на спора от първата инстанция. Съдът е ценил всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, в т. ч. соченото от оспорващия писмо с рег. № 119380-2670/12.11.2014 г. на директора на Главна дирекция "Криминална полиция" г., формирал е изводи по доказателствения материал и по наведените от страните съображения, обсъдил е фактите от значение за правилното разрешаване на правния спор. Не е налице твърдяното в жалбата игнориране на приложеното писмо на полицейския орган. Съдържащите се в него данни за обявяване за издирване на лизинговия автомобил на 29.10.2009 г. от местната полиция в Р. Т, са взети предвид при произнасянето на съда, но не обуславят различен правен извод относно дължимостта на ДПС. Решението е надлежно мотивирано, спазени е изискването на чл. 172а АПК. Поради това, противно на оплакванията на касатора, съдебният акт не е засегнат от процесуален порок.
Обжалваното решение обаче е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и в частност при неправилно тълкуване на нормата на чл. 107, ал. 3 ДОПК.
Спорът по делото се свежда до въпроса за дължимостта на установения от органа по приходите ДПС за времето 2010 г. – 31.12.2014 г. в контекста на разпоредбата на чл. 60, ал. 5 ЗМДТ отм. , и в частност – осъществява ли обявяването на МПС за издирване някоя от визираните в цитирана норма предпоставки.
С данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Р. Б - чл. 52, т. 1 ЗМДТ, като данъкът се дължи от собствениците на превозни средства (чл. 53 ЗМДТ) по постоянния им адрес - чл. 54, ал. 1 (сегашна ал. 4) ЗМДТ. Законодателят е обвързал дължимостта на ДПС до прекратяване на регистрацията – чл. 58, ал. 4 ЗМДТ. Следователно, правото на собственост върху превозното средство, попадащо в обхвата на чл. 52 ЗМДТ, е правопораждащият юридически факт за дължимостта на данъка, поради което легитимирайки се като негов собственик до прекратяване на регистрацията, за жалбоподателя в качеството му на данъчно задължено лице по смисъла на чл. 53 ЗМДТ е възникнало задължението за заплащане в законоустновения срок (чл. 60 ЗМДТ) на ДПС за процесния данъчен период. Видно от представените по делото доказателства, в случая регистрацията на автомобила е била прекратена на 13.12.2013 г. – това е и релевантният момент, от който следва да се приложи нормата на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ. Вярна е в този смисъл преценката на съда, че публичното задължение е законосъобразно определено по основание и размер, т. к. не са налице отричащи дължимостта му предпоставки. Притежаваното от дружеството превозно средство е дерегистрирано на 13.12.2013 г., поради което в съответствие с материалния закон е изведено заключение за липса на основания за отпадане на задължението за заплащане на процесния данък до този преустановяващ облагането момент.
Съгласно действалата до 01.01.2010 г. редакция на чл. 60, ал. 5 ЗМДТ, за унищожените или откраднатите превозни средства платеният данък се възстановява пропорционално на броя на пълните месеци до края на годината, считано от месеца на настъпване на събитието, след представяне на документ от съответния компетентен орган. На първо място, обхванатият от АУЗД период не попада под действието на цитираната разпоредба по време, чиято отмяна (01.01.2010 г.) предхожда възникването на процесните данъчни задължения (2010 г. – 2014 г.). Нормата е неприложима и поради отсъствие на визираните в нея условия за освобождаване от заплащането на данъчни задължения. Установените по делото факти относно обявяване за издирване на притежаваното от дружеството МПС през 2009 г. в друга държава са извън приложното поле на чл. 60, ал. 5 ЗМДТ отм. , Противно на защитната теза на касатора, обявяването за издирване не може да се отъждестви с кражба или унищожаване, поради което соченото от дружеството обстоятелство, не се субсумира към някоя от изчерпателно уредените в разглежданата разпоредба хипотези. Правоприлагане по аналогия или разширително тълкуване на норми, установяващи изключение (освобождаване) от изпълнението на публично задължение, е недопустимо.
Твърдението, че към 2009 г. притежаваното от лицето МПС е обект на кражба е неподкрепено с годни доказателства. Документ от съответния орган, удостоверяващ настъпването на такова събитие не е представен. По аргумент от чл. 58, ал. 4 ЗМДТ правопораждащ факт за освобождаване от заплащането на ДПС е прекратяването на регистрацията пред КАТ, поради което начислените до дерегистрирането на автомобила на 13.12.2013 г. задължения са правомерно установени в АУЗД.
Независимо от това АУЗД следва да бъде отменен. Същият е издаден по инициатива на органа по приходите, като изрично не е посочено основанието за неговото издаване, не е установено и наличие на предпоставка от кръга на визираните в нормата на чл. 107, ал. 2 ДОПК. С оглед на това в случая не са били налице условията за провеждане на производството по чл. 107, ал. 3 ДОПК.
За да гарантира правата на ДЗЛ и интереса на фиска тогава, когато данъчните задължения се установяват въз основа на подадена от задълженото лице декларация, законодателят е създал специално производство, което позволява проверка на установения размер на данъка. Проверката се извършва по искане на задълженото лице или по инициатива на органа по приходите в точно определени в чл. 107, ал. 3 ДОПК хипотези.
Разпоредбата на чл. 107, ал. 3 ДОПК, в редакцията си към момента на издаване на АУЗД гласи, че по искане на задълженото лице органът по приходите издава акт за установяване на задължението в 30-дневен срок от искането. Акт може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия.
Следователно, производството по чл. 107, ал. 3 ДОПК е допустимо само при наличието на регламентираните в нормата предпоставки: установяване на данъчно задължение по декларация и обективиране на някое от посочените обстоятелства. От данните по делото е видно, че липсва условието по чл. 107, ал. 3 ДОПК задължението да не е платено в срок. Дружеството не е подавало искане за издаване на АУЗД. Не е установено несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица. Предвид изложеното оспореният АУЗД е издаден при липса на предпоставките на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Липсата на фактическо основание за издаване на АУЗД е основание за отмяната му. Въпросът относно дължимостта на данък моторно превозно средство за процесния автомобил за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2014 г. следва да се реши в производството по реда на чл. 128 - 131 ДОПК по подадено искане за прихващане или възстановяване на недължимо платени данъци, а не в настоящото съдебно производство.
По изложените съображения, налице е визираното в касационната жалба основание по чл. 209, т. 3, предл. 1-во АПК, поради което решението следва да бъде отменено, като се отмени и оспореният АУЗД. По този начин настоящият състав изоставя практиката, намерила израз в решенията по адм. дело № 113/2016 г. и адм. дело № 1117/2016 г., в които въпросът за липсата на предпоставки за упражняване на властническата компетентност на приходния орган по чл. 107, ал. 3 ДОПК не беше обсъждан.
С оглед изхода на спора в касационната му фаза и предвид своевременно заявеното искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, в полза на [фирма] следва да бъде присъдена сумата от 275 лв. (двеста седемдесет и пет лева), представляваща държавни такси в размер на 75 лв. и 200 лв. - разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство, изчислено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2-ро, вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3987/10.06.2016 г., постановено по адм. дело № 471/2016 г. по описа на Административен съд – София град и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Акт за установяване на задължения по декларация № 296/07.09.2015 г., издаден от орган по приходите при Столична община, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция "Общински приходи " при Столична община, с който за периода от 01.01.2010 г. до 31.12.2014 г. в тежест на [фирма], са установени задължения за данък върху превозните средства в общ размер на 2370, 36 лева, за притежавания от него лек автомобил марка [марка], модел [марка], рег. номер [номер].
ОСЪЖДА Столична община да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], район Л., [улица], ет. [номер], направените по делото разноски в размер на 275 лв. (двеста седемдесет и пет лева). Решението е окончателно.