О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 217
гр.София,22.03.2023 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, I т. о., в закрито заседание на 22 март, през две хиляди и двадесет и трета година, в състав :
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Васил Христакиев
Елена Арнаучкова
след като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова ч. т.д.№ 2493 по описа на ВКС за 2022г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Т. Р. АД срещу определение № 286/25.08.2022г. по възз. ч.т. д. № 222/2022г. на Апелативен съд - В. Т. С него е потвърдено определение № 192/03.06.2022г. по т. д.№ 307/2021г. на ОС - Русе за прекратяване на производството по делото, на осн. чл.15, във вр. с чл.19 ГПК и чл.8, ал.1 ЗМТА, поради неподведомственост.
В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното определение, поради материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.Частният касатор поддържа, че е неправилен единствения формиран според него решаващ извод, че в чл.10.2 от договора за доставка на въглища страните са уговорили „автономна арбитражна клауза“, която запазва действието си и след прекратяване на договора и се прилага относно споровете между страните във връзка с неговото прекратяване.Наред с това счита, че неправилно въззивният съд е отхвърлил имплицитно направените от него доводи за порочност на първоинстанционното определение, поради нарушение на задължението по чл.44 КМЧП за служебно установяване на съдържанието на приложимото чуждо право и на задължението по чл.102, ал.1, т.1 КМЧП, във вр. с чл.44, ал.1 КМЧП и чл.20 от ЗЗД, за тълкуване на арбитражната клауза, съобразно стандартите за тълкуване на всеки договор.Частният касатор поддържа, че неправилно въззивният съд е отхвърлил имплицитно и довода му за приложимостта на Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела от 2007г. (Луганската конвенция) и по-конкретно разпоредбата на чл. 5, пар. 1, б. „б“.Според него неправилно въззивният съд е дал имплицитно отрицателен отговор и на въпроса за задължението на съда да изследва служебно действителността на арбитражната клауза. Искането е за отмяна на обжалваното определение и за присъждане на разноски.
В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, които според частния касатор са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд:
1.Намира ли приложение разпоредбата на чл.43, ал.1 КМЧП по конкретното дело, в частност: налице ли е служебно задължение на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право по реда на чл.43, ал.1 КМЧП при разглеждането на възражение за неподведомственост на спора по реда на чл.81, ал.1 ЗМТА?
2.Следва ли съдът в рамките на правораздавателната си дейност и при преценка на възражение по чл.8, ал.1 ЗМТА да приложи чл.102, ал.1 КМЧП?
3.Следва ли да се приложи разпоредбата на чл.20 ЗЗД по отношение на процесуални договори?
4.Длъжен ли е съдът служебно да установи действителността на арбитражната клауза, доколкото тя съставлява договор?
5.Следва ли подведомствеността/компетентността/ да бъде определена по конкретното дело съобразно изискванията на Луганската конвенция от 2007г.?
6.Длъжен ли е въззивният съд по реда на чл.236, ал.2 ГПК да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на частния жалбоподател?
По тях е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл. 280, ал. 1, обосновано от частния касатор с позоваване на: решение № 205 от 20.10.2015г. по гр. д. № 412/2015г. на ВКС, III г. о., решение № 233 от 22.01.2013г. по т. д. № 914/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 156 от 21.01.2020г. по гр. д. № 336/2019г. на ВКС, II г. о., решение № 426 от 21.11.2011г. по гр. д. № 74/2011г. на ВКС, I г. о., решение № 36 от 07.05.2019г. по гр. д. № 2677/2018г. на ВКС, II г. о., решение № 115 от 15.08.2016г. по в. т. д. № 3428/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.01.2013г. по т. д. № 611/2012г. на ВКС, I т. о. и определение № 521 от 17.07.2013г. по ч. т. д. № 2377/2013г. на ВКС, I т. о.- по въпрос № 1; решение № 174 от 19.12.2017г. по т. д. № 417/2017г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 1 от 24.07.2012г. по гр. д. № 777/2010г. на ВКС, I г. о., решение № 105 от 30.06.2011г. по т. д. № 944/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 129 от 12.07.2013г. по т. д. № 558/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 13.07.2012г. по гр. д. № 680/2011г. на ВКС, I г. о., решение № 453 от 03.11.2011г. по гр. д. № 634/2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 502 от 26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, IV г. о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т. д. № 1843/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т. д. № 666/2010г. на ВКС, I т. о., решение № 81 от 07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС, I т. о., решение № 121 от 20.12.2010г. по т. д. № 1039/2009г. на ВКС, I т. о., решение № 137 от 25.06.2010г. по т. д. № 888/2009г. на ВКС, II т. о., решение № 170 от 15.10.2013г. по т. д. № 595/2012г. на ВКС, II т. о. и решение № 215 от 21.03.2018г. по т. д. № 2233/2016г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3; Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 4; решение № 7 от 02.07.1992г. по конст. дело № 6/1992г. на Конституционния съд на Р. Б. – по въпрос № 5 и решение № 19 от 07.08.2018г. по т. д. № 2124/2016г. на ВКС, II т. о., решение № 184 от 17.12.2018г. по т. д. № 2781/2017г. на ВКС, I т. о. и решение № 97 от 02.05.2019г. по гр. д. № 3457/2018г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 6.
По въпросите е въведено и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК - от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Наред с това, е въведено и основанието за директен достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност, обосновавано от частния касатор с доводи, че въззивният съд е отказал да приложи относимите разпоредби на чл. 43, ал. 1 КМЧП, чл. 102 КМЧП и чл. 20 ЗЗД, не е приложил императивната разпоредба на чл. 36 ЗОЗ и грубо е нарушил правилата на формалната логика.
В подадения чрез пълномощници адв.А. Г. и адв.Г. М. писмен отговор ответникът по частната касационна жалба „М. К. АГ, дружество, регистрирано в Швейцария, оспорва наличието на въведените основания за допускане на касационното обжалване и основателността на частната касационна жалба.Претендира за присъждане на разноски, съгласно представените списък по чл.80 ГПК, фактура и платежно нареждане.
Съставът на I т. о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.274, ал.3 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима, като подадена от активно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и депозирана в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ответното дружество, като продавач, и ищецът, като купувач, са сключили договор за доставка на въглища № MECH-RUS-2012/30.12.2011г. и допълнителни споразумения към него, касаещи количеството на доставената стока и цената.Установил е извършването на доставки въз основа на договора и допълнителните споразумения, една от които е доставката, за която е издадена и процесната фактура от 09.10.2012г. за сумата 231 800 щатски долара с падеж 24.12.2012г.Приел е, че в т.10.2. от договора за доставка е обективирано арбитражно споразумение за отнасяне на споровете във връзка с договора до Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм, а в т.10.3. – споразумение за избор на приложимо право към договора – действащото законодателство на Англия и Уелс.Въззивният съд е приел за установено, че на 05.07.2013г. страните са сключили договор за прекратяване на договора за доставка на въглища и е обсъдил договорните клаузи на т. 2.2., т.2.2.1., т. 2.2.2. т. 5.1. и т. 5.2.Установил е, че на същата дата, на която е сключен договорът за прекратяване на договора за доставка, 05.07.2013г., между страните по делото: „Т. Р. ЕАД, като залогодател, и „М. К. АГ, като заложен кредитор, е сключен договор за особен залог на вземания за обезпечение на задължения, произтичащи от договора за доставка на въглища от 30.12.2011г., с предмет съществуващи и бъдещи вземания на „Т. Р. ЕАД към „НЕК“ АД по договор от 05.05.2012г. за доставка на електроенергия, който е вписан в ЦРОЗ по надлежния ред.Решаващият състав е приел за установено, че на 15.07.2013г. страните са сключили и Приложение № 7, съставляващо неразделна част от договора за доставка на въглища, съгласно което договорът за доставка запазва действието си по отношение на доставките, направени на или преди датата на прекратяването му, установили са дължимата сума по договора за доставка и са разсрочили заплащането й, заедно с лихвата, както и са сключили и Приложение № 8, с което са потвърдили дължимата наказателна лихва за първата дължима вноска по Приложение № 7.Установил е, че на 02.12.2016г. ответното дружество е пристъпило към изпълнение върху заложените вземания, предявявайки искове против „НЕК“ АД, с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.44а, ал.1 ЗОЗ, по които с влязло в сила решение по т. д.№ 1034/2017г. на СГС „НЕК“ АД е осъдено да заплати на депозитаря сумата 5 318 372.19лв., ведно със законната лихва от 17.03.2017г., която сума е разпределена и с нея са погасени част от задълженията на ищеца по договора за доставка.Приел е, че задължението по процесната фактура не е погасено с плащане, както и, че е висящо т. д.№ 619/2019г. на СГС, образувано по иск на „М. К. АГ против „НЕК“ АД, с правно основание чл.44а ЗОЗ, за сумата 21 400 000лв.
При тази фактическа обстановка, мнозинството от въззивния състав е споделило направения от първоинстанционния съд извод за основателност на релевираното от ответника възражение по чл. 15, ал.1 ГПК за неподведомственост на спора на съда, поради постигнатото в т.10.2. от договора за доставка на въглища от 30.11.2011г. арбитражно споразумение, чието действие не е прекратено.Въззивният състав е приел, че предявеният иск с предмет вземането по процесната фактура от 09.10.2012г. за доставка на въглища, поради погасяването му по давност, е спор, който е възникнал „по и във връзка“ или е свързан с договора за доставка на въглища от 30.12.2011г., по см. на т.10.1. и т.10.2, независимо от вида на иска - отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК. Счел е, че в договора за прекратяване на договора за доставка от 05.07.2013г. страните са постигнали изрично съгласие за запазване на действието на договора за доставка по отношение на вече извършени доставки, в подкрепа на което са сключените след това допълнителни споразумения (приложения № 7 и № 8 от 15.07.2013г.) и фактът, че арбитражната клауза не е изрично отменена с договора за прекратяване на договора за доставка. Приел е за неоснователен довода на частния касатор за прекратяване действието на арбитражната клауза, поради невключването й в споразумението за прекратяване на договора за доставка сред правоотношенията, за които договорът за доставка запазва действието си. Въззивният съд не е споделил и довода на ищеца, основан на сключването на договора за особен залог на същата дата, на която е сключено и споразумението за прекратяване на договора за доставка, че общата воля на страните е била да прекратят както договора за доставка, така и действието на арбитражната клауза в него, приемайки, че арбитражното споразумение е могло да бъде отменено само изрично. За уговореното в договора за особен залог, че споровете във връзка с него се разглеждат от българския съд, въззивният състав е посочил, че няма пречка подведомствеността на споровете по основния договор и по договора за обезпечаването му да е различна, както и, че правната квалификация на предявения иск не може да се обоснове подведомственост на спора, съгласно уговореното в договора за обезпечаване на договора за доставка, тъй като настоящата претенция не може да бъде квалифицирана по чл.36 от ЗОЗ. Въззивният съд е приел за неотносими новите факти, на които ищецът се е позовал в частната жалба - образуваните производства пред арбитража на Търговската камара на Стокхолм.Посочил е, че за разрешаването на въпроса за подведомствеността на спора не е необходимо служебно установяване на приложимото право. Член от състава на въззивния съд е подписал обжалваното определение с особено мнение.
По въпрос № 1, касаещ приложението на чл.43, ал.1 КМЧП, свързан със задължението на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право, частният касатор поддържа, че въззивният съд е дал отрицателен отговор, макар и без да излага изрични мотиви, приемайки, че, доколкото арбитражната клауза е процесуален договор, разпоредбата на чл.43, ал.1 от КМЧП не намира приложение.Според частния касатор друга възможно тълкуване на решаващите мотиви на въззивния съд не е възможно, като на практика въззивният съд е отказал да приложи или да задължи първоинстанционния съд да издири служебно чуждия закон и да го приложи по отношение на арбитражната клауза в договора за доставка.Цитирайки съдебна практика по приложението на чл.43, ал.1 КМЧП, частният касатор поддържа, че, ако беше се съобразил с нея, въззивният съд е щял да достигне до обратен на извършения извод, а именно, че по въпроса дали е налице действаща арбитражна клауза се изисква установяване на правото на Англия и Уелс. Настоящият състав намира, че, макар и въззивният съд да е посочил изрично, че за разрешаването на спора за подведомственост не е необходимо служебно установяване на приложимото право, въпрос № 1 не е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК за конкретното дело, тъй като въззивният съд не е формирал мотиви, с които отрича приложимостта на разпоредбата на чл.43, ал.1 КМЧП по отношение на арбитражната клауза, като процесуален договор.
Пряко свързан с първия въпрос е въпрос № 2, който е за приложението на чл.102, ал.1 КМЧП и касае обхвата на приложимото към договора право.И по него частният касатор поддържа, че въззивният съд е дал отрицателен отговор, макар и не изрично, като по същество е отказал да приложи разпоредбата на чл.102, ал.1 КМЧП, като последица от отказа да приложи разпоредбата на чл.43, ал 1 КМЧП.Липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и по този въпрос произтича от това, че въззивният съд не е формирал мотиви, отричайки приложението на чл.102, ал.1 КМЧП.
Общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпрос № 3, касаещ приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД по отношение на процесуалните договори, е обоснована от частния касатор с доводи, че въззивният съд не е приложил чл.20 ЗЗД, като не е изпълнил задължението си да тълкува договорните клаузи относно действието на арбитражната клауза, в частност клаузите на прекратителното споразумение. Настоящият състав намира, че от изложените от въззивния съд мотиви не може да се направи извод за неприлагане на разпоредбата на чл.20 ЗЗД. Тълкуването е израз на същинската правораздавателна дейност на въззивната инстанция, а евентуалната неправилност на направените изводи е от значение за касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и за правилността на въззивното определение, като тя не може да обоснове достъп до касационен контрол, съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д.№ 1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
И по въпрос № 4, касаещ приложението на чл.8, ал.1 и чл.19, ал.1 ЗМТА, свързан със задължението на сезирания с материално-правния спор съд служебно да установи действителността на сключеното от страните арбитражно споразумение, частният касатор е релевирал доводи, че съдът имплицитно му е дал отрицателен отговор, като не е изследвал действителността на арбитражната клауза и не е формирал никакви изводи в тази насока.Значимостта и на този въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК следва да се отрече, тъй като въззивният съд не е отрекъл задължението служебно да установи действителността на сключеното от страните арбитражно споразумение. Въпросът касае правилността на изводите за приложимост към спора на съдържащото се в договора за доставка арбитражно споразумение, която би подлежала на проверка, но само при евентуално допускане на касационен контрол, като тя не може да обоснове допускането до касационен контрол.
Въпрос № 5, който е свързан с приложимостта на Луганската конвенция, също не е обсъждан в мотивите на обжалваното определение, което изключва обуславящото му значение за крайните изводи за неподведомственост на спора.
Неоснователно е и искането за допускане до касационно обжалване по въпрос № 6, касаещ правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, поради липса на въведените по него допълнителни предпоставки за допускане на касация.По него е формирана задължителна съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а въз основа на нея и постоянна съдебна практика по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, в съответствие с която е постановено обжалваното определение.В изпълнение на правомощията си като инстанция по същество, въззивният съд е обсъдил всички относими към спора за подведомствеността на делото на съда твърдения и доводи на частния касатор и е изложил и свои собствени мотиви, а правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде предмет на проверка в селективната фаза на касационното производство и не може да обоснове допускането до касационно обжалване.
Не е налице и „очевидна неправилност“, като основание за директен достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко от мотивите, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор не е обосновал приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3ГПК.Пряко от мотивите не се констатира обжалваното определение да е очевидно неправилно, тъй като то не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Поради излроженото, не следва да се допуска касационно обжалване.
Частният касатор следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 12 500 евро или левовата им равностойност от 24 447.88лв.
Мотивиран от това, съставът на I т. о.:
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на определение № 286/25.08.2022г. по възз. ч.т. д. № 222/2022г. на Апелативен съд - В. Т.
Осъжда „Т. Р. АД да заплати на „М. К. АГ, дружество, регистрирано в Швейцария, направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 12 500 евро (дванадесет хиляди и петстотин евро) или левовата им равностойност от 24 447.88лв.( двадесет и четири хиляди четиристотин четиридесет и седем лева 88 ст.)
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: