О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1819

[населено място], 11.06.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Т. колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова ч. т.д. №487/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ЗД“Бул инс“АД срещу определение №2988/20.11.2024г. по ч. гр. д.№3018/24г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на определение №11602/24.07.2024г. по гр. д.№41/22г. на Софийски градски съд, е допълнено определение №651/17.01.2023г. по гр. д.№41/22г. на Софийски градски съд в частта за разноските, като Р. Г. Л. е осъдена да заплати на ЗД“Бул инс“АД частично заплатените от последния разноски за адвокатско възнаграждение /след намаляването им/ в размер на 200 лв.

В частната касационна жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост, като се претендира отмяната му и възлагане върху насрещната страна на направените от частния касатор разноски в пълен размер /7000 лв./. Твърди се, че присъденото в полза на страната адвокатско възнаграждение е в изключително занижен размер и не отговаря на извършения от адвоката труд; че определението на съда противоречи на т.3 от ТР №6/13г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът е свободен да намали разноските до предвидения в НРМАВ минимален размер; че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения не противоречи на чл.101 §1 ДФЕС; че така определеният размер е оскърбителен за адвоката и лишен от правна и икономическа обосновка, като е преценен изцяло субективно; че, уважавайки само частично направеното искане по чл. 248 ГПК за допълване на съдебното решение, въззивният съд не се е съобразил с процесуалния закон и е тълкувал практиката на СЕС превратно; че преценката, извършена от съда, не отразява адекватно принципа на справедливост и пропорционалност, заложен в НМРАВ; че извършеното намаление от страна на съда, пренебрегващо минималните стойности, създава прецедент за подценяване на адвокатския труд, както и за пренебрегване на законоустановени стандарти; че намаляването на хонорара по преценка на съда създава правна несигурност и представлява нарушаване на основни конституционни принципи.

В отделна молба частният касатор е формулирал искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпросите: Представлява ли нарушение съдебната практика на българските съдилища, позоваваща се на решения на СЕС по дела С-438/22, С-427/16 и С-428/16, с която се определят изключително занижени размери на адвокатските възнаграждения, която е несъответна на материалния интерес по делото: нарушение на принципа на свободата на предоставяне на услуги /чл.56 ДФЕС/; нарушение на принципа на ефективната съдебна защита /чл.47 ХОПЕС/? Обидно ниските хонорари, определени от съдилищата подкопават ли способността на адвокатите да предоставят качествени услуги, особено когато става въпрос за социално уязвими групи /например при безплатна правна помощ/? Нарушение на принципа на правна сигурност – редно ли е контролът върху размера на адвокатските възнаграждения да бъде възлаган едностранно върху институцията, която го налага, т. е. съда; прилагането на различни принципи при определяне на държавните такси и адвокатския хонорар нарушава ли правната сигурност и предвидимост?

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК частният касатор се позовава на основанието за достъп на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, считайки, че с атакуваното от него определение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №6/2013г. на ОСГТК на ВКС по въпросите: Свободен ли е съдът при присъждането им да намали размера на разноските, сторени от страна в процеса, за възнаграждение за адвокат под предвидения в НМРАВ минимален размер или може да ги намали само до този размер?; Тълкувателните решения на ВКС задължителни ли са ако не са отменени и следва ли да се прилагат?; Следва ли противоречие на тълкувателно решение на ВКС с практика на СЕС да се установява изрично с ново тълкувателно решение или това се прави от всеки съд, както прецени по отделен казус?

Насрещната по частната касационна жалба страна - Р. Г. Л. е депозирала отговор в срока по чл. 276 ал.1 ГПК, в който е изразила становище за неоснователност на същата и е направила искане за потвърждаване на обжалваното определение.

Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си ВКС взе предвид следното:

За да постанови атакуваното определение, съставът на Софийски апелативен съд не е споделил изводите в обжалваното пред него определение на Софийски градски съд за липса на данни ЗД „Бул инс“ АД действително да е сторил разноски по делото, като се е аргументирал с това, че по делото е представен от ответника ЗД „Б. И. АД договор за правна защита и съдействие, в което е уговорено адвокатско възнаграждение за извършване на действия по образуване, защита и процесуално представителство по гражданското дело по описа на СГС в размер на 7 000 лв., за което е посочено, че е платено изцяло в брой. Като се е позовал на приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съставът е приел, че страните по посочения договора за правна защита и съдействие са придали на последния и смисъл на разписка за заплащането на уговореното възнаграждение, поради което е счел за доказани направените от застрахователя разноски.

Съобразил е направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на така уговореното и платено адвокатско възнаграждение, като е намерил същото за основателно. За да се произнесе по размера на разноските, които подлежат на възстановяване с оглед резултата по делото /прекратяване на производството, поради направен от ищцата непосредствено след размяната на книжата по делото отказ от иска/, съдът се е позовал на решението по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатско съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004 г. за задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне от съсловна организация на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл.101 §1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Цитирал е приетото от СЕС, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“; че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици; че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 §1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени; че, с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Позовавайки се на задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101 §1 ДФЕС, въззивният съд е достигнал до извода, че определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на разноските за адвокатско възнаграждение, които подлежат на възстановяване на страната по делото, чийто изход е в нейна полза. Позовал се е на нормата на чл.36 ал.2 изр. 2 вр. ал.1 ЗАдв, съгласно която разпоредба възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Като е констатирал, че единственото процесуално действие, извършено от процесуалния представител на застрахователя, е било подаването на отговор на исковата молба, както и че делото не е било разглеждано в открито съдебно заседание с участието на страните, а е било прекратено поради отказ от иска от страна на ищцата, Софийски апелативен съд е преценил, че в полза на ЗД „Б. И. АД следва да бъдат присъдени частично направените от него разноски за платен адвокатски хонорар до размер на 200 лв.

Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Съгласно разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл.274 ал.3 ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, да е бил въведен в предмета на спора и да е обусловил решаващата воля на съда.

И трите поставени от частния касатор въпроси не могат да се приемат за обуславящи изхода на делото, тъй като не съответстват на решаващия извод на въззивния съд, че определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения изобщо не могат да представляват база за определяне на разноските за адвокатско възнаграждение по смисъла на чл.78 ал.5 ГПК. Този извод няма връзка със соченото от него тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС - ТР №6/13г. по тълк. д.№6/12г., според чиято т.3 при намаляването на подлежащото на присъждане като разноски по чл.78 ал.5 ГПК адвокатско възнаграждение съдът е свободен да го намали до предвидения в НМРАВ минимален размер, а е направен в съответствие с приетото в постановеното по-късно решение на СЕС по дело С-438/22, което е задължително за националния съд. С последното НМРАВ е обявена за нищожна, като противоречаща на разпоредба от общностното право. Съгласно принципа на предимство на правото на ЕС, националният съд е задължен да гарантира пълното действие на неговите изисквания, като откаже да приложи тази национална правна уредба, която му противоречи. Решаващият извод на въззивния съд кореспондира с това разрешение. Разрешението в т.3 от ТР №6/13г. по тълк. д.№6/12г. на ОСГТК на ВКС, доколкото е дадено при други обстоятелства преди обявяването на наредбата за нищожна, е неприложимо към разглежданата хипотеза, дори да би бил изведен от въпросите релевантен за крайния изход такъв, което прави неприложим и сочения с тях допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Предвид изложеното, допускането на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд следва да бъде отказано. При този изход произнасяне по искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС /касаещо последващата фаза за преценка законосъобразността на определението/ съставът не дължи.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2988/20.11.2024г. по ч. гр. д.№3018/24г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: