3№ 2971/10.06.2025 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и пета година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Златина Рубиеваразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 848 по описа за 2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1403/28.11.2024 г. по гр. д. № 1441/2024 г. в частта, с която Окръжен съд – Пловдив отменя решение № 871/28.02.2024 г. по гр. д. № 6848/2023 г. на Районен съд – Пловдив и по иска, предвиден в чл. 439 ГПК, е признал за установено, че поради изтекла давност П. З. П. няма право на принудително изпълнение срещу Р. К. К. за сумата 5 055.41 лв. – лихвоносна главница с разноски по договор за кредит по издаден изпълнителен лист от 22.01.2007 г. по ч. гр. д. № 285/2007 г. на Районен съд – Пловдив.

Решението се обжалва от П. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси: 1. До 26.06.2015 г. тече ли погасителна давност за вземания по изпълнителни дела, за събирането на които изпълнителните дела са били образувани преди тази дата? и 2. Необходимо ли е взискателят по изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., да предприеме нови изпълнителни действия по принудително изпълнение, за да прекъсне погасителната давност? Касаторът счита въпросите обуславящи въззивното решение – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и 116, т. 3 ЗЗД – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно. Претендира разноски.

Ответникът Р. К., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските в настоящото производство.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че след правоприемство в правото на принудително изпълнение по изпълнителен лист от 22.01.2007 г. по ч. гр. д. № 285/2007 г. РС – Пловдив в полза на „Р. Б. АД за солидарното осъждане за лихвоносната главница с разноски по договора за банков кредит на Р. К. – основния длъжник, и П. П. – поръчителя, настъпило с платената сума 5 055.41 лв. в погашение на обезпечения дълг, поръчителят е конституиран като взискател по изп. д. № 20078270400077 по описа на ЧСИ В. А. (чл. 429, ал. 1 ГПК). Заключил е, че това обуславя надлежната легитимация на П. П. като ответник по иска, предвиден в чл. 439 ГПК, с предявяването на който ищецът Р. К. – длъжник по изпълнителния лист, се позовава на погасителна давност, изтекла след влизане в сила на изпълнителното основание. Прието е, че последното действие по принудително изпълнение по образуваното изп. д. № 20078270400077 е от 18.11.2009 г., когато е бил извършен опис на имот на длъжника, а на 18.11.2011 г. се е осъществил фактическият състав на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – в продължение на две години след описа взискателят не е поискал извършването на други изпълнителни действия. Прието е, че съгласно заповед № СД-04.57/30.06.2017 г. на министъра на правосъдието и на председателя на Окръжен съд изпълнителното дело е било възложено на ЧСИ К. П. и при него е образувано под нов номер - 20187580400464, но постановлението от 27.03.2018 г. на ЧСИ К. П. само установява, а не създава осъщественото на 18.11.2009 г. основание за прекратяване по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Настоящият състав намира, че дотук приетото от въззивния съд съответства на практиката на ВКС по чл. 429 ГПК – на решение № 71/24.07.2019 г. по гр. д. № 2576/2018 г., III-то ГО, и решение № 50207/28.11.2022 г. по гр. д. № 3597/2021 г., III-то ГО, както и на мотивите към т. 10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС.

След това съдът е приел, че след като към 26.06.2015 г. не са налице двете кумулативни предпоставки, обсъдени в ППлВС № 3/18.11.1980 г.: направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземането и висящност на изпълнителното производство, макар изпълнителното дело да е било образувано през 2007 г., на 18.11.2011 г. е преустановен ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Намерил е, че новата 5-годишна давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД е започнала да тече от 18.11.2011 г. и е изтекла на 18.11.2016 г. Така приетото от въззивния съд е съобразено с разясненията в мотивите към т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. ОСГТК на ВКС, които пояснят ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС, а и т.10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд е намерил също, че по изпълнителното дело, образувано през 2018 г. под нов номер, са извършвани действия по принудително изпълнение, но те са нямали последицата по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Това е така, защото вече изтекла погасителна давност не може да бъде прекъсната или спряна, включително с иска, предвиден в чл. 439 ГПК, предявен от длъжника на 15.05.2023 г. Такава е и установената практика на Върховния касационен съд по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, а и по чл. 439 ГПК. Заключил е, че искът е основателен до размер на сумата 5 055.41 лв. – това, което поръчителят е платил и за което се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист/на Банката. Съответно е изменил първоинстанционното решение, с който искът е бил изцяло отхвърлен.

Обжалваното решение съответства на обсъдените тълкувателни решения, които са задължителни за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), и на решенията на ВКС по чл. 290 ГПК, които настоящият състав споделя. Не е налице и противоречие с решенията на ВКС, с които касаторът обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория повдигнат въпрос, а той не е обуславящ. Цитираните от него решения на ВКС са при различна фактическа обстановка – по искове по чл. 439 ГПК, при разглеждането на които е установено, че изпълнителните дела не само са образувани преди 26.06.2015 г., но към тази дата са били и висящи.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора/на ищеца следва да се поставят разноските, извършени от ответника пред Върховния касационен съд.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1403/28.11.2024 г. по гр. д. № 1441/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта по уважения иск, предвиден в чл. 439 ГПК.

ОСЪЖДА П. З. П. да заплати на Р. К. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 200.00 лв. – разноски пред Върховния касационен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.