ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2957

гр. София, 10.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Д. С. К. гражданско дело № 20258002100515 по описа за 2025 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 260567 от 11.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 8590/2019 г. по описа на Софийски градски съд е: 1/ отменено решение № 549228 от 29.11.2018 г., постановено по гр. д. № 42849/2018 г. по описа на Софийски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 15.05.2019 г., в частта, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на В. Г. Г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над сумата от 8000 лева до размера на сумата от 15 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на водено срещу него наказателно производство НОХД № 2348/2013 г. по описа на СРС, НО, 115 състав, по повдигнато обвинение на 27.02.2011 г. за престъпление по чл. 234, ал. 1 от НК, по което ищецът е оправдан с присъда влязла в сила на 09.01.2017 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 09.01.2017 г. – до окончателното изплащане, вместо което исковата претенция е отхвърлена в посочената част; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на В. Г. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 8000 лева като обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 200 лева като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на воденото срещу него наказателно производство, ведно със законната лихва върху двете горепосочени суми от датата на увреждането – 09.01.2017 г. – до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част като необжалвано от ищеца е влязло в сила.

Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за разликата над присъдения размер от 8 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди до присъдения от първата инстанция размер от 15 000 лв., е подадена касационна жалба с вх. № 285601/27.12.2024 г. от ищеца по делото В. Г. Г., чрез адв. Д. Т..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Правилно ли е приложена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД за определяне на обезщетението по справедливост и дали така определеното по размер обезщетение би компенсирало в достатъчна степен моят доверител за претърпените от него неимуществени вреди?“; 2/ „Забавянето на постановяването на съдебното решение с 3 (три) години и 9 (девет) месеца, довело ли е до изтърпяване на допълнителни неимуществени вреди от страна на доверителя ми, особено на фона на двойно намаляване на присъденото обезщетение?“. Сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 4 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК, ППВС № 4/1968 г., решение № 350 от 2011 г. по гр. д. № 382/2010 г. на IV г. о., решение № 70 от 2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на III г. о, решение № 158 от 2012 г. по гр. д. № 708/2011 г. на IV г. о. и решение № 215 от 2014 г. по гр. д. № 1287/2014 г. на III г. о.

О. П. на Р. Б. не взема становище по касационната жалба.

Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба с вх. № 283494/21.11.2024 г. от Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор В.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/„При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ – твърди се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на I г. о. и решение № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV г. о.; 2/ „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“ – сочи се отново противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. и решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., и двете на IV г. о. на ВКС. Поддържа се също така наличие на противоречие на въззивното решение с разрешенията по т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., и двете на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 673 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г. на IV г. о., решение № 62 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 1065/2011 г. на III г. о., решение № 123 от 23.06.2013 г. по гр. д. № 254/2014 г. на III г. о., решение № 166 от 08.06.2016 г. по гр. д. № 631/2016 г. на IV г. о., решение № 395 от 18.01.2012 г. по гр. д. № 159/2011 г. на III г. о., решение № 300 от 22.10.2015 г. по гр. д. № 527/2015 г. на IV г. о. и др.

Ответникът В. Г. Г., в писмен отговор, подаден чрез адв. Д. Т., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 900 лева, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването й съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба на Прокуратурата в останалата й част (срещу въззивното решение в частта по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди), както и касационната жалба на ищеца Г., са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна като безспорно между страните наличието на следните елементи от фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ: повдигнатото и поддържано обвинение срещу ищеца за престъпление по чл. 234в, ал. 1 от НК на дата 27.02.2011 г., което обвинение е внесено в съда с обвинителен акт от 06.02.2013 г.; наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, постановена по НОХД № 2348/2013 г. по описа на СРС, 115 състав, влязла в сила на 09.01.2017 г., когато е потвърдена с влязлото в сила решение на посочената дата на СГС по в. н. о.х. д № 4758/2017 г.; заповед с рег. № 6726/27.03.2011 г., с която ищецът е задържан за 24 часа по реда на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР /в сила от 01.05.2006 г. - отм./. Посочил е като спорен между страните по делото въпросът за доказаността на претърпените от ищеца неимуществени вреди и причинно-следствената връзка между тези вреди и процесното обвинение, както и въпросът за размера на дължимото на ищеца обезщетение.

Въззивният състав е приел за безспорно установено по делото наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с процесното обвинение. Съобразил е константната практика на ВКС, съгласно която на пълно и главно доказване подлежат твърдените от ищеца увреждания над обичайното. Намерил е, че в конкретния случай фактът на претърпени от ищеца в периода на воденото срещу него процесно наказателно производство: стрес, несигурност, притеснения, безсъние, тревожност, неприятности в семейството и в отношенията със съпругата му, е доказан и от събраното по делото гласно доказателство – показанията на разпитаната по делото свидетелка. Кредитирал е последните в частта относно изброените неимуществени вреди и причинно-следствената връзка между тях и процесното обвинение, отчитайки евентуалната заинтересованост на свидетелката по реда на чл. 172 ГПК – като майка на ищеца. Въпреки това е посочил, че показанията на свидетелката са последователни, житейски и логично обосновани и почиват на нейни преки и непосредствени впечатления, както и кореспондират на фактите, установени с писмените доказателства по делото. От показанията на свидетелката и представените по делото медицински документи /медицинско удостоверение и епикризи/, въззивната инстанция е приела, че се установява и причинно-следствената връзка между процесното обвинение и влошаването на здравословното състояние на ищеца – на психическото заболяване, от което страда. Констатирала е, че от експертизата от 18.04.2016 г. се установява, че именно в резултат на процесното повдигнато срещу ищеца обвинение, се е обострило психичното му заболяване, което е наложило провеждане на болнично лечение. Съобразявайки факта, че заболяването на ищеца датира отпреди датата на повдигане на процесното обвинение, е изложила съображения, че в резултат именно на обвинението то се е обострило и това е наложило хоспитализация на ищеца. След съвкупната преценка на горепосочените доказателства, е формирала извод, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за ответника е възникнала отговорността за заплащане на дължимото на ищеца обезщетение за гореизброените претърпени неимуществени вреди – пряка последица от процесното обвинение, по което е оправдан с влязлата в сила присъда.

По отношение размера на дължимото на ищеца обезщетение, въззивният съд е намерил за основателно заявеното от ответника възражение за прекомерност на размера присъденото с обжалваното решение обезщетение. Приел е, че определено при спазване на принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, размерът на дължимото на ищеца обезщетение възлиза на сумата от 8 000 лв., /в рамките на която сумата от 3 000 лв. е съотнесена към продължителността на наказателното производство, а сумата от 5 000 лв. – към търпените притеснения, страх, тревожност, безсъние, напрежение в семейството и влошаване на психичното заболяване, от което ищецът страда/. Съобразявайки задължителните постановки на ППВС № 4/23.12.1968 г. е посочил следните конкретни обстоятелства от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението: че обвинението, по което ищецът е оправдан не е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, доколкото за него се предвижда наказание лишаване до 5 години, както и фактът, че по отношение на ищеца не е взета мярка за неотклонение; че приложената мярка по реда на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР /в сила от 01.05.2006 г./ следва да бъде отчетена, доколкото в резултат на нея за ищеца се е зародила тревога и несигурност; че ищецът е бил с чисто съдебно минало, както и неговата възраст към датата на повдигане на обвинението. Отчел е също така, че от ищеца са доказани претърпени неимуществени вреди, по-големи от обичайните, свързани с диагнозата на психичното заболяване, от което страда, и влошаването на това заболяване в резултат на повдигнатото обвинение. Като неоснователно е преценил възражението на ответника, че ищецът не е търпял неимуществени вреди в периода от време, през който е бил обявен за общодържавно издирване 31.01.2012 г. - 20.11.2012 г., тъй като към 31.01.2012 г. на ищеца вече е била наложена административната мярка по ЗМВР (отм.) – задържане за 24 часа и от него са били снети обяснения във връзка с разследването по процесното обвинение. На следващо място, при определяне на горепосочения размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и общата продължителност на наказателното производство от 7 години, в рамките на които са търпените от ищеца неимуществени вреди. Изрично е изтъкнал обаче, че в рамките на този период от време не е бил даван ход на наказателното производство по причини на самия ищец – неоткриването му на посочения адрес; от 11 съдебни заседания в рамките на наказателното първоинстанционно производство, в 5 от тях не е даден ход на делото поради смяна на защитника от ищеца или поради заболявания и постъпване на ищеца за лечение, а за съдебното заседание на 13.06.2013 г. ищецът е бил нередовно призован, тъй като не е намерен на регистрирания адрес. Съобразил е и обстоятелството, че от показанията на свидетелката на ищеца, както и съгласно справка от пъринстанционното дело, се установява, че по времето на процесното наказателно производство срещу ищеца е било образувано наказателно производство за престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 1 от НК, като е намерил, че то също е допринесло за търпените в процесния период неимуществени вреди – предмет на настоящото дело.

Предвид изложеното и за доказаните обичайни неимуществени вреди, при съобразяване на обсъдените конкретни правнорелевантни факти, имащи значение за определяне размера на дължимото обезщетение, въззивният състав е обобщил, че то е в рамките на сумата от 8 000 лв., до размера на който предявеният иск следва да бъде уважен.

По отношение на присъденото от първата инстанция обезщетение за имуществени вреди от 200 лв., въззивната инстанция е намерила, че искът е уважен законосъобразно и правилно в рамките на доказания размер, представляващи заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение по процесното наказателно производство, поради което е потвърдил обжалваното решение в частта по тази претенция.

По касационната жалба на В. Г. Г. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:

Първият поставен от касатора Г. въпрос - правилно ли е приложен от въззивния съд критерия на чл. 52 ЗЗД, не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Така както е формулиран същият е относим към правилността на въззивното решение и по него касационният съд ще се произнесе в решението си по чл. 290 ГПК само в случай, че обжалването бъде допуснато. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос.

Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. сочената от жалбоподателя в касационната му жалба, както и решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 0627/2016 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на ІІІ г. о. на ВКС и др., размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, доказателствата за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, вкл. установени със съдебно-психологическа експертиза, възрастта на пострадалия, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: наличието на други висящи наказателни производства срещу пострадалия през времетраенето на наказателния процес, от който се претендират вреди по делото и не са налице условия за определяне на глобално обезщетение по смисъла на т. 8 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, доколкото търпените болки и страдания са произтекли от всички обвинения в престъпления, и съдебното минало с оглед преценка личността на ищеца и интензитетът на негативните изживявания, които са различни при лица, спрямо които никога не е била упражнявана процесуална принуда и при лица, които са били обект на наказателно преследване и са били вече осъждани за други престъпления. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения и не може да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и с втория въпрос на касатора. Такъв правен въпрос не е разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи по предмета на спора. Въпросът би бил относим при заявена претенция за обезщетяване на вреди от забавено правосъдие, но е неотносим спрямо предмета на конкретния правен спор.

Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на В. Г. Г..

По касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. и инкорпорираното в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:

Поставените в изложението на касатора Прокуратура на Р. Б. въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.

Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 11 от ТР № 3/2005 г.

Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.

Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.

В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика.

Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.

Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 283494/21.11.2024 г., подадена от Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор В., против въззивно решение № 260567 от 11.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 8590/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта относно произнасянето по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 900 лева.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 515/2025 г. по описа на ВКС, Трето гражданско отделение, в тази му част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260567 от 11.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 8590/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в останалата обжалвана част.

Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. и производството е прекратено, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд, в едноседмичен срок от съобщаването му с връчване и на препис от него.

Определението в останалата му част не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________