О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1771
Гр. София, 09.06.2025г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ПЪРВО Т.О. в закрито съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ : МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като изслуша докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 664 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Т. К. чрез процесуалния му пълномощник – адв. П. К., срещу въззивното решение № 346 от 09.10.2024 г., постановено по в. т.д. № 292/2024г. на АС – Пловдив, в частта му, с която е отменено решение № 8 от 04.01.2024г. постановено по т. д.№ 445/2022 г. на Окръжен съд - С. З. в частта, с която е осъден ответникът ЗАД “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ”АД да заплати на касатора обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания, причинени в резултат на ПТП от 31.05.2022 г., над сумата от 35 000 лв. до присъдения размер от 49 000 лв., и е отхвърлен иска за този размер, като е потвърдено решението в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над сумата от 49 000 лв. до претендирания размер от 70 000 лв., предявен като частичен иск от 90 000 лв., както и относно иска за имуществени вреди за разликата над сумата от 6236,74 лв., намалена поради съпричиняване 30% до пълния предявен размер от сумата от 8909,63 лв.
Касаторът твърди, че решението е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и че е очевидно неправилно. Твърди, че въззивният акт се състои в цитиране на аргументи от страните, но липсвал собствен фактически и правен анализ на доказателствата от съда. Поддържа, че съдът не е посочил каквото и да е нарушение от страна на пострадалия, в което да се изразява съпричиняването. Според касатора справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди не е определен от съда съгласно чл. 52 ЗЗД, тъй като решението съдържа само един субективен извод, без никакви фактически и правни аргументи, които да го мотивират. Счита, че не става ясно защо въззивният съд намалява размера на обезщетението от 70 000 лв. на 50 000 лв., като твърди, че не е отчел възрастта и здравословното състояние на ищеца преди ПТП, както и че в резултат на многофрагментното счупване, което е получил, са му поставени 6 броя метални плаки и 18 броя винтове. Поддържа, че не е отчетено, че повече от година след инцидента, не е възстановен напълно, има оток, болки, ограничени движения и скъсяване на крайника. Следвало да се вземе предвид, че предстоят и хирургически операции за отстраняване на металните остеосинтези, които ще доведат до нов период от възстановяване и рехабилитация. Излага подробни аргументи във връзка с мотивите по първоинстанционното решение, като сочи, че липсва съпричиняване, тъй като не са налице нарушения, които да са в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част, отмяната му и уважаване на иска в пълния предявен размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поставя следните въпроси:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?;
2. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“;
3. „Несъответствието на фактическите изводи на съда, както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?“;
4. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС 4/1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и да обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди? Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят и как се оценяват и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“?;
5. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно параграф 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2022г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития, години преди това и след това?“;
6. „Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали значителното различие и предпоставят намаление на обезщетението, и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните за правилно определяне размера на обезщетението и да са отрицателни – доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова?;
7. „Процесуалният въпрос за дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания в чл. 269, изр.2 ГПК размер?“;
8. „Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя и другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай са релевантни за определянето му?“;
9. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване?“;
10. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразното определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?“
По първите два процесуални въпроса касаторът поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 на ТР №1/2013г. на ОСТГК на ВКС, т. 19 на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/05.03.2014г. по гр. д. №5488/2013г. на ВКС, 4 г. о. и др., по третия – в противоречие с т.12 на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, по четвърти въпрос – противно на ППВС 4/1968г. на ВС, решение №151/12.11.2013г. по т. д.№486/2012г., 2 т. о., ВКС, решение № 104/25.07.2014г. по т. д. №2998/2013г., на ВКС, 1 т. о., решение №28/09.04.2014г. по т. д. №1948/2013г. на ВКС, 2 т. о. и др.; по петия въпрос – отново в противоречие с ППВС 4/1968г. на ВС, както и решение на ВКС № 1/26.03.2012г. по т. д. №299/2011г. на ВКС, 2 т. о., решение №83/06.07.2009г. по т. д. №795/2008г. на ВКС, 2 т. о., решение № 23/25.03.2014г. по т. д. №1154/2013г. на ВКС, 2 т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. №3040/2014г. на ВКС, 2 т. о. и др.; по шести, седми и осми въпрос – противно на решение № 163/04.10.2016г. по т. д. №3456/2015г., 1 т. о. на ВКС и т. 19 на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, а по последните два въпроса – в противоречие с решение № 147/05.12.2017г. по т. д. №60341/2016г., 1 г. о., решение №206/12.03.2010г. по т. д. №35/2009г. на ВКС, 2 т. о., решение № 16/04.02.2014г. по т. д. №1858/2013г. на ВКС, 1 т. о. и други.
Ответникът по касационната жалба - ЗАД “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 07.01.2025г., подаден чрез процесуалните му пълномощници – адвокат Л. М. и адвокат М. М.. Счита, че жалбата в частта относно иска за имуществени вреди е недопустима на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като е под прага за търговски дела, а в останалата част – неоснователна. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Неоснователни са възраженията на ответника за недопустимост на касационната жалба в частта по иска за имуществени вреди, тъй като същият е предявен за сумата от 8 909,63 лв., която е над предвидения в чл.280, ал.1, т.3 ГПК праг за касационно обжалване, при отчитане на факта, че ищецът е физическо лице, явява се потребител, не е налице спор между търговци и делото е гражданско по характер.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 31.05.2022г., в [населено място], на [улица], на кръстовището с [улица], водачът на лекия автомобил марка „Форд, модел „Фокус - Д. М. Д., е реализирал ПТП с движещото се МПС - мотоциклет, марка „Сузуки, управлявано от ищеца - Т. Т. К.. Приел е, че наказателното производство е приключило със сключено споразумение по НОХД № 727/23 по описа на РС - Казанлък, с което Д. М. Д. е признат за виновен за описаното деяние, с което по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на Т. Т. К., изразяваща се в многофрагментно счупване на костите на дясната подбедрица в долната им част, което е причинило трайно затруднение на движенията на десния долен крайник /на десен крак/, за срок от около 7 - 8 месеца - престъпление по чл. 343, ал.1, б. „б, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. Приел е, че не се спори относно наличието на застраховка „Гражданска отговорност“ за виновния водач на автомобила и че пострадалият е предявил претенцията си по описаната преписка пред застрахователя.
По спорния въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е приел, че ищецът е получил телесно увреждане, изразяващо се в счупване с разместване на костите на дясната подбедрица в крайната част, което е довело до трайно затруднение на движението на десния крайник и е било проведено оперативно лечение, както и медикаментозно лечение с антибиотици, антикоагуланти и симптоматични средства. Възприел е, че към момента на изследване от експертизата счупените костни структури на пострадалия крак на ищеца са зараснали, но поставените метални импланти не са отстранени, като отстраняването им е по преценка на лекуващ лекар, но би наложило втора операция. Приел е, че основната функция на крайника – ходене е възстановена, но е затруднена по причина на ограничена флексия, както и на екстензия в крайната фаза, т. е. налице е полуподвижност в дясната глезенна става, което се дължи на наличието на метални импланти, а след тяхното изваждане би трябвало да се проведе рехабилитация за довъзстановяване на пълния обем движения в глезена. От обсъдените показания на свидетелите съдът е възприел, че ищецът работи, но не пълноценно, а до обяд, тъй като кракът му отичал, променен е начина на живот на семейството му след процесното ПТП, както и че ищецът има постоянни болки в крака, оток на пострадалия крак, трудно се качвал и слизал по стълби. При преценка на вида и характера на полученото от ищеца телесно увреждане, възстановителния период, на интензитета и продължителността на претърпените от ищеца физически и психически болки и страдания, данните за актуалния му физически статус досежно полученото увреждане на крайника, възрастта към момента на настъпване на произшествието /48 години/, а също и при съобразяване на самия момент на настъпване на произшествието и на социално икономическата конюнктура в страната към този момент, въззивният съд е приел, че справедливият по смисъла на чл. 52 от ЗЗД размер на обезщетението за неимуществените вреди възлиза на 50 000 лв.
По възражението за съпричиняване, съдът е приел, че заявените по отговора на ответника твърдения, че ищецът е управлявал ППС, което не е било предназначено за движение по пътищата, отворени за обществено ползване, че ППС не е било технически изправно, не е било преминало задължителен технически преглед, че ищецът не е използвал необходимите светлинни сигнали за обозначаване на ППС-то, с което е възпрепятствал възможността на водача на лекия автомобил да го забележи и да предотврати настъпването на произшествието, че е управлявал мотоциклета със скорост, надвишаваща нормативно определената максимална скорост за процесния пътен участък и че е управлявал мотоциклета си под въздействие на алкохол и/или упойващи вещества, както и за неспазване на предписания му санитарно-хигиенен режим, довело до усложняване на състоянието му, са недоказани. Посочил е, обаче, че е основателно възражението относно това, че ищецът се е движил в насрещната пътна лента за движение - западната, а на конкретния пътен участък е била налице непрекъсната линия, като изпреварването и навлизането в лентата за насрещно движение са били забранени. За горното се е позовал на констатациите на СМАТЕ, и е приел, че причина за реализиране на процесното ПТП са и субективните действия на водача на мотоциклета, изразяващи се именно в това, че той непосредствено преди ПТП се е движил в източната пътна лента на [улица], в близост до разделителната линия. Възприел е, че от заключението на експертизата е ясно, че водачът на лекия автомобил не е имал видимост към мотоциклетиста, като последният не е следвало да се намира в пътната лента за насрещно движение, като по този начин, намирайки се там, сам се е поставил в невъзможност да избегне удара с лекия автомобил. По отношение на степента на съпричиняване, апелативният съд е счел, че определеният от окръжния съд процент на съпричиняване - 30 %, се явява правилен - нито завишен, нито занижен. Приел е, че основната причина за настъпване на произшествието остават субективните действия на водача на лекия автомобил л. а. Форд, който след като е спрял на пътен знак “С.!Пропусни движещите се по пътя с предимство”, преди да потегли отново и да предприеме преминаване на кръстовището, не се е съобразил с положението, посоката и скоростта на движение на приближаващия от север и движещ се по пътя с предимство, мотоциклет Сузуки, т. е. неговият принос за вредоносния резултат е по-голям от този на ищеца. С оглед горното е приел, че в резултат на намаляването поради съпричиняване на ищеца се следва обезщетение в размер на 35 000 лв. за неимуществени вреди, поради което е отменил частично решението на ОС за присъдено обезщетение за разликата над 35 000 лв. до 49 000 лв. и отхвърлил иска, а в останалата част е потвърдил решението.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:
Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл.1 и предл.2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.
Първите три поставени от касатора въпроса са процесуални и свързани със задълженията на въззивния съд, като следва да бъдат разгледани общо. Те съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите на страните по въззивната жалба и отговора. Доводите на касатора, че апелативният съд не е изложил мотиви защо приема, че справедливият размер на обезщетението възлиза на сумата от 50 000 лв., не може да бъде споделен, тъй като са изтъкнати и обсъдени от съда всички относими факти към критериите по чл. 52 ЗЗД. Налице е обсъждане и на доводите относно приетия процент съпричиняване, като ясно е посочено от въззивният съд, че същото се изразява в това, че пострадалият мотоциклетист се е намирал в другата пътна лента за движение, при наличие на непрекъсната разделителна линия, забраняваща изпреварването на колоната автомобили пред него. Въззивният съд е обсъдил всички доводи и твърдения на страните, а несъгласието на касатора с направените от съда фактически и правни изводи, не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Апелативният съд не е процедирал в нарушение на процесуалните си задължения като въззивна инстанция и поради това поставените процесуални въпроси не удовлетворяват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Въпроси от четвърти до осми включително са свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, и също следва да бъдат обсъдени общо. Те са обусловили изводите на въззивния съд, поради което съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не отговарят на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, а не в противоречие със същата. В ППВС № 4/23.12.1968г. на ВС са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на получаването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение №151/12.11.2013г. по т. д.№486/2012г. на ВКС, II т. о., решение №88/17.06.2014г. по т. д. №2974/2014г. на ВКС, II т. о., решение №93/23.06.2011г. по т. д. №566/2010г. на ВКС, II т. о. и други, включително посочени от касаторката. Възприето е разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т. д.№619/2011г. на ВКС, II т. о., решение №242/12.01.2017г. по т. д.№3319/2015г. на ВКС, II т. о., решение №157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, II т. о. и други/. Въззивният съд не е процедирал противно, а съгласно горепосочената практика на ВКС, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, и е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определянето му. Противно на твърденията на касатора, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на събитието - 31.05.2022г., като съдът изрично е съобразил икономическата обстановка в страната и нивата на застрахователно покритие към този момент и е обосновал защо счита, че размерът на определеното обезщетение от 50 000 лв. е справедлив спрямо претърпените травматични увреждания, интензитета на болките и страданията на ищеца. Апелативният съд е отчел, че е получена една травма – счупване на десен крайник, като е преценил както претърпяната операция, така и необходимостта от бъдеща такава за отстраняване на металните импланти. Зачел е остатъчните негативни последици – ограничена флексия и екстензия, но и това, че основната функция на крака е възстановена и след изваждане на металните импланти и рехабилитация, ищецът ще има пълен обем движения в глезенната става. Определянето на обезщетение в размер, по-нисък от претендирания от ищеца с прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, не е обусловено от несъобразяване с релевантните за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии или необсъдени доказателства, а е резултат от извода на въззивния съд, че с оглед на установените в хода на делото факти, справедливият паричен еквивалент на вредите, които е претърпял ищецът, е възприетата сума от 50 000 лв. Посочените от касатора решения на ВКС, с които се сочи противоречие, са за определяне на обезщетение в конкретни случаи, с различни травми, макар и част от тях да включват и фрактура на крайник, и са казуистична практика, неотносима с оглед характера и вида на претърпените от ищеца вреди при процесното ПТП. Тези актове са постановени при различни хипотези и не могат да обосноват допуснато отклонение на въззивния съд от трайната практика на ВКС. Приложените от касатора актове на други съдилища / в случая на СГС/ не съставляват практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Последната група поставени от касатора въпроси, са свързани с възражението за съпричиняване и възприетия от съда процент като принос на пострадалия, и също следва да бъдат разгледани заедно, като удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането на пострадалия е формирана последователна практика на ВКС - както с цитираните от касатора актове, така и със служебно известните на състава решение №16/04.02.2014г. по т. д. №1858/2013г. на ВКС, I т. о., решение №98/24.06.2013г. по т. д.№596/2012г. на ВКС, II т. о., решение №165/26.10.2010г. по т. д.№93/2010г. на ВКС, II т. о., решение №153/31.10.2011г. по т. д.№971/2010г. на ВКС, II т. о., решение №252/05.02.2015г. по т. д.№3320/2013г. на ВКС, I т. о., решение №66/01.06.2017г. по т. д. №650/2016г. на ВКС, I т. о. и други, съгласно които принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно, а не да е хипотетичен. Също така в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС - решение №15 от 19.02.2020г. по т. д. №146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т. д. №3871/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №97 от 06.07.2009г. по т. д. №745/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Въззивният съд не е действал в противоречие, а съответно на горепосочената практика. Съдът е обосновал извода си, че с поведението си - предприеме на изпреварване на колоната автомобили, навлизайки в насрещното платно за движение, при наличие на непрекъсната линия, която означава забрана за това, водачът – мотоциклетист е допринесъл за настъпване на ПТП, тъй като при това му действие, водачът на лекия автомобил не е могъл да го възприеме своевременно. Апелативният съд е отчел, че вината на водачът на лекия автомобил е в по-голяма степен, поради което възприетият процент съпричиняване е съответен на приноса на пострадалия. Изводите на въззивния съд относно наличието на съпричиняване и възприетия процент са в съответствие с гореописаната практика и противно на твърденията на касатора, са изведени не въз основа на предположения или вероятности, а съобразно установените по делото факти и въз основа на преценка на съвкупния доказателствен материал. Предвид горното поставените процесуални въпроси не удовлетворяват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Изложените от касатора доводи относно необоснованост на фактическите констатации и изводи на съда представляват оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Предвид горното обжалваното въззивно решение не може да се приеме за очевидно неправилно.
Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна е заявено искане за присъждане на разноски и приложени доказателства за сторени такива – фактура и банково извлечение за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4 910,00лв. В самата касационна жалба е заявено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника от страна на жалбоподателя. Настоящият съдебен състав намира, че възражението е основателно, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност, процесуалните действия на ответника са ограничени единствено в подаването на отговор на касационната жалба. С оглед възражението за прекомерност и при преценка на горепосочените обстоятелства, съдът намира, че адвокатското възнаграждение на ответника следва да бъде намалено до размер на сумата от 1500 лв., с включен ДДС в него. С оглед постановеното задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22г. на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа / загл. изм. ДВ бр.14/2025г./ е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да я приложи, поради което размерът на възнаграждението не може да бъде определен съобразно разпоредбите на Наредбата. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2, вр. с ал. 1 от Закона за адвокатурата, възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Като съобрази конкретните обстоятелства във връзка с осъществената процесуална защита пред настоящата инстанция, съдът намира, че възнаграждение от 1500 лв. съобразно положения от адвоката труд се явява справедливо и обосновано по размер, при надлежно заявено възражение за прекомерност и съобразно особеностите на делото.
Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 346 от 09.10.2024 г., постановено по в. т.д. № 292/2024г. на АС – Пловдив, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Т. Т. К., ЕГН [ЕГН], с адрес – [населено място], [улица], офис 10, да заплати на ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район Лозенец, [улица], сумата от 1500 лв. / хиляда и петстотин лева/, представляваща съдебно-деловодни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/