О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2886
гр. София, 05.06.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ДОРА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 865 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Б. Х., чрез адв. Е. Ф. – САК, срещу онази част от въззивно решение № 331/25.03.2024 г. по в. гр. д. № 2709/2023 г. на Софийски апелативен съд, в която след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 4045/20.07.2023 г. по гр. д. № 8768/2022 г. по описа на СГС, като краен резултат са отхвърлени предявеният от С. Б. Х. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС за осъждането на ответника да заплати на ищцата горницата над сумата от 15 000 лв. до претендираните 120 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, в разумен срок, както и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на законна лихва върху главницата за периода от 17.08.2019 г. до 16.08.2022 година.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуален закон, както и че е необосновано. Според касатора въззивният съд е приложил неправилно стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. В изложението към касационната жалба жалбоподателят се позовава на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.
Прокуратурата на Р. Б. – ответник по касационната жалба - не е подала писмен отговор.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд, при липса на спор между страните относно фактите по делото, е приел за установено, че следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“) е започнало на 30.01.1991 г. и все още не е приключило, като с постановление от 31.05.2022 г. то било прекратено поради настъпила смърт и на последния обвиняем. По жалба на пострадалите лица това постановление било отменено с влязло в сила на 22.12.2022 г. Определение № 1223, постановено по ч. н. д. № 821/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, 6 наказателен състав, и делото било върнато на ВОП за продължаване на процесуално-следствените действия. Апелативният съд констатирал, че ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, пр. пр. № 3/2001 г. по описа на ВОП-София, продължило с предявяване на материалите по разследването на пострадалите, сред които била и ищцата. Това дело било образувано срещу Т. Х. Ж. и о. з. ген. полк. Д. И. С. за това, че в периода 1984 г. - 1989 г. в съучастие с други лица подбуждали към национална вражда и омраза - престъпление по чл. 162 НК. В периода 31.01.1991 г. - 30.06.1992 г. в качеството на обвиняеми като съизвършители били привлечени Д. И. С., Т. Х. Ж., Г. И. А., П. Ш. М. и П. П. К.. Впоследствие на Д. С. било повдигнато ново обвинение по чл. 387, ал. 2 НК (за престъпление по служба). Обвиняемите Т. Ж. и Г. А. били привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители на Д. С.. За безспорно между страните съдът приел, на 20.07.1993 г. във Върховния съд бил внесен обвинителен акт срещу о. з. ген. полк. Д. С., Т. Ж. и Г. А., като било образувано н. о. х. д. № 1/1994 г. по описа на Върховния съд - Военна колегия. С разпореждане по н. о.х. д. № 1/1994 г. по описа на Върховния съд - Военна колегия заместник - председателят на Върховния съд и председател на Военна колегия върнал делото за допълнително разследване. В Прокуратурата на въоръжените сили то постъпило за изпълнения на указанията на 09.02.1995 година. На 19.12.1997 г. обвинителен акт по следствено дело № 1/1991 г. бил отново внесен във Върховния касационен съд, където било образувано н. о.х. д. № 01/1998 г. срещу същите извършители по същите обвинения, като с разпореждане от 28.04.1998 г. съдията-докладчик върнал делото повторно за извършване на допълнително разследване поради това, че указанията, дадени по-рано от Върховния съд, не били изпълнени. Поради настъпили промени в подсъдността с писмо от 13.05.1998 г. делото било изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура (СВОП). С постановление от 29.09.1998 г. на прокурор при СВОП следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело № 780-Н/1998 г. по описа на СВОП. Поради смъртта на обвиняемите Т. Ж. и Д. С. наказателното производство срещу тях било прекратено. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради необходимостта от установяване на местоживеенето на свидетели, за които имало данни, че са в чужбина. На 04.12.1999 г. делото било възобновено, а разследването продължило под номер Н-048/1999 г. по описа на СВОП. По това дело била изпратена молба за правна помощ до компетентните турски власти - разпит по делегация на пострадалите лица. С постановление от 04.10.2018 г. на военен прокурор при СВОП наказателното производство по ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на СВОП било спряно на основание чл. 199 и чл. 244, ал. 1, т. 1, вр. чл. 25, ал. 2, вр. чл. 242, ал. 1, предл. 2 НПК. От този акт въззивният съд констатирал, че към датата на постановяването му били разпитани 369 свидетели - лица със сменени имена, принудително въдворени в ТВО - Белене, от общо 446 пострадали лица. Установени били още 38 лица, повечето от които били починали на територията на Р. Т. като актовете за смърт и удостоверения за наследници на починалите лица били издадени от компетентните органи в Р. Б. Не били разпитани 35 лица, установили се на територията на Р. Т. които продължително време отсъствали от страната. Задължителният разпит на тези лица не бил извършен дори и след изготвяне и изпращане на четири съдебни поръчки за правна помощ от Р. Б. до Р. Т. последната от които все още неизпълнена.
От писмо на ВКП апелативният съд установил, че е налице мотивиран отказ за изготвяне на четвърта по ред молба за правна помощ, тъй като абсолютната давност по чл. 80, ал. 1, т. 3 НК била изтекла на 13.02.2000 година. Въз основа на удостоверение, вх. № 70469/20.07.2020 г. по описа на СГС, въззивният съд установил, че за периода от 01.01.2018 г. до датата на издаване на удостоверението, били образувани 94 дела в Софийски градски съд по заявление по чл. 368 НПК за ускоряване на сл. д. № 1/1991 г., ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на СВОП-София, като били постановени 78 броя определения, с които били определени мерки по чл. 369 НПК за ускоряване на досъдебното производство. С молба от 20.12.2021 г. ищцата и други пострадали лица поискали от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999 г. по описа на ВОП, да получат информация за хода на делото и достъп до материалите.
От показанията на свидетелите Н. М. М., приятелка на ищцата, и С. Х. И. въззивният съд установил, че през м.12.1984 г., няколко дни преди Н. Г. съпрузите и на свидетелката М., и на ищцата били задържани и изпратени в Белене. Те се завърнали в домовете си в началото на 1989 г. и след 6-7 месеца без предупреждение били изселени от България заедно със семействата си. Ищцата се интересувала от делото, което се води в прокуратурата, и очаквала справедливост, но била притеснена и недоволна от липсата на резултат. След смъртта на съпруга на ищцата през 1991 г. тя останала сама с двете си дъщери, като продължила да изпитва тъга и притеснения от развоя на делото, което така и не приключвало.
При мотивиране на правните си изводи апелативният съд е посочил, че решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Приел е, че ищцата има качеството на жертва (пострадал) от деянието, предмет на обвинението, от момента на образуване на наказателното производство - датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. Счел е за осъществени всички правопораждащи претенцията на касатора юридически факти, като е посочил, че макар високата фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно производство да е обстоятелство, което трябва да бъде съобразено, общата продължителност над 30 години, надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана, а прекомерното забавяне на делото било единствено по вина на държавата. Въззивният съд е изяснил, че на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност причинява такива. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е приел, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от наследодателя на ищцата и от нея в продължителен период от време, поради което справедливият по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за репарирането на им възлиза на сумата от 15 000 лева. При определянето на този размер съдът е отчел, че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла, поради което същото безспорно подлежи на прекратяване. С оглед на това и легитимното очакване на ищцата да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените от пряко пострадалия й наследодател вреди в рамките на наказателния процес е осуетено. За относими към определяне на справедливия размер на обезщетението са изтъкнати обстоятелствата, че с поведението си ищцата не е допринесла за забавяне на производството, както и темпът на обществено-икономическото развитие в страната.
Въззивният съд не е споделил доводите на ищцата за изчисление на претендирания размер съобразно установени базови размери и стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от нарушения на Конвенцията, застъпвайки тезата, че от значение са конкретиките на отделните случаи, поради което унифициране е невъзможно.
За да определи за начален момент на лихвата за забава върху обезщетението от 15 000 лева подаването на исковата молба, въззивният съд е изтъкнал деликтния характер на отговорността на държавата в случая, но, отчитайки факта, че при предявяване на иска наказателното производство не е приключило, е споделил съществуващата съдебна практика на ВКС, според която забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба, защото претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска.
Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:
1. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?“;
2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело?“;
3. „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?“;
4. „Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне на размера и на паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“;
5. „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им?“;
6. „Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи?“;
7. „От коя дата се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“.
Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 117/22.02.2024 г. по гр. д. № 1193/2023 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 283/09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/2023 г. по описа на ВКС, Решение № 338/11.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. по описа на ВКС, Решение № 506/30.07.2024 г. по гр. д. № 4306/2023 г. по описа на ВКС, Решение № 667/08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. по описа на ВКС, III ГО , Решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. по описа на ВКС, Решение № 119/14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. по описа на ВКС, и Решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. по описа на ВКС, IV ГО, и др. (по трети въпрос), Решение № 667/08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО, и др.
По четвърти, пети и седми въпрос се сочи при условията на евентуалност и допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първите пет пункта се свеждат до обобщения от съда правен въпрос относно критериите, конкретните факти и обстоятелствата, които следва да вземе предвид, за да определи справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б ЗОДОВ. Тези въпроси са с обуславящ изводите на въззивното решение характер, поради което отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По тях касационно обжалване не може да се допусне, защото те са съобразени с практиката на ВКС, намерила израз в решение по гр. д. № 4581/2023 г. на ВКС, III ГО, решение по гр. д. № 3356/2021 г. на ВКС, III ГО, решение по гр. д. № 4037/2021 г. на ВКС, III ГО, решение по гр. д. № 4038/2021 г. на ВКС, III ГО, решение по гр. д. № 4227/2022 г. на ВКС, III ГО, решение по гр. д. № 120/2020 г. на ВКС, IV ГО, решение по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, IV ГО, решение по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV ГО, решение по гр. д. № 339/2021 г. на ВКС, III ГО, и др., при съобразяване и на разрешенията в постановените по реда чл. 290 ГПК Решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II ТО, Решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II ТО и др., че на практиката на съдилищата при определяне на обезщетения за сходни случаи не се придава значение на отделен критерий за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Въпросът как се определя справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му, е поставен в контекста на оплакването, че въззивният съд не е отчел следните обстоятелства, определящи по – висок размер на обезщетението: изключителната продължителност на разследването без аналог в съдебната практика; значително превишение на срока на абсолютната давност за престъпленията, липсата на ефективни вътрешноправни средства за ускоряване на делото; залога на делото за ищцата; изтичането на абсолютната давност; целенасоченото бавене на досъдебното производство от прокуратурата; спиране на делото заради несъществуващи обстоятелства; липсата на разследване на деянията по текстове на НК за противозаконно лишаване от свобода; неразследването на длъжностни лица от прокуратурата, взели участие в реализирането на т. нар възродителен процес; изпращането на лишени от смисъл съдебни поръчки; фактът, че ищцата не е имала достъп по делото; предубедеността на прокурора, изготвил обвинителните актове; съществената промяна в икономическите показатели и жизнения стандарт в страната за периода 2020-2023 година. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел общата продължителност на производството, преценена за неразумна, и превишаването на срока на абсолютната давност; поведението на страната в производството – че нито наследодателят й, нито ищцата са допринесли за забавянето му; залога на делото за ищцата; стандарта на живот и икономическите условия в страната към датата на деликта. В пълнота е изследвано и поведението на компетентните органи, довели до неразумната продължителност на производството. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в сочената от касатора съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По формулирания от касатора шести въпрос въззивният съд не е давал разрешение, поради което той не отговоря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ изводите на решаващия съд характер.
Отговорът, даден от апелативния съд, на последния от въпросите е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение по гр. д. № 1088/2023 г. на ВКС, III ГО, и решение по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО. В тези съдебни актове е прието, че самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, се установяват от съда в производството по иска по чл. 2б ЗОДОВ, а паричното обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се дължи за целия установен в производството период на забавяне, поради което, макар да не е необходима покана за изпадането на ответника в забава за плащането, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи обезщетението за неимуществени вреди. Ето защо вземането за лихви за забава върху обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ започва да тече от момента на предявяване на иска, а не от датата на образуване на неприключилото наказателно производство. Посоченото от касатора Решение № 107/29.07.2021 г. по гр. д. № 5914/2015 г. на ВКС, IV ГО, е постановено по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, поради което не обосновава противоречие с относимата практика на ВКС.
Не е налице и евентуално поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 2б ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, които норми са ясни и пълни, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 331/25.03.2024 г. по в. гр. д. № 2709/2023 г. на Софийски апелативен съд по подадената от С. Б. Х., чрез адв. Е. Ф. – САК, касационна жалба.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.