7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 128

гр. София, 21.02.2022г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3048 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „УниК. Б. АД срещу решение № 261386 от 24. 11. 2020г. по в. гр. дело № 14028/2019г. на Софийски градски съд /СГС/, с което е обезсилено като недопустимо решение № 135966 от 07.06.2019г. по гр. д. № 27216/2015г. на Софийски районен съд /СРС/ в частта му, с която е признато за установено по предявения от М. П. Р. срещу касатора иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 146, ал. 2 вр. с чл. 143 ЗЗП, че клаузата на чл. 3.09, ал. 8, б. „б“ от Общите бизнес условия към договор за ипотечен кредит № 555 от 25.09.2006г. е нищожна поради неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, като е прекратено в тази част производството по делото, и с което въззивно решение е потвърдено горепосоченото първоинстанционно решение в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца Р., на основание чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД, сумата 6 285. 78 швейцарски франка – получена без основание възнаградителна лихва за периода: 20.05.2010г. – 20.05.2015г. по договора за ипотечен кредит № 555 от 25.09.2006г., ведно със законната лихва от 19.05.2015г. до окончателното плащане.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон при извеждане на правния извод, че въпросът за действителността на чл. 3.09, ал. 8, б. „б“ от Общите бизнес условия към процесния договор за кредит е решен със сила на пресъдено нещо в друго производство, образувано пред гражданския съд след настоящото. Счита, че към момента на предявяване на настоящия установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 146, ал. 2 вр. с чл. 143 ЗЗП той е допустим, защото другото дело с идентичен предмет и страни е заведено две години по-късно. Счита, че оспорената договорна клауза е действителна, тъй като е индивидуално уговорена, като съдът не е обсъдил събраните в тази насока свидетелски показания. Дори и да се приеме за недействителна тази клауза, намира въззивното решение по осъдителния иск за неправилно, защото възприема размер на възнаградителната лихва по-малък от договорения в момента на подписване на договора за кредит. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено изцяло, а делото да бъде върнато на СГС за ново разглеждане от друг въззивен състав. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът, пред който са висящи две дела с идентични страни и предмет да спре или да прекрати по-късно заведеното дело? По кое дело – по-рано образуваното или по-късно образуваното, се формира сила на пресъдено нещо, която е отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на иска?; 2. Какви са предпоставките, за да се приеме една договорна клауза за индивидуално уговорена и по какъв начин следва да се даде възможност на потребителя да влияе върху съдържанието на предоставените му в проект договорни клаузи? Осигуряването на възможност на потребителя да се запознае с проекта на договора и да изрази своето становище по него, като направи предложение за промяната на клаузите, включването на нови клаузи или заличаване на предложените, може ли да се окачестви като възможност за влияние върху съдържанието на договорите?; 3. Задължени ли са страните да включат в договора за кредит всички факти, които водят до „промяна на стойността на кредитните пазари“, с оглед определяне на условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита?; 4. Задължени ли са страните по договора за кредит да посочат в договора общоизвестни факти, свързани с начина на сформиране на кредитния ресурс и поддръжката на банковата стабилност? и 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, които са от съществено значение за решаване на спора?. По първите два въпроса поддържа допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага конкретни обстоятелства за приложимостта му, а по останалите въпроси – допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, визирайки противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в: ППВС № 7/27.12.1965г.; решение № 77/2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на Трето г. о.; решение № 3/19.01.2016г. по гр. д. № 3973/2015г. на Първо г. о. и решение № 24/28.01.2020г. по гр. д. № 4744/2008г. на Първо г. о..

Ответникът по касационната жалба - М. П. Р. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по потребителски спор с цена на иска над 5 000 лв., т. е. тя е допустима.

Предявените искове в предметния обхват на настоящото касационно обжалване са с правно основание чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 146, ал. 2 вр. с чл. 143 ЗЗП за признаване за установено, че клаузата на чл. 3.09, ал. 8, б. б от Общите бизнес условия, приложими към договор за ипотечен кредит № 555 от 25.09.2006г., сключен между страните, е нищожна по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 6 285.78 швейцарски франка, платена без основание, съставляваща разликата между първоначалния размер на договорените месечни вноски и изменения такъв в резултат на едностранното увеличаване от страна на банката на дължимата възнаградителна лихва за периода от 20.05.2010г. до 20.05.2015г..

СГС е приел за установено, че между страните е бил сключен процесния договор за ипотечен кредит, към който са приложими Общите бизнес условия, включително чл. 3.09, ал. 8, б. б“, по силата на който договор банката е предоставила на кредитополучателя - ищец сумата 54 500 швейцарски франка за лично и семейно ползване. Посочил е, че според клаузите на договора за кредит, кредитополучателят дължи на банката през първите 12 месеца, считано от 21.10.2006г. до 21.09.2007г., фиксирана лихва в размер на 2.9% на годишна база, а за останалия период - лихва, определена на база променлив, в хода на изпълнение на договора, годишен лихвен процент, образуван от базовия лихвен процент /БЛП/ на банката, намален с 0.366%, като към момента на сключване на процесния договор БЛП за швейцарски франка е бил в размер на 6.62 %. Според приложимите към процесния договор общи условия на банката - ответник, в чл. 3.09, ал. 1, раздел ІІІ, при олихвяването на кредитните продукти, кредитодателят използва базови лихвени проценти, съответни в български левове, евро, щатски долари и швейцарски франкове, съставени от два компонента: пазарен индекс и надбавка. Според чл. 3.09, ал. 5 от горепосочените общи условия, базовият лихвен процент в швейцарски франкове се формира от сумата на тримесечния LIBOR за швейцарски франкове и надбавка от 5.10%. Съгласно чл. 3.09, ал. 8, б. а дължимата от клиента лихва по ползвания кредит се формира от сбора на БЛП за съответната валута на кредита и определената надбавка, а според чл. 3.09, ал. 8, б. б., в случай, че разходите по ликвидността при 10-годишно финансиране се увеличат в сравнение с размера им към датата на сключване на договора за кредит, банката има право едностранно да увеличи първоначално определената над базовия лихвен процент надбавка с размер на увеличените разходи. С писмо с изх. № 16-001909 от 22.04.2015г., изпратено до ищеца, ответникът е посочил, че на основание чл. 3.09, ал. 8, б. б от процесните общи условия, тъй като кредитът е с договорен срок, по дълъг от 10 години, е извършил промени в стойността на БЛП, при следните завишения - считано от 13.11.2008г. - с 1 процентен пункт; считано от 09.03.2009г., с още един пункт, и считано от 15.06.2009г. - с още един процентен пункт. Въз основа на представените писмени доказателства и приетото и неоспорено заключение на счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че за периода: 15.05.2010г. - 15.05.2015г., ищецът е заплатил по процесния договор за кредит в повече от договореното, в размер на 6 285.78 швейцарски франка.

При извършената служебна проверка на допустимостта на първоинстанционното решение, СГС е намерил същото за недопустимо по иска с правно основание чл. чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 146, ал. 2 вр. с чл. 143 ЗЗП, поради наличието на отрицателна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск – формирана сила на пресъдено нещо. Посочил е, че с решение № 5517 от 14.07.2019г. по гр. дело № 16524/2018г. по описа на СГС, ГО, III-Б въззивен състав, влязло в сила на 24.09.2019г., е потвърдено решение по гр. дело № 90132/2017г. на СРС, ГО, 51 състав, с което е прогласена за нищожна като неравноправна клаузата на чл. 3.09, ал. 8, б. б от Общите условия към процесния договор за кредит, като неиндивидуално уговорена. След извършена служебна проверка, въззивният съд е констатирал, че исковата молба, по която е било образувано гр. дело № 90132/2017г. на СРС, ГО, 51 състав, е била депозирана на 28.12.2017г., след исковата молба по настоящото производство, която е депозирана на 19.05.2015г.. Същевременно е налице пълна идентичност между договора за кредит и приложимите към него общи условия - предмет на производството по настоящото дело и договора за кредит и приложимите към него общи условия, за който е било водено горепосоченото дело, както и пълна идентичност между страните по двете дела. Поради това СГС е заключил, че заявеният спор между страните за нищожност на процесната договорна клауза, е разрешен със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 1 ГПК/. Затова предявеният установителен иск на ищеца срещу същия ответник е недопустим, а производството по него подлежи на прекратяване съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК, съответно, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, решението на СРС - на обезсилване.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установен фактическият състав на неоснователното обогатяване. След прогласяването за нищожна на процесната договорна клауза с влязло в сила съдебно решение, отпада с обратна сила основанието за престация от страна на ищеца на възнаградителната лихва, изчислена съобразно нововъведения размер, като е осъществена изначална липса на основание за реализираното разместване на блага по смисъла на чл. 55 ЗЗД. Поради това престираните от ищеца суми, равняващи се на разликата между заплатената от него възнаградителна лихва за процесния период и сумата на възнаградителната лихва, която би се получила, ако се отчете действителната стойност на базовия лихвен процент /тримесечния LIBOR/, са платени при начална липса на основание. Според заключението на икономическата експертиза размерът на възнаградителната лихва, определен от сбора на тримесечния LIBOR за швейцарски франкове плюс надбавка от 5.10%, намален с 0.366 процентни пункта за периода от 20.05.2010г. до 20.05.2015г. възлиза на 21 003.54 швейцарски франка, а реално заплатената от ищеца за същия период е в размер на 27 257 швейцарски франка, т. е. платеното без основание възлиза сумата от 6 285.78 швейцарски франка, за която е уважен иска.

Първият поставен от касатора въпрос не осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като няма обуславящо значение спрямо решаващите правни изводи в атакуваното решение. Въззивният съд е счел за недопустимо първоинстанционното решение по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 146, ал. 2 вр. с чл. 143 ЗЗП поради наличието на сила на пресъдено нещо, с която е разрешен същият правен спор, с идентични предмет и страни. Последното обстоятелство означава, че към момента на извършената от въззивния съд служебна проверка не са налице два висящи спора пред гражданския съд, за да е приложима нормата на чл. 126 ГПК. Щом единият правен спор, дори той да е по по - късно заведената искова молба, е приключил с влязло в сила решение, то по него е формирана сила на пресъдено нещо, която изключва възможността за пререшаването му съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК. Правната норма на чл. 299, ал. 1 ГПК е ясна и категорична досежно формирането на силата на пресъдено нещо по правен спор към момента на влизане в сила на съдебното решение, който е единствено релевантният момент. Дори преди това съдът да не е изпълнил задължението си по чл. 126 ЗЗД, горепосоченият извод не може да бъде променен. Поради това отговорът на първия въпрос не би бил от значение да промени крайния изход на конкретното дело.

Втори, трети и четвърти въпроси на касатора касаят основателността на иска с правно основание чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 146, ал. 2 вр. с чл. 143 ЗЗП, който въззивният съд е счел за недопустим поради формираната сила на пресъдено нещо по друго дело, приключило с влязло в сила решение, поради което те също не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Отсъствието на общо основание за допускане на касационно обжалване е достатъчно обстоятелство, за да не бъде допускан касационният контрол, без да е необходимо обсъждането на наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Петият процесуалноправен въпрос е всякога от значение за изхода на конкретния правен спор, т. е. спрямо него е налице общото основание за допускане на касационния контрол. Даденото от въззивния съд разрешение в атакуваното решение е в съответствие с формираната практика на ВКС, включително цитираната от касатора: ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на II-ро търг. отд., решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 214 от 15. 03. 2017 г. по гр. дело № 112/2016 г. на ІV-то гр. отд., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. дело № 2623/2013 г. на ІV-то гр. отд. и др.. Според последната въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В изпълнение на тези си задължения СГС е обсъдил всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. За да приеме за установени конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд е обсъдил и анализирал относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, излагайки подробни собствени мотиви по съществото на спора. Поради гореизложеното, по отношение на последния въпрос не е осъществен соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт.

На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, вкл. в хипотезите на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК.

На ищеца не се присъждат съдебно – деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, тъй като по делото не са представени доказателства за сторени такива пред касационната инстанция.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261386 от 24. 11. 2020г. по в. гр. дело № 14028/2019г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.