Решение по т. д. №875-21 на ВКС , ТК, ІІ ро отд.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№. 87

гр. София, 18.02.2022 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 02 февруари, две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: Б. Б.

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №875/21 г. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Технострой-Инженеринг 99”АД-гр. Ямбол ЕИК 12856792 срещу решение № 84 от 14.01.2021 г. по в. т.д. № 179/2020 г. на АС - Бургас, с което е потвърдено решение № 17, постановено на 08.07.2020 г. по т. д. 69/2019 г. на Окръжен съд–Ямбол, с което дружеството-касатор е било осъдено да заплати на Д. Д. Д. ЕГН: [ЕГН] сумата 260 000 лева, представляваща неплатено брутно възнаграждение в качеството му на член на съвета на директорите на дружеството-касатор за периода: 01.06.2016 г. -31.05.2018 г., ведно със законната лихва от 18.07.2019 г. до окончателното изплащане, както 55 072,49 лева мораторна лихва върху горната главница за периода 01.06.2016 г.-31.05.2018 г. Със същото решение касаторът е осъден да заплати на ответника по касация и сумите от: 43 079,40 лева-брутно възнаграждение в качеството му на изпълнителен директор на дружеството за периода: 01.10.2016 г. – 31.12.2018 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане и 3 442,13 лева-мораторна лихва за периода: 01.10.2016-31.12.2018 г. Решението се обжалва и в частта за присъдените разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон - чл. 221, т.5 и чл.244 ал.4 от ТЗ.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС по чл.290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК и очевидна неправилност по чл.280 ал.2 ГПК. Сочи се, без да се обосновава, и наличието на основание по чл.280 ал.1,т.3 ГПК

Ответникът по касационната жалба Д. Д. Д. в писмен отговор от процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски в размер на договореното и платено адв. в.ие за процесуално представителство пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове, с правно основание чл.221, т.5 ТЗ, чл.244, ал.7 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за заплащане на неплатени възнаграждения на ищеца като член на СД на дружеството – ответник, и обезщетение за забава върху съответната сума, както и за неплатени възнаграждения на същия като изпълнителен директор на дружеството, ведно с обезщетение за забава.

Съгласно разпоредбата на чл.221, т.5 ТЗ, определяне възнаграждението на избраните членове на СД на акционерното дружество, на които не е възложено управлението, се предоставя в компетентност на ОСА. Според съда, когато СД на дружеството е възложил управлението на изпълнителни членове от състава си, то този орган определя и тяхното възнаграждение, съгласно чл.244, ал.4 ТЗ, като в този случай самото правоотношението по възлагане на управлението на дружеството, съответно и дължимото възнаграждение на изпълнителния член на СД , възниква по силата на сключен между последния и самото дружество, договор за управление – чл.244, ал.7 ТЗ. Този извод, въззивният състав е обосновал и с практика на ВКС по чл.290 ГПК : Решение № 108 от 8.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 2263/2014 г.

В случая, според въззивния съдебен състав, е безспорно и доказано, че с решение на ОСА от 29.05.2015 г. е определено възнаграждение на членовете на СД на дружеството в размер на 15 000 лева, което ще се изплаща месечно, до 25 число на месеца, следващ този, за който възнаграждението е начислено. С писмен договор за управление, датиращ към 1.06.2015 г. и сключен между председателя на СД и ищеца Д., на последния е възложено управлението на дружеството, в качеството на изпълнителен директор, като е уговорено между страните, че ще му бъде изплащано възнаграждение в размер на 20 минимални работни заплати месечно, платимо до 25 число на следващия месец.

Не се спори и относно провеждането на 1.09.2016 г., 19.07.2016 г. и 15.03.2017 г. на заседания на СД, на които са били взети решения да не се начисляват и изплащат възнаграждения на членовете на СД за определени периоди, както и е прието да се начисляват и изплащат такива възнаграждения в размер на 5000 лева за други периоди. Представен е и протокол, обективиращ приемане на решение на СД, от 10.05.2018 г., с което органът е определил месечно възнаграждение на въззиваемия изпълнителен директор в размер на 5000 лева за периода 1.06.2018 г. – 31.12.2018 г. Според съда, спорен между страните е ефектът на така приетите решения върху създадените правоотношения между дружеството и въззиваемия, като член на СД, респективно изпълнителен директор. Според съда, компетентен да определи възнаграждението на членовете на изпълнителния орган на дружеството е ОСА и тази негова компетентност, следва от това, че именно това е органът, който определя членствения състав на този съвет. Тази обща компетентност на ОСА не може, по общо правило, да бъде изземвана от СД, като, в допълнение, уставът на конкретното дружество съдържа в чл.23, ал.2 изрична забрана за прехвърляне правомощия от ОСА на друг орган на дружеството. Следователно, решения на СД за определяне различен размер на възнагражденията на членовете на СД не произвеждат действие и следва да се квалифицират като нищожни, поради излизане извън пределите на компетентността на органа, регламентирана в закона и учредителния акт. Според съда това следва и от постановките на Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 1/ 2002 г.

Обсъжданите решения на СД биха могли да обслужат предназначението по чл.27, ал.2, т.1, б.“а“ от Устава като проекто – решения за бъдещи окончателни такива на ОСА, но доколкото по делото не е представено решение на ОСА, с което размерът на възнаграждението на член на СД да е променен, следва да се зачетат неблагоприятните последици от неизпълнение на възложената доказателствена тежест, като фактът на промяната се приеме за недоказан.

Във връзка с възражението, въведено в жалбата, че отразяването на изменения размер на възнагражденията в годишния счетоводен отчет на дружеството следва да се третира като възприемане на този размер от ОСА, тъй като отчетът се одобрява от събранието, съдът е изложил съображения, че решението за одобряване на годишния счетоводен отчет на дружеството не може да се приравни на решение за промяна размера на възнагражденията на членовете на изпълнителния орган, поради напълно различното волеизявление, което двата типа организационни сделки инкорпорират.

Предвид изложеното, съдът е приел, че на ищеца се дължи определеното с надлежно взето решение на ОСА възнаграждение за исковия период.

Относно претенцията за възмездяване дейността на въззиваемия като изпълнителен директор, съдът е приел, че СД притежава правомощието както да определи, така и да измени размера на възнаграждението на изпълнителния член, но волята на този орган не е достатъчна за да се обвърже и изпълнителят по договора, доколкото отношенията по този договор се основават на равнопоставеност между страните. По отношение договора за възлагане на управлението на търговско дружество, приложение намират специалните такива на ТЗ, от което следва, че за изменението му е било необходимо да се спази формата за действителност, съгласно чл.244, ал.7 ТЗ – т. е. писмена такава.

По делото не са представени доказателства за постигане на съглашение в писмена форма, с което изпълнителят по договора за управление да е приел да изпълнява функцията изпълнителен директор, възложена му от дружеството, представлявано от председателя на СД, срещу получаване на възнаграждение, различно от първоначално уговореното, поради което следва да се заключи, че на въззиваемия, за периода на изпълнение на сочената длъжност, се е дължало възнаграждение в размер на 20 минимални работни заплати месечно.

Ето защо, според съда, оплакванията във въззивната жалба относно противоречие с невъзприетата от решаващия съдебен състав за императивна норма на чл.244, ал.4 ТЗ и за незачитане на взетото решение от СД за изменение на възнаграждението се явяват неоснователни.

С оглед изложените по-горе съображения, от страна на въззивния съд е направен извод, че за периодите, посочени в исковата молба, на ищеца се дължат възнагражденията, като член на СД и като изпълнителен директор, в размерите, определени като неиздължени по силата на неоспореното заключение на вещото лице, по изпълнената пред първата инстанция съдебно – счетоводна експертиза, а именно: сумата от 260 000 лв., представляваща възнаграждение като член на СД и сумата от 43 079,40 лв., представляваща възнаграждение като изпълнителен директор. Дължими са и мораторните лихви за периодите на забавата, от настъпване падежа на всяко едно от вземанията за възнаграждение, пресметнати от вещото лице в размер на 55 072,49 лв. по първата претенция и 3442,13 лв. – по втората.

Не са ангажирани доказателства от страна на ответното дружество, възнагражденията да са били изплащани в пълен размер, с оглед на което и исковете са счетени за основателни.

От страна на касатора „Технострой-Инженеринг 99”АД в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, които обобщени и прецизирани се свеждат до: 1. Следва ли от разпоредбата на чл.221 т.5 ТЗ, че ОСА може да определя възнаграждение за всички членове на СД, включително и на тези, на които СД възлага управлението; 2. Дължи ли се на изпълнителния директор на АД с едностепенна форма на управление едновременно две възнаграждения в две качества: и като член на СД, определено от ОСА и като управляващ и представляващ дружеството като изпълнителен директор; 3. Представлява ли нормата на чл.221 т.5 ТЗ императивна материалноправна норма, която съдът следва да издири и приложи служебно, независимо от това, дали страната се е позовала на нейно нарушение и 4. Налице ли е валидно изменение на договора за управление като формален писмен договор относно размера на възнаграждението, ако изпълнителният директор, страна по същия, е получавал суми по ведомост и е разписвал разходни касови ордери за различен размер от договореното и при положение, че не е възразил по реда на чл.293 ал.3 ТЗ;

Твърди се, че по така формулираните правни въпроси е налице основание за допускане до касация, уредено в чл.280 ал.1,т.1 ГПК-противоречие с практиката на ВКС/посочени са Р № 48/12.06.2017 г. по т. д. № 408/2015 г. на Второ т. о. на ВКС и Определение №600/27.09.2010 г. по т. д. № 256 /2010 г. на ВКС,Второ т. о.- по първите три въпроса и Р №150 от 29.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5272/2014 г. на 4 то гр. о.-по последния/

Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.

В случая, първите три въпроса са включени в предмета на спора, но въззивният съд е формирал правната си воля само по отношение на първия от тях, като е дал положителен отговор. В същото време, обаче, касаторът не обосновава наличие на посоченото факултативно основание за допускане до касация, а именно противоречие по тях с конкретно посочените актове на ВКС - Р № 48/12.06.2017 г. по т. д. № 408/2015 г. на Второ т. о. на ВКС и Определение №600/27.09.2010 г. Първото изобщо не се отнася до характера на нормата на чл.221 т.5 ТЗ, а само изяснява по принцип разликата между императивна и диспозитивна правна норма като самият спор е по договор за международен превоз на товари, а вторият акт е определение, с което ВКС не допуска касационно обжалване и в него липсва, изрично формиран отговор правен въпрос, а само изложение на съображения за липса на основанието за допускане до касация, визирано в чл.280 ал.1,т.3 ГПК . По третия въпрос, нито се сочи противоречаща практика на ВКС, нито се обосновава изобщо основание по чл.280 ал.1,т.3 ГПК-да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Четвъртият въпрос е изцяло по правилността: по обосноваността на изводите на съда, доколкото отговорът му е в зависимост от конкретното фактическо поведение на страната по спорното правоотношение и по материалната законосъобразност, с оглед правните последици от това поведение. Правилността на обжалвания акт не е предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК/ така: цит. по -горе ТР1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г./

Следователно не е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.

Относно наведеното основание за очевидна неправилност в насока неправилно приложение на материалния закон - чл. 221, т.5 и чл.244 ал.4 от ТЗ и необоснованост на изводите на съда, то следва да се отчете, че за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в законова разпоредба на чл.280 ал.2 ГПК е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства и приетите като установени факти, нито тълкуване на правни разпоредби. В случая наличието на такъв недостатък не се обосновава от цитираните по-горе конкретни оплаквания в КЖ, които се свеждат до твърдения за неправилно приложение на материалноправни норми в цитираните разпоредби на ТЗ, което е основание за отмяна на обжалвания акт по чл.281 т.3 ГПК, на не и за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 ГПК.

С оглед изложеното, съдът намира, че въззивното съдебно решение не следва да се допусне до касационно обжалване.

В полза на ответника по касация следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 8500 лева-платено възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС по настоящото дело, поради наличието на доказателства за направата на такива в приложените към отговора на КЖ: договор за правна защита и съдействие с отбелязано плащане и списък по чл.80 ГПК.

Водим от горното, настоящият съдебен състав

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 84 от 14.01.2021 г. по в. т.д. № 179/2020 г. на АС - Бургас

ОСЪЖДА „Технострой-Инженеринг 99”АД-гр. Ямбол ЕИК 12856792 да заплати на Д. Д. Д. ЕГН: [ЕГН] направените в настоящото производство разноски в размер на 8500 лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.