Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Пловдив срещу решение № 3 от 02.01.2019 г. по адм. дело № 2741/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което по жалба на И.Б, ЕГН [ЕГН] е отменен РА № Р-160021177008143-091-001/21.05.2018 г., в частта, с която е потвърден с Решение № 463/13.08.2018 г. на Директора на Дирекция “ОДОП” – Пловдив при ЦУ на НАП.

В жалбата се навеждат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3, АПК. По изложените доводи се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли оспорването на РА. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – И.Б, чрез пълномощника адвокат К.Т оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и иска да бъде оставено в сила. Претендира разноски за първата съдебна инстанция.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение Административен съд – Пловдив е отменил по жалба на И.Б РА № Р-160021177008143-091-001/21.05.2018 г., в частта, с която е потвърден с Решение № 463/13.08.2018 г. на Директора на Дирекция “ОДОП” – Пловдив при ЦУ на НАП, с която допълнително са определени задължения, както следва: ДОО за 2011 г. – главница 645.12 лв. и лихва 542.23 лв.; ДОО за 2012 г. – главница 645.12 лв. и лихва 410.14 лв.; ДОО за 2013 г. – главница 645.12 лв. и лихва 313.26 лв.; ДОО за 2014 г. – главница 645.12 лв. и лихва 247.71 лв.; ЗО за 2011 г. – главница 201.60 лв. и лихва 140.20 лв.; ЗО за 2012 г. – главница 201.60 лв. и лихва 119.35 лв.; ЗО за 2013 г. – главница 201.60 лв. и лихва 97.88 лв.; ЗО за 2014 г. – главница 201.60 лв. и лихва 77.42 лв.; ДЗПО-УПФ за 2011 г. – главница 252.00 лв. и лихва 211.82 лв.; ДЗПО-УПФ за 2012 г. – главница 252.00 лв. и лихва 160.21 лв.; ДЗПО-УПФ за 2013 г. – главница 252.00 лв. и лихва 122.37 лв.; ДЗПО-УПФ за 2014 г. – главница 252.00 лв. и лихва 96.76 лв.

За да постанови този резултат, съдът е приел, че административният орган е установил допълнителните задължения по реда на чл. 124а от ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 3, т.2 от КСО, чл. 40, ал.1, т. 2 от ЗЗО и чл. 157, ал. 5 и 6 от КСО, приемайки, че в периода 01.01.2011 г. – 31.12.2014 г. ревизираното лице (РЛ) е извършвало търговска дейност, свързана с продажбата на пътни превозни средства, в качеството му на физическо лице, което е търговец по смисъла на ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН), но не е регистрирано като едноличен търговец. Съдът е приел за недоказано твърдението на органа по приходите, че ревизираното лице/РЛ/ е извършвало установените в периода сделки с превозни средства като „занятие“ и с цел получаване на системен доход. Изложил е съображения, че продажбите на превозните средства са с инцидентен характер и не обуславят извод за „независима стопанска дейност“, определяща РЛ като нерегистриран търговец. Съдът е съобразил броя на сделките (четири) през процесния период, наличието на съществен период от време между момента на придобиване и момента на отчуждаване на превозните средства (от две до четири години), както и факта, че РЛ е живеел и работил в Р. А, откъдето са купувани колите, но продавани в страната ни. Посочено е, че не е оборено възражението на РЛ, че процесните превозни средства са придобивани с цел лично ползване в семейството му и продавани с отпадане на нуждата от тях. Прието е, че по отношение на квалификацията на дохода от продажбата на превозните средства следва да се отчете приложението на чл. 13, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗДДФЛ, което от своя страна дисквалифицира приложената от органите по приходите разпоредба на чл. 26, ал. 7 от ЗДДФЛ. Решението е правилно.

Оспореното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с фактическите обстоятелства и относимата правна уредба решаващият съд е направил обоснован извод за незаконосъобразност на оспорения акт. Първоинстанционният съд е установил точно и съобразно доказателствата, относимите за предмета на спора факти, които не се оспорват от страните и настоящата инстанция ги възприема така, както са изложени в обжалваното решение без необходимост да ги преповтаря.

От фактическа страна е установено, че ревизията е възложена със заповед за възлагане на ревизия № Р-16002117008143-020-001/22.11.2017 г., изменяна със заповед № Р-16002117008143-020-002/28.02.2018 и Р-16002117008143-020-003/16.03.2018г. Ревизията е извършена по отношение на И.Б с обхват периода 01.01.2011 г. - 31.12.2014 г. и е относно следните видове задължения - Годишен авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ; Данък върху годишна данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ, ДОО – за самоосигуряващи се; Здравно осигуряване за самоосигуряващи се и УПФ – за самоосигуряващи се. Резултатите от ревизията са обективирани в Ревизионен доклад (РД) № Р-16002117008143-092-001/16.04.2018, срещу който няма подадено възражение по реда на чл.117, ал.5 от ДОПК. На основание ревизионния доклад е издаден и процесният ревизионен акт. В хода на извършеното ревизионното производство е установено, че са налице обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 5 и 7 от ДОПК като е прието, че РЛ през процесния период извършва сделки с моторни превозни средства, които са търговски по своята цел и системност, но към които не са представени документи, необходими за установяване на основата за облагане с данъци, и получените приходи/доходи за периода не съответстват на имущественото и финансовото състояние на РЛ.

След провеждане на производство по реда на чл. 152 и сл. от ДОПК, с решение № 463/13.08.2018 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив, е отменен РА, в частта относно установените задължения по ЗДДФЛ за 2011 – 2013 г., и е потвърден в частта относно ДОО за 2011 г. – главница 645.12 лв. и лихва 542.23 лв.; ДОО за 2012 г. – главница 645.12 лв. и лихва 410.14 лв.; ДОО за 2013 г. – главница 645.12 лв. и лихва 313.26 лв.; ДОО за 2014 г. – главница 645.12 лв. и лихва 247.71 лв.; ЗО за 2011 г. – главница 201.60 лв. и лихва 140.20 лв.; ЗО за 2012 г. – главница 201.60 лв. и лихва 119.35 лв.; ЗО за 2013 г. – главница 201.60 лв. и лихва 97.88 лв.; ЗО за 2014 г. – главница 201.60 лв. и лихва 77.42 лв.; ДЗПО-УПФ за 2011 г. – главница 252.00 лв. и лихва 211.82 лв.; ДЗПО-УПФ за 2012 г. – главница 252.00 лв. и лихва 160.21 лв.; ДЗПО-УПФ за 2013 г. – главница 252.00 лв. и лихва 122.37 лв.; ДЗПО-УПФ за 2014 г. – главница 252.00 лв. и лихва 96.76 лв. Потвърдено е, че РЛ е извършвал трудова дейност като нерегистриран едноличен търговец на моторни превозни средства, поради което е имал качеството на самоосигуряващо се лице, но не е внесъл авансово дължимите осигурителни вноски върху минималния размер на месечния осигурителен доход, определен със ЗБДОО за съответните години от 2011 г. до 2014 г.

Разпоредбите на чл. 122-124 ДОПК уреждат особен ред за провеждане на ревизии. При предпоставките на чл. 122, ал. 1 ДОПК органът по приходите прилага установения в съответния материален закон размер на данъка към основа, определена по критериите на чл. 122, ал. 2 ДОПК. Ревизионният доклад се обосновава с обстоятелствата по чл. 122, ал. 1 ДОПК и основата за облагане с данъци се определя за периода, за който са установени тези обстоятелства /вж. чл. 122, ал. 3 и 4 ДОПК/. С нормите на чл. 123, ал. 1, т. 1 и 2 ДОПК са създадени оборими презумпции за наличие на подлежащи на облагане с данъци печалба или доход в случаите на чл. 122, ал. 1 ДОПК и при определяне на основата по чл. 122, ал. 2 ДОПК, когато стойността на имуществото на лицето явно съществено превишава размера на декларираните приходи, доходи, източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране, получени от него, или направените разходи от лицето и от свързаните с него лица по § 1, т. 3, буква "а" от допълнителните разпоредби явно и съществено превишават размера на декларираните получени средства. Разпоредбата на чл. 124 ДОПК създава особени правила за провеждане на ревизията, които включват: задължение на органа по приходите да уведоми ревизираното лице за решението си да определи основата за облагане с данъци по предвидения в чл. 122 ред и да му предостави възможност да представи доказателства и да вземе становище /ал. 1/; презумпция за достоверност на фактическите констатации в ревизионния доклад при доказаност на основанията по чл. 122, ал. 1 ДОПК /ал. 2/; задължение на ревизираното лице да декларира значими за основата за облагане с данъци факти /ал. 3/ и правомощието на органа по приходите да вземе мерки за предварително обезпечаване на вземанията по реда на чл. 121 /ал. 4/.

С нормите на чл. 122, ал. 1 и 2 ДОПК се установяват обстоятелствата за определяне на основата за облагане с данъци различни от тези в материалните данъчни закони и основанията за преминаване към този ред. Данъчната основа, наред с данъчната ставка, са фактическите предпоставки за определяне на данъка. Размерът на данъка е функция на отнасянето на данъчната ставка към данъчната основа. Затова и с дадената в чл. 122, ал. 1 и 2 ДОПК правна уредба се засяга съдържанието на данъчното задължение. Това задължение е свързано с обектите на облагане печалба и доход в хипотезите на чл. 123, ал. 1 ДОПК. Доходът е елемент от фактическия състав, пораждащ задълженията за осигурителни вноски – вж. чл. 6, ал. 2 КСО и чл. 40 ЗЗО. За установяването на задължителни осигурителни вноски е препращането на чл. 124а ДОПК.

Неоснователен е доводът на касатора, че първоинстанционният съд необосновано е отхвърлил като недоказано твърдението на органите по приходите, че продажбите на превозните средства през процесния ревизионен период не са с търговска цел и не са извършени по „занятие“ от страна на РЛ. Съдът е установил и обсъдил всички релевантни за правния спор фактически обстоятелства, като е направил законосъобразни изводи, за които е изложил подробни съображения, с които е отхвърлил качеството на И.Б като осигурено лице по чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО по причина реализирането на четири продажби на превозни средства в рамките на четири годишен ревизионен период. В случая е коректна оценката на съда, че очевидно става дума за сделки с цел задоволяване на личните нужди на РЛ и членовете на неговото семейство. Нито броя на сделките, нито предмета, нито хронологията на тяхното извършване могат да обосноват извод, че се касае до търговска дейност по занятие с предмет покукпо-продажба на превозни средства, довело до образуване на предприятие по см. на чл. 1, ал. 1 и ал. 3 от ТЗ.Дирането на едно физическо лице като търговец не се обвързва единствено с наличието или липсата на регистрация по реда на ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН), а и с оглед характера на извършваната от него дейност. Така установеното от фактическа страна налага извода, че касаторът погрешно приема РЛ за задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО, в качеството му на самоосигуряващо се лице по смисъла чл. 5, ал. 2 от КСО и съдът правилно е отменил РА досежно установените допълнително задължения за задължителни осигурителни вноски за 2011 - 2014 година - за ДОО, ЗО и ДЗПО-УПФ. Както в административното, така и в хода на съдебното производство касаторът не е ангажирал доказателства, които да обосноват различен правен извод.

С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

Претенцията на ответната страна за заплащане разноски за първоинстанционното производство е неоснователна. Страната е претендирала такива пред първоинстанционният съди и такива са й присъдени от първоинстанционният съд в размер на 400,00/четиристотин/лева. Освен това страната не е обжалвала решението в частта за разноските. Поради това и претенцията й е неоснователна.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3 от 02.01.2019 г. по адм. дело № 2741/2018 г. на Административен съд – Пловдив РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.