Определение №2851/04.06.2025 по гр. д. №1366/2025 на ВКС, ГК, III г.о.

5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2851

гр. София, 04.06.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1366 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Л. Х. срещу решение № 6852/12.12.2024 г. по гр. д. № 4515/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20090754/15.05.2023г. по гр. д. № 13889/2021 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от жалбоподателя срещу Медицински университет - София искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението, извършено със заповед №579/30.12.2020 г., издадена от ректора на Медицински университет - София на основание чл. 334, ал. 1 КТ, по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „главен асистент“ катедра „психиатрия и медицинска психология“, и по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ - за заплащане на обезщетение за оставане без работа по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 2 850 лв., за периода 02.01.2021г. - 02.07.2021 г..

Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че в хипотеза като процесната, в която заповедта за уволнение е връчена след изтичане на посочения в нея срок на предизвестието по чл. 334, ал 1 КТ, следва да се приеме, че предизвестие липсва. Затова твърди, че процесното уволнение е незаконосъобразно, а постановеното въззивно решение е неправилно и като такова моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ да бъдат уважени.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът навежда основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Кой е относимият момент, към който следва да се извърши контрола на съда относно законосъобразността на изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение - датата на заповедта или датата на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение?“; 2. „Кое основание за прекратяване на трудовото правоотношение следва да се вземе предвид и чиято законосъобразност следва да се контролира от съда - основанието, записано в предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение, или основанието, записано в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение?“ и 3.„Какво е правното значение на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение и при липсата на предизвестие и на обезщетение за неспазено предизвестие при издадена заповед за уволнение може ли да се приеме прекратяването на трудовото правоотношение за законосъобразно?“. Релевира и очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – Медицински университет - София подава писмен отговор, в който оспорва наличието на наведените основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред ВКС.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ), т. е. тя е допустима.

Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че ищецът е заемал при ответника длъжността „главен асистент, висше училище“ в катедра „психиатрия и медицинска психология“ по трудов договор за допълнителен труд по чл. 111 КТ, който е прекратен с процесната заповед № 579/30.12.2020 г. на ректора на Медицински университет – София, на основание чл. 334, ал. 1 КТ, връчена на ищеца на 13.01.2020 г.. Посочил е, че трудовите договори по чл.111 КТ могат да бъдат прекратени освен по общите правила и в специалната хипотеза на чл. 334, ал. 1 КТ, след отправяне на 15-дневно писмено предизвестие, като законодателят не е предвидил изискване за обосноваване на конкретния интерес, т. е. страната, която отправя предизвестието и съдържащото се в него волеизявление за прекратяване, няма задължение да го мотивира. Прекратяването в този случай се извършва именно чрез едностранното волеизявление. Поради това, в този случай, според въззивния съд, е достатъчно прекратяването да бъде извършено чрез едностранно волеизявление, отправено писмено, в което ясно и безусловно да бъде изразена волята за прекратяване на трудовия договор в 15 - дневен срок, което работодателят е сторил в случая. За неоснователни е намерил доводите на касатора, че е следвало да намерят приложение разпоредбите на ЗВО и ЗРАСРБ, доколкото тези специални основания за освобождаване от длъжност не изключват общите основания за прекратяване на трудовото правоотношение по КТ. СГС е посочил, че в ЗВО не се съдържат правила за прекратяване на договор за допълнителен труд, поради което следва да намерят приложение правилата на КТ, вкл. чл. 334 КТ, за прекратяване на този вид договори. Счел е, че в случая не се твърди намаляване на обема на работа и невъзможност да се осигури лекционен курс, за да може да се приложи специалното основание по чл. 58 ЗВО. При това положение и доколкото КТ се прилага субсидиарно за неуредени въпроси, при липса на специална уредба на допълнителния труд, е намерил за приложим чл. 334 КТ. Съобразил е обстоятелството, че заповедта за уволнение е връчена на ищеца след изтичане на посочения в нея срок на предизвестието. Посочил е, че както основното трудово правоотношение, така и допълнителното може да се прекрати без спазване на срока на предизвестие при заплащане на обезщетение. С оглед на това е приел, че за ищеца е възникнало правото да получи обезщетение за неспазено предизвестие. Заключил е, че ответникът - работодател законосъобразно е упражнил субективното си потестативно право да прекрати трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 334 КТ, при което предявените искове по чл. 344, ал.1, т. 1 – т. 3 КТ са неоснователни.

По основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият съдебен състав намира:

Първите два поставени въпроса нямат обуславящо значение за изхода на конкретния спор, тъй като въззивният съд не е взел отношение по тях при формиране на решаващите си правни изводи. В атакуваното решение не е обсъждан различен момент от този, визиран в чл. 335, ал. 2, т. 1 и т. 2 КТ като момент на прекратяване на трудовия договор за допълнителен труд, към който се извършва контрола на съда относно законосъобразността на уволнението, нито е направено разграничение между основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, записано в предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение и основанието, записано в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, доколкото същите са обективирани в един и същи документ – процесната уволнителна заповед. Дори въпросите да притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по тях не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По двата въпроса е налице трайна и непротиворечива съвременна практика на ВКС, съгласно която когато трудовият договор (както по основното, така и по допълнителното трудово правоотношение) се прекратява чрез отправяне на предизвестие, правнорелевантният момент, към който следва да се извърши преценката на съда относно законосъобразността на изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение, е датата на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение, като основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е това записано в предизвестието, а не това, записано в издадената впоследствие заповед за прекратяването му, която има само декларативен характер (така решение № 9/11.02.2021 г. по гр. д. № 1793/2020 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 437/20.01.2012 г. по гр. д. № 1594/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 208/02.05.2012 г. по гр. д. № 738/2011 г. на IV г. о. на ВКС). Тази съдебна практика изключва необходимостта от тълкуване с цел точното прилагане на закона и развитието на правото.

Третият поставен въпрос се отнася до правните последици при неспазването на срока на предизвестие при прекратяване на трудов договор за законността на последното. Така преформулиран този въпрос е обуславящ за изхода на спора, т. е. съставлява общо основание за допускане на касационния контрол. По въпроса е налице константна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване, съгласно която неспазването на срока на предизвестие има значение единствено относно дължимостта на обезщетение за неспазен срок на предизвестие, но не влияе върху законността на извършеното уволнение (решение № 873/18.01.2011 г. по гр. д. № 1757/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 413 по гр. д. № 1804/2009 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 377/23.10.2013 г. по гр. д. № 76/2013 г. на ВКС, IV г. о.), с която решаващият съд се е съобразил. Поради това не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по този въпрос.

Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, каквито пороци не са обосновани от касатора и не са осъществени по настоящото дело. Поради това не е налице и наведената очевидна неправилност.

Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, вкл. служебно приложимите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът - ищец следва да бъде осъден да заплати на ответника Медицински университет - София сторените съдебно – деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 1 800 лв..

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6852 от 12.12.2024 г. по гр. д. № 4515/2024 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Г. Л. Х., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Медицински университет - София, БУЛСТАТ:[ЕИК], сумата 1 800 лв. - съдебно – деловодни разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Информация за акта
Маркиране
Зареждане ...
Зареждане...
Зареждане...