О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2837

гр. София, 04.06.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 764 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Ц. И. П. и И. К. Б., подадена чрез процесуалните им пълномощници адв. В. Б. и адв. С. А. срещу решение № 446/16.04.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 3215/2023 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 4715/31.08.2023 г. по гр. дело № 9300/2022 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателите срещу „Н. б. СТ“ ООД иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 31.05.2021 г. между страните предварителен за покупко-продажба и строително-монтажни работи (СМР) относно апартамент № 16 (подробно описан), заедно със: 7.59 % идеални части от общите части на сградата, съответните припадащи се на апартамента идеални части от урегулирания поземлен имот (УПИ), съгласно изготвено площообразуване, паркомясто № . и мазе № ., находящи се в УПИ . от кв. ., м. „С. река – запад“; в тежест на жалбоподателите са възложени разноски по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, също чрез адв. Б. и адв. А., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните; 2) длъжен ли е въззивният съд при извършване на тълкуване на договор, предмет на правен спор, да съобрази критериите по чл. 20 от ЗЗД, а именно – да се търси действителната воля на страните, отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, и като отчете обстоятелствата при сключването на договора и поведението на страните; 3) длъжен ли е въззивният съд да съобрази ново обстоятелство, което има значение за решаването на делото и е настъпило след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство; 4) може ли длъжникът да черпи права от своята неизправност; може ли длъжникът, ако е в забава, да се позовава на неосъществени факти, чието осъществяване е изцяло в неговата воля; 5) допустимо ли е предварителен договор, сключен на основание чл. 19 от ЗЗД, да бъде обявен за окончателен, когато обектите, предмет на договора, са изпълнени в степен на завършеност „груб строеж“; 6) когато страна по предварителен договор за изграждане и продажба на недвижим имот са физически лица, които купуват жилищен обект за собствени нужди, имат ли те качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП; 7) какви са особеностите на служебните задължения на съда, когато едната страна по договора е потребител; длъжен ли е въззивният съд да извърши служебна проверка относно наличието на неравноправни клаузи в предварителен договор; длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожността на клаузи в предварителен договор с потребител поради наличие на неравноправност, и без страните да са се позовали на нищожността; 8) неравноправна ли е клауза в предварителен договор за продажба и строителство, със задължение на обещателя-предприемач да изгради обещания имот, с която е определено условие за сключване на окончателен договор след въвеждане на сградата в експлоатация, зависещо изцяло от волята и поведението на предприемача, а именно – да подаде документи за издаване на разрешение за ползване и да въведе сградата в експлоатация; и 9) различни ли са обособеният обект в изпълнена до етап „груб строеж“ жилищна сграда и същият самостоятелен обект, в същата сграда след като тя е въведена в експлоатация, и по-специално – прехвърленият обект в „груб строеж“ нещо различно ли е от същия обект в същата сграда след като тя бъде въведена в експлоатация, и води ли до възникване на друг обект на правото на собственост издаването на разрешение за ползване на сградата, в която са разположени самостоятелни обекти. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че тeзи правни въпроси, с изключение на осмия от тях, са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият въпрос – в противоречие с решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ІV-то гр. отд., решение № 60011/16.06.2021 г. по търг. д. № 2852/2019 г. на І-во търг. отд. и тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК; вторият въпрос – в противоречие с решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 60079/19.01.2022 г. по търг. д. № 105/2020 г. на І-во търг. отд.; третият въпрос – в противоречие с ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 328/15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2014 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ІV-то гр. отд.; четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 455/19.12.2013 г. по гр. д. № 3635/2013 г. на ІV-то гр. отд.; петият въпрос – в противоречие с решение № 45/25.06.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на ІІІ-то гр. отд.; шестият въпрос – в противоречие с решение № 50049/13.03.2024 г. по гр. д. № 1579/2020 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 28/07.03.2022 г. по гр. д. № 2847/2020 г. на ІV-то гр. отд.; седмият въпрос – в противоречие с ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК, решение № 23/07.07.2016 г. по търг. д. № 3686/2014 г. на І-во търг. отд., решение № 60272/15.12.2021 г. по гр. д. № 874/2021 г. на ІV-то гр. отд., решение № 231/06.03.2018 г. по търг. д. № 875/2017 г. на І-во търг. отд. и решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ІІІ-то гр. отд.; и деветият въпрос – в противоречие с решение № 45/25.06.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 13/06.02.2020 г. по гр. д. № 2413/2019 г. на ІV-то гр. отд. По отношение на седмия правен въпрос касаторите навеждат и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ГПК, като поддържат, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие и с практиката на Съда на европейския съюз (СЕС) – решение от 04.06.2009 г. по дело С-243/2008 г., решение от 30.05.2013 г. по дело С-397/2011 г. и решение от 21.02.2013 г. по дело С-472/2011 г. Жалбоподателите навеждат и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че поставените от тях правни въпроси, с изключение на петия от тях, били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но излагат конкретни съображения в тази насока само относно последните два въпроса.

Насрещната страна – ответникът „Н. б. СТ“ ООД, в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Я., излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на жалбата.

За да отхвърли предявения по делото конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване на процесния предварителен договор за окончателен, въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос по делото е, дали е изискуемо задължението на ответника за прехвърляне на собствеността върху договорените обекти на ищците. При разрешаването на този основен спорен въпрос, апелативният съд е приел въз основа на подробно обсъдените преди това доказателства, че съобразно договореното между страните, в срок до 31.07.2023 г. ответникът-продавач следва да подаде документи за снабдяване на сградата с разрешение за ползване, в петдневен срок след представяне на разрешението за ползване купувачите-ищци дължат плащането на последната вноска от цената, като те дължат плащане и на вноска след представяне на акт-образец-15, какъвто още не е издаден, и в 30-дневен срок след получаване на разрешение за ползване и заплащане на всички суми, продавачът дължи прехвърляне на собствеността. При така постигнатите договорки между страните, въззивният съд е достигнал до решаващия си извод по делото, че задължението на ответника все още не е изискуемо и той не дължи прехвърляне на правото на собственост върху процесните обекти.

В съображенията си за този извод съдът е посочил, че в мотивите към ТР № 4/2020 от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че изпълнението на насрещното задължение на купувача за заплащане на цената, дори и да е с уговорен по-ранен срок на изпълнение, не винаги съставлява предпоставка за изискуемостта на задължението на продавача – то би съставлявало такава предпоставка, само ако страните са уговорили, че сключването на окончателния договор ще се извърши в определен срок след заплащане на цената. Съдът е приел, че така дадените разяснения са относими към настоящия случай, в който изискуемостта на задължението на продавача да прехвърли собствеността е в зависимост от издаване на разрешение за ползване на сградата, в която е процесния имот, предвид което е намерил, че не са налице предпоставките да обяви предварителния договор за окончателен. В тази връзка апелативният съд отново е изтъкнал, че изискуемостта на задължението на ответника е определена като конкретен срок след настъпване на определено обстоятелство – снабдяване на сградата с разрешение за ползване, с оглед което е приел, че срокът още не е започнал да тече, поради което няма как задължението на ответника да е изискуемо. Изложил е и съображения, че договарянето на изискуемостта на задължението на продавача да прехвърли собствеността след издаване на акт-образец-16 е логично и житейски оправдано, с оглед постигната договорка между страните за степен на завършеност на дължимите се обекти – апартамент, мазе и паркомясто, която степен на завършеност изисква сградата, включително и общите й части, да са със степен на завършеност след акт-образец-15, какъвто не е издаден.

За неоснователен съдът е намерил довода на ищците, че договореният срок за прехвърляне на правото на собственост, бил уговорен в тяхна полза. За този свой извод съдът е изложил съображения, че договорните срокове, ако не следва друго от волята на страните или естеството на задълженията, се считат договорени в полза на длъжника. Изтъкнал е, че в случая няма договорка между страните, от която да следва, че купувачите могат да търсят изпълнение на поетите от строителя-продавач задължения преди договорения срок – 30 дни след издаване на разрешение за ползване. Приел е и че естеството на задълженията на страните не е такова, че да дава право на купувачите да търсят предсрочно изпълнение на задължението на ответника, а напротив – поетото задължение за постигане на определен етап на завършеност на обектите, чието продаване ответникът дължи, обосновава извод, че за да изпълни своето задължение да прехвърли договорените имоти на купувачите, ответникът следва да постигане завършеност на сградата до съответното ниво и не дължи изпълнение преди това, като и кредиторът не може да изисква изпълнение преди този момент. Съдът е посочил, че би могло да се разсъждава за изискване на изпълнение преди уговорения падеж от страна на купувачите-ищци, ако сградата бе достигнала до ниво на завършеност, при което да се издаде разрешение за ползване, но продавачът-ответник да не се снабдява с такова – в този случай, съдът е приел, че обектите, предмет на процесния предварителен договор, биха съществували в договорения вид и би се дължало тяхното прехвърляне. Приел е, че понастоящем прехвърлянето на процесните обекти – в стадия на завършеност „груб строеж“ – не отговаря на договореното между страните, като е изтъкнал, че съдът не е властен да изменя договорките, съдържащи се в предварителния договор при обявяването му за окончателен. В тази връзка апелативният съд е разяснил, че в диспозитива на решението си съдът следва да възпроизведе договорните клаузи, така както те са постигнати от страните по сделката, поради което в решението си съдът не може да посочи, че обявява процесния договор за окончателен, но прехвърля собствеността върху процесните обекти, изградени до ниво „груб строеж“ – такава подмяна на волята на страните по съдебен ред е недопустима. Разяснил е също, че ако прехвърли правото на собственост в настоящия момент върху ищците и опише имотите, така както те са описани в предварителния договор, ищците ще получат собственост върху нещо различно от договореното, и ако поискат, биха получили владението върху имоти в груб строеж – недовършени обекти в сграда с недовършени общи части. По така изложените съображения въззивният съд отново е достигнал до извода, че не може на този епат да обяви процесния предварителен договор за окончателен и не може да приеме, че сроковете в него за прехвърляне на правото на собственост са уговорени в полза на кредиторите-ищци. По същите съображения съдът е намерил, че не може да приеме, че в случая ищците упражнявали своето право на кредитори да искат и да получат нещо по-малко от това, което им се дължи по договора. В тази връзка съдът е изтъкнал, че получаването на правото на собственост върху имот в груб строеж, при договорено задължение за прехвърляне на собственост върху завършен имот в завършена сграда, годна за ползване, съставлява изменение на договорното съдържание, което съдът няма власт да наложи, а не представлява съгласие на кредитора да получи нещо по-малко от договореното.

За неоснователно апелативният съд е намерил и оплакването на въззивниците-ищци, че ответникът черпел права за себе си от свое неправомерно поведение. За този свой извод съдът е изложил съображения, че ответникът не черпи права за себе си, като не прехвърля правото на собственост върху договорените обекти на ищците. При установената по делото добросъвестност на ищците, страните са обвързани от сключения предварителен договор и дължат изпълнение на поетите с него задължения и занапред. Ако ответникът е в забава при изпълнение на поети негови задължения, той дължи договорените обезщетения на купувачите-ищци, което е санкцията за неговото неизпълнение на този етап. При точно изпълнение на договорните задължения от страна на ищците, ответникът, при настъпване на договорения падеж, дължи прехвърляне на правото на собственост върху договорените обекти и съответните идеални части от общите части на сградата и поземления имот. По така изложените съображения съдът е приел, че от забавата в изпълнението на поетите задължения по договора, ответникът не черпи права за себе си, не се освобождава от своите задължения по договора, което прави тези доводи на ищците неоснователни.

Въззивният съд е приел, че наведеното от ищците твърдение във въззивното производство за изтичане на срока по чл. 4 от процесния договор (до 31.07.2023 г. продавачът-ответник да подаде документи за назначаване на комисия, която да издаде разрешение за ползване на сградата), като основание за прехвърляне на право на собственост върху процесните имоти, е вярно като констатация на факт, но е без връзка със спорния предмет. В тази връзка съдът е изложил съображения, че срокът по чл. 4 от договора действително е изтекъл, но съгласно гореизложените мотиви не е настъпил падежа на задължението на ответника за прехвърляне на право на собственост върху процесните имоти. Изтичането на срока по чл. 4 от договора има други последици в отношенията между страните, но не прави изискуемо задължението на ответника по чл. 12, ал. 4 от договора (за прехвърляне на правото на собственост в 30-дневен срок след издаване на разрешение за ползване), тъй като не са настъпили договорените предпоставки-срокове за прехвърляне на правото на собственост върху договорените имоти.

В заключение, по така изложените съображения, въззивният съд отново е извел решаващия си извод, че по делото не се установява пораждане (изискуемост) на задължението на ответника да прехвърли на ищците правото на собственост върху имотите, описани в процесния предварителен договор от 31.05.2021 г., което е обусловило и крайния извод на съда, че предявеният иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като преждевременно предявен, следва да бъде изцяло отхвърлен.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното:

Първият поставен от касаторите процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изреч. 2 от ГПК е правно-значим за всяко въззивно исково производство. Съгласно трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в посочените от жалбоподателите актове (решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ІV-то гр. отд., решение № 60011/16.06.2021 г. по търг. д. № 2852/2019 г. на І-во търг. отд. и мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК), отговорът на този процесуалноправен въпрос е положителен. В случая апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с нея, като в качеството си на въззивна съдебна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, е извършил самостоятелна преценка и анализ на всички събрани по делото относими доказателства, въз основа на което е направил фактически си констатации относно правно-релевантните обстоятелства и е извел своите правни изводи по съществото на спора, като е дал и изричен отговор в мотивите към въззивното решение на всички направени от двете насрещни страни доводи, възражения и оплаквания, които са от значение за разрешаването на материалноправния спор.

Вторият поставен от жалбоподателите материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 20 от ЗЗД е разрешен също в пълно съответствие с практиката на ВКС от въззивния съд, който при формиране на правните си изводи в мотивите към обжалваното решение е тълкувал процесния предварителен договор и спорните между страните клаузи от него, прилагайки законоустановените с нормата на чл. 20 от ЗЗД критерии (възпроизведени от касаторите и във формулировката на въпроса), съобразно разясненията по тяхното приложение, дадени с тази константна практика на ВКС, обективирана и в посочените в изложението – решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 60079/19.01.2022 г. по търг. д. № 105/2020 г. на І-во търг. отд.

Въззивният съд е дал разрешение и на третия формулиран в изложението, процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 235, ал. 3 от ГПК, като е обсъдил наведеното във въззивното производство твърдение на касаторите-ищци за изтичането на срока по чл. 4 от процесния договор (до 31.07.2023 г. продавачът-ответник да подаде документи за назначаване на комисия, която да издаде разрешение за ползване на сградата) и е приел, че това твърдение е вярно като констатация на факт – този срок действително е изтекъл, но е намерил, че това не прави изискуемо задължението на ответника по чл. 12, ал. 4 от договора (за прехвърляне на правото на собственост в 30-дневен срок след издаване на разрешение за ползване), тъй като не са настъпили договорените от страните предпоставки и срокове за прехвърляне на правото на собственост върху договорените имоти, за което преди това съдът е изложил подробни съображения. Това разрешение също не е в противоречие с посоченото от жалбоподателите решение № 328/15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието – също в съответствие с константната съдебна практика, включително с разясненията, дадени с ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, че във въззивното производство страните могат да твърдят обстоятелства, които са възникнали след приключването на съдебното дирене пред първата инстанция, след подаването на въззивната жалба и след изтичането на срока за отговор на същата (нововъзникнали обстоятелства) и да сочат доказателства за тях, като въззивният съд е длъжен да ги обсъди и прецени относимостта и значението им за разрешаването на материалноправния спор по делото. В случая въззивният съд не е приел нищо различно. Соченото в тази връзка от касаторите – решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, съставлява неотносима към този въпрос и към настоящия случай съдебна практика.

В обобщение – първите три правни въпроса в изложението към касационната жалба осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но по отношение на тях не са налице наведените допълнителни предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК – въззивният съд е разрешил тези въпроси в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, като касаторите не навеждат никакви съображения за необходимост от промяна на тази трайно установена практика (т. 1, т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Четвъртият материалноправен въпрос (може ли длъжникът да черпи права от своята неизправност; може ли длъжникът, ако е в забава, да се позовава на неосъществени факти, чието осъществяване е изцяло в неговата воля) е некоректно формулиран, тъй като не кореспондира с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, а изхожда единствено от застъпваната от касаторите теза по делото, че ответникът-длъжник черпел права от свое неправомерно поведение и че издаването на разрешение за ползване на сградата било факт, чието осъществяване зависело изцяло от неговата воля. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е формирал извод, че издаването на разрешение за ползване зависи изцяло от волята на ответника, нито, че той черпи права от свое неправомерно поведение, напротив – изложил е подробни съображения за неоснователността на последния довод на ищците. Поради това, четвъртият правен въпрос, като необуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение, а обективиращ единствено несъгласието на касаторите с тях и касационните им оплаквания и доводи за неправилност на тези изводи на въззивната инстанция, не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също разясненията към т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Следва да се отбележи, че жалбоподателите и некоректно се позовават във връзка с този въпрос на решение № 455/19.12.2013 г. по гр. д. № 3635/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което също съставлява неотносима съдебна практика към настоящия случай. В това решение на ВКС действително е прието, че забавата на ответника-продавач за изпълнение на задълженията му за предаване на обектите в уговореното състояние и за снабдяване на ищеца-купувач с нотариален акт не може да бъде основание за отхвърляне на претенцията по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, тъй като никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. По това дело обаче спорът между страните е бил, дали процесните обекти са изградени в груб строеж, при уговорено в предварителния договор задължение на продавача да сключи окончателен договор за покупко-продажба на обектите, именно след изграждането им в груб строеж, т. е. – при обстоятелства, съществено различни от приетите за установени от въззивния съд по настоящото дело.

По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по петия и деветия материалноправни въпроси, поставени от касаторите. Въззивния съд не е обсъждал в мотивите си принципната възможност, дали е допустимо предварителен договор да бъде обявен за окончателен, когато обектите, предмет на същия, са изпълнени в степен на завършеност „груб строеж“ (петия въпрос), нито е обсъждал, дали обект, изграден в груб строеж, е различен или е същият обект на правото на собственост, след въвеждането на сградата в експлоатация и издаването на разрешение за ползването й (каквато е постановката на деветия въпрос), а е приел, че в случая установената по делото степен на завършеност на процесния обект и принадлежностите му – на етап „груб строеж“ – не отговаря на договорената с процесния предварителен договор степен на завършеност – след акт-образец-15, какъвто не е издаден, което (наред с основния решаващ мотив – ненастъпилите падеж и изискуемост на задължението на ответника-продавач да прехвърли правото на собственост в 30-дневен срок след издаване на разрешение за ползване) също само по себе си на този етап е пречка за обявяване на процесния предварителен договор за окончателен, съгласно трайно установената съдебна практика, включително на ВКС, че съдът няма правомощия („не е властен“) да изменя клаузите на предварителния договор при обявяването му за окончателен и да подменя по този начин волята на страните, обективирана в договора. Поради това, тези два въпроса (петият и деветият) стоят извън предмета на спора по делото, също не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без значение на крайния изход на делото (също т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Във връзка с тези два въпроса касаторите също некоректно се позовават на решение № 45/25.06.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че при доказано изграждане на сградата в груб строеж и обособяване на процесния обект, който може да бъде предмет на уговорената окончателна прехвърлителна сделка, е неоснователно възражението на ответниците, че след като не са изпълнили поетото с предварителния договор задължение за изграждане на обекта и предаването му в завършен вид, не е настъпила изискуемост на задължението им да прехвърлят собствеността. Тези изводи на състава на ВКС обаче са направени при установеното по това дело обстоятелство, че определена степен на завършеност не е уговаряна като условие по предварителния договор, което също е съществено различно от приетия за установен по настоящото дело от въззивния съд правно-релевентен факт – уговорената с процесния предварителен договор между страните, степен на завършеност на процесния обект и принадлежностите му – след акт-образец-15, който етап на строителството е следващ етапа на завършването им в груб строеж, установен по делото. Другото посочено от жалбоподателите – решение № 13/06.02.2020 г. по гр. д. № 2413/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също съставлява неотносима съдебна практика, както към разглежданите въпроси, така и към настоящия случай.

Не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, и шестият и осмият материалноправни въпроси, както и първата част от седмия процесуалноправен въпрос, тъй като въззивния съд по никакъв начин не е обсъждал нито дали двамата касатори-ищци, като страна по процесния предварителен договор, имат или не качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП (шестия въпрос), нито какви са особеностите на служебните задължения на съда, когато едната страна по договора е потребител (първата част от седмия въпрос), нито дали е неравноправна клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния предварителен договор, в която е уговорен падежът на задължението на дружеството-ответник да прехвърли на ищците правото на собственост с нотариален акт – в 30-дневен срок след получаване на разрешение за ползване на сградата (каквато е постановката на осмия въпрос). Това е така, защото доводът, че имат посоченото качество на потребители, както и възражението за нищожност на посочената договорна клауза като неравноправна, ищците са направили за първи път по делото едва с касационната си жалба.

Касационното обжалване обаче следва да се допусне по останалата част от седмия правен въпрос, която – уточнена от настоящия състав на ВКС (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), се свежда до следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да извърши служебна проверка относно наличието на неравноправни клаузи и да следи служебно за нищожност на такива клаузи в договор, сключен потребител, и без страните да са се позовали на такава нищожност. Касационното обжалване по този въпрос по тълкуването и приложението на чл. 7, ал. 3 от ГПК следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 2 от ГПК, тъй като въззивният съд не е извършил такава служебна проверка, което е в противоречие с посочените от касаторите: ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 23/07.07.2016 г. по търг. д. № 3686/2014 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 60272/15.12.2021 г. по гр. д. № 874/2021 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение от 04.06.2009 г. по дело С-243/2008 г. на СЕС, решение от 30.05.2013 г. по дело С-397/2011 г. на СЕС и решение от 21.02.2013 г. по дело С-472/2011 г. на СЕС, както и със служебно известните на настоящия съдебен състав: т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 491/23.07.2024 г. по гр. д. № 1767/2023 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 87/16.11.2020 г. по търг. д. № 2165/2019 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 142/01.08.2018 г. по търг. д. № 1739/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и др.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса за разглеждането на касационната им жалба, в общ размер 1 679.08 лв., от които всеки един от тях двамата дължи по 839.54 лв., както и за представяне по делото на вносните документи в установения от закона срок.

С решението си по чл. 290 от ГПК съдът ще се произнесе и по частната жалба на ответника срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК, определение № 1588/25.06.2024 г. на въззивния съд – съгласно определение № 1206/13.03.2025 г. на настоящия съдебен състав, с което частно гр. дело № 763/2025 г. е присъединено към настоящото гр. дело № 764/2025 г. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях.

С молба с вх. № 9206/19.05.2025 г. жалбоподателите, чрез процесуалните си пълномощници са направили искане съдът да отправи преюдициално запитване до СЕС. На ответника, чийто процесуален пълномощник разполага с електронен достъп до делото, следва да се предостави възможност и срок да подаде становище по искането за отправяне на преюдициално запитване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 446/16.04.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 3215/2023 г. на Софийския апелативен съд.

УКАЗВА на жалбоподателите Ц. И. П. и И. К. Б., в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представят по делото документи за внесена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в общ размер 1 679.08 лв., от които всеки един от тях двамата дължи по 839.54 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната им жалба, респ. – по отношение на съответния жалбоподател, ще бъде върната.

След представяне на горните документи в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдията-докладчик за проверка редовността на връчването и изпълнението на дадените указания.

ПРЕДОСТАВЯ възможност на ответника „Н. б. СТ“ ООД, в едноседмичен срок от връчване на съобщението да подаде по делото становище по подадената от жалбоподателите молба с вх. № 9206/19.05.2025 г., съдържаща искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

След изтичането на горния срок, делото да се докладва за произнасяне по искането за отправяне на преюдициално запитване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: