Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№1200/05.04.2022г., подадена от [община], чрез процесуалния представител адв. А. И. А. от АК-С., срещу решение №36, постановено на 18.02.2022г. от Смолянския окръжен съд по в. гр. д.№470/2021г., в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд общината е осъдена да заплати на В. В. М. сумата от 10000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 27.04.2016г. до 27.04.2021г., изразяващи се в психически дискомфорт, неудобство, унижение, безпокойство, несигурност и накърняване на достойнството, настъпили вследствие на неизграждане от [община] на улица или временен път до жилищната сграда в УПИ. ....., кв.. .........по плана на [населено място], общ. Р., както и направените по делото съдебно-деловодни разноски.

Касаторът поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно, тъй като въззивният съд не е изложил собствени мотиви за приетите фактически и правни изводи, на основата на които прави заключение за основателността на исковите претенции, за това дали деянието, за което се твърди, че е причинило увреждането на ищеца, е противоправно и да обоснове този свой извод като посочи какво е било дължимото поведение на ответника според разписаните разпоредби или обичая, морала и добросъвестността според необходимостта от съобразяване с правата и законните интереси на ищеца. За неправилен счита извода на въззивния съд, че [община] е проявила бездействие като не е изпълнила задължението си да осигури достъпна среда за ищеца по смисъла на § 1, т. 2 ДР на Наредба №4/2009г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, вкл. и за хората с увреждания, както и че общината не е изпълнила и задълженията си по чл. 31 от Закона за пътищата, чл. 1 и чл. 3 от наредбата. Поддържа, че в мотивите на въззивния съд няма обосновка защо приема поведението на общината за противоправно, при все че в хода на съдебното дирене е установено, че общината е спазвала общите и специални правни норми относно промяната на регулационния план на [населено място] за неговите три квартала –. .........,. ........ и. ......... Счита, че дейността на общината се подчинява единствено и само на законодателството по устройството на територията, върху която база се прилагат други правни норми, уреждащи проектирането и изграждането на пътна комуникация, която да бъде удобна и адекватна и по отношение на ищеца. Поддържа, че по делото е установена фактическа и правна невъзможност да бъде реализиран транспортен достъп до имота на ищеца по действащия регулационен план на населеното място от 1985г., поради което е било задължително преди да се извърши планиране и проектиране на такава транспортно-пешеходна връзка, тангираща с имота на ищеца, да бъдат направени съответните промени в ПУП относно квартали. ..........,. .......и. .........по плана на [населено място]. Поради това счита, че по делото не е установено наличие на противоправно поведение на общината, както и причинна връзка между твърдяното противоправно поведение на общината и твърдяната вреда. Моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационна жалба В. В. М. от [населено място], [община], чрез процесуалния си представител адв.Б. М. от АК-С., изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага в молба-становище, постъпила на 25.01.2023г. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С определение №50423/17.10.2022г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Смолянския окръжен съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за наличието на предпоставките за уважаването на предявен по реда на чл. 49 ЗЗД иск (вреди, причинени на пострадалия; вредите да са причинени на пострадалия от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД ответник е възложил определена дейност и вредите да са причинени от действие или бездействие на това лице; работникът или служителят да има вина за причинените вреди, като причинната връзка между конкретното действие или бездействие на делинквента не се предполага, а се доказва, при което тежестта на доказване е на ищеца по делото).

Касационното обжалване е допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с цел извършване на преценка дали с оглед спецификата на спора изводите на въззивния съд съответстват на практиката на ВКС, вкл. на посочената от касатора в изложението – решение №207 от 17.03.2021г. по гр. д.№165/2020г. на IV г. о. на ВКС; решение №147 от 19.06.2012г. по гр. д.№582/2011г. на IV г. о. на ВКС.

По така поставения въпрос настоящият състав на I г. о. на ВКС приема следното:

В практиката си ВКС приема, че причинната връзка е философска категория и общото понятие за нея е създадено от философската наука, но то е валидно за всички науки, включително и за правната. Изискването към причинната връзка между деянието и вредата е деянието да предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост.

Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т. е. условие, без което вредата не би настъпила. И обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна връзка между тях. Следователно, най-напред се прилага теорията за еквивалентността, въз основа на която следва да се отсеят тези фактори, без които вредата не би настъпила. Това обаче не е достатъчно, за да се реши въпроса дали има причинна връзка между деянието и вредата. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да има причинна връзка вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието по своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Става дума за така наречената теория за адекватната причинна връзка, известна още като теория за относимата причина. Едно действие или бездействие представлява адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, т. е. ако при нормалното стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица. Теорията за адекватната причинна връзка позволява извършването на преценка дали дадено деяние е причина за дадена последица. То не е причина, ако е напълно негодно да предизвика настъпилия резултат. Същевременно е необходимо да се има пред вид още едно важно обстоятелство. Преди да се осъществи в действителността, вредата като закономерна, необходима последица от деянието, следва да съществува като реално възможна или преди да настъпи следствието вредата съществува като вероятност, като потенциална възможност. Затова от значение са не само действията или бездействията, които превръщат тази реална възможност в действителност, но и тези, които създават реалната възможност. Затова при изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не бива да се приема за дадена. За да се изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване, трябва да се види, дали те създават конкретна, реална възможност за това или я превръщат в действителност. Причинната връзка следователно е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, тоест вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. В този смисъл е становището, изразено в решение № 9 от 2.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2017 г., III г. о., ГК, което настоящият състав споделя.

Когато се преценява наличието на причинна връзка в хипотеза на твърдяно бездействие, следва по делото да се установи, че само и единствено от факта на твърдяното бездействие са произтекли претендираните вреди. При това в подобна хипотеза на първо място следва да се установи наличие на предвидено действие, което ответникът е бил длъжен да извърши, като се прецени и установения в нормативни актове процес по изпълнение на задължението.

Или както ВКС приема в своята практика, когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагането на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. При това доказването на увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях следва да бъде проведено така, че от анализа на доказателствата да може да бъде изведен еднозначен извод за наличието им – решение №147 от 19.06.2012г. по гр. д.№582/2011г. на IV г. о. на ВКС. Съдът може да уважи иска само ако от установената по делото фактическа обстановка и при анализ на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност следва извод, че е налице противоправност на деянието и липсват обстоятелства, които да изключат отговорността. При това съдът дължи мотиви дали деянието, за което се твърди, че е причинило увреждането, е противоправно, имайки предвид, че противоправно е онова деяние, което не съответства на дължимото според предписанията на правния ред и порядък или на публичнопозитивната забрана да не се вреди другиму, стига да липсват основания, които да оправдаят настъпването на вредата. Съдът следва да обоснове и защо съответното деяние е противоправно – какво е било дължимото поведение според разписаните разпоредби или обичая, морала и добросъвестността, според необходимостта от съобразяване със субективните права и законните интереси на пострадалия – решение №207 от 17.03.2021г. по гр. д.№165/2020г. на IV г. о. на ВКС.

Това становище се споделя напълно и от настоящия състав.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

В. В. М. е предявил срещу [община] иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за период от пет години преди завеждането на исковата молба, изразяващи се в психически дискомфорт, неудобство, унижение, безпокойство, несигурност и накърняване на достойнството, настъпили вследствие неизграждането от общината на предвидената по ПУП улица или временен път до къщата, в която живее ищецът в [населено място] на [улица] УПИ. ........., кв............. Твърди, че е инвалид с определена 80% намалена трудоспособност поради общо заболяване, трудно подвижен е и не може да се обслужва сам, като още през 2002г. родителите му уведомили [община], че подходът до къщата е ограничен. Твърди, че в плана на селото имало отреждане за улица, но такава на практика липсвала и до къщата му се стига единствено чрез тясна стръмна пътека, по която не могат да се придвижват автомобили, които да транспортират него и членовете на семейството му, както и стоки, материали и провизии. Твърди също така, че липсата на улица му създава особени затруднения, тъй като не може да се обслужва пълноценно, а се налага всички стоки, материали и провизии, касаещи ежедневното им съществуване, да се пренасят на ръка през трудно достъпен терен до къщата; че не може да отиде до селото без чужда помощ, а за да стигне до улицата се налага да бъде пренасян на ръце, което било особено трудно, унизително и накърняващо достойнството му.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК [община] е оспорила така предявения иск с твърдението, че не е проявявала бездействие и има готовност да изгради път до имота на ищеца при първа възможност за получаване на финансиране по европейските и национални фондове за инфраструктурни проекти. Поддържа, че дори без наличие на осигурено финансиране е подготвена и внесена преписка относно ПУП за кв.. ......,. ..........и. ........до УПИ. ............ по плана на [населено място], като по досега действащия регулационен план на селото за този квартал върху самия терен на практика е невъзможно изграждането на улица, както и че за да се извърши законосъобразно прокарване на улица до имота му е необходимо изменение на регулацията на кв........, процедурата по което трябва да приключи, за да се пристъпи към проектирането и изграждането на транспортен достъп до имота на ищеца. Предвид изричните разпоредби на чл. 190 ЗУТ твърди, че не съществува възможност да бъде проправен временен път до имота на ищеца.

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищецът В. М. живее в жилищна сграда, построена в УПИ........., кв.. .......по плана на [населено място], [община], както и че административният адрес на този имот е [улица], каквато улица съществува, но не достига до имота, в който живее ищецът и не обслужва този имот.

Въз основа на заключението на изслушаната по делото СТЕ е прието за установено, че съгласно регулационния план на [населено място] транспортният достъп до УПИ. ........ следва да се осъществи от [улица], 556, 557 до крайна о. т. 558, като предвиденият транспортен достъп от о. т. 491, 556 и 557 до о. т.558 не е изпълнен; че на място е изпълнена частично стоманобетонова конструкция с дължина около 20 метра, започваща от о. т. 491, като същата се намира върху дере и представлява плочест водосток, по който могат да се придвижват автомобили, но не достига до УПИ..........; че до УПИ. ........... е наличен само пешеходен достъп от южната страна по тесен пешеходен път; че по този пешеходен път не могат да се придвижват хора с намалена подвижност, ползващи помощни технически средства. Взето е предвид, че според експертизата по така проектираното трасе от действащия ПУП [улица], 556, 557 до крайна о. т. 558 ще бъде с наклони по-големи от 20 % и съответно пешеходните пространства към нея също ще са с такъв наклон, което не може да отговори на изискването за достъпна среда към УПИ. ........... по планираната улица, както и че широчината на пътното платно по плана е 2.7 метра, което не отговаря на изискванията на чл. 81 ЗУТ.

Въз основа на представеното експертно решение на ТЕЛК от 06.03.2019г. е прието, че В. М. е с 80 % трайно намалена работоспособност с водеща диагноза умерена умствена изостаналост, хромозомна аномалия с изоставане в НПР – умерена умствена изостаналост.В.; астенично телосложение; не може да се обслужва самостоятелно; дезориентиран за време и място.

Въз основа на показанията на св.М., майка на ищеца, е прието за установено, че до имота, където е жилищната им сграда, няма транспортен достъп; че достъпът се осъществява по тясна пътека, по която пренасят ищеца на ръце; че до преди няколко години ищецът посещавал училище, като не можел самостоятелно да се придвижва по тази пътека и го носили на ръце; че ищецът е с увреждания и не може сам да се предвижва по пътеката, пренасят го и до настоящия момент и страдат, че няма път, притесняват се винаги, когато го пренасят; че ищецът се чувства подтиснат и притеснен, че трябва да бъде пренасян; че страда той и цялото семейство; че всичко необходимо за къщата пренасят на ръце – дърва, храна и т. н.; че многократно са настоявали пред [община] за изграждане на път до имота им, но такъв не е изграден и до момента; че ако има изграден път до имота им, синът може да ползва предоставени приспособления за придвижване и би могъл самостоятелно да се справя.

Въз основа на представените по делото писмени доказателства е прието за установено, че от 2002г. семейството на ищеца е отправяло молби и жалби до [община], до областния управител – С., до Обмудсмана на Р. Б, до Президента на Р. Б (през 2002г., 2007г., 2015г., 2017г., 2018г.), всички те препращани в [община], на които ответната община е отговаряла, че поради финансови затруднения не е възможно изпълнение на улица до имота, в който живее ищеца, както и че при първа възможност ще се направи всичко необходимо за решаването на проблема.

Взето е предвид, че от заключението на изслушаната СТЕ и представените от общината писмени доказателства се установява, че за уличната регулация от [улица], 556, 557 до крайна о. т. 558, така също и за пешеходен участък между кв.. ...и кв.. .....е изработено изменение на ПУП, като се предвижда основният транспортен достъп до УПИ. ....... да се осъществи по пешеходен участък между кв.. .......и кв.. ........., като според вещото лице изменението е стартирало със заявление от 17.12.2018г. за допускане на изменение на ПУП; че със заявление от 14.05.2019г. е поискано ПУП да бъде одобрен; че проектът за ПУП е разглеждан от ОЕСУТ при [община] на 30.05.2019г., където е констатирано, че изменението засяга повече от един квартал и следва да се приложи изискването на чл. 124а, ал. 1 ЗУТ Общинският съвет да разреши и одобри изменението на ПУП. Прието е за установено, че преписката е внесена за разглеждане пред Общинския съвет Р. с докладна от кмета на общината от 10.06.2019г., като изменението е обявено по реда на чл. 128, ал. 1 ЗУТ в ДВ.бр.53/2021г. Взето е предвид, че с решение №268/15.09.2021г. на Общински съвет – Р. е одобрено изменение на ПУП-ПР на кв.. .......,. ......и кв.. .......от о. т. 491 до УПИ. ..........., като според експертизата към настоящия момент за кв.. .......не са налични влезли в сила одобрени частични изменения на ПУП.

Като е взел предвид така установената фактическа обстановка, от правна страна въззивният съд е приел, че налице предпоставките за ангажиране на отговорността на общината.

Взето е предвид, че съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонта и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините, както и че нормите на Наредба №4/01.07.2009г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания, действала до 13.03.2021г., от който момент е в сила Наредба №РД-02-20-2 от 26.01.2021г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, въвеждат редица изисквания към урбанизираната територия и нейните елементи, свързани с достъпа на хора с различни видове увреждания спрямо елементите на градската среда. Посочено е, че сред тях са изграждане на достъпни маршрути в пешеходните пространства за движение в хоризонтална посока с определени параметри, изграждане на елементи за преодоляване на различни нива в урбанизираната територия, изграждане на достъпни места за паркиране и пр. Съобразено е също така, че съгласно императивните норми на чл. 3 от Наредба №4 (чл. 5 от действащата наредба) кметовете на общините осигуряват публична информация за достъпните маршрути в урбанизираната територия, които се изграждат и поддържат при спазване изискванията на наредбата, както и че самото изграждане и поддържане на тези елементи на урбанизираната територия също е задължение на общината.

За безспорно е прието, че ищецът спада към хората с намалена подвижност по смисъла на §1, б. „г“ ДР на Наредба №4/2009г. (отм.). Прието е, че при установените по делото факти следва извод, че за периода от 27.04.2016г. до 27.04.2021г. [община] с бездействието си не е изпълнила задължението да осигури достъпна среда за ищеца по смисъла на § 1, т. 2 ДР на Наредба №4/2009г. Прието е също така, че общината не е изпълнила задълженията си по чл. 31 от Закона за пътищата, както и по чл. 1 и чл. 3 от Наредба №4/01.07.2009г. за изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително на хората с увреждания, като пряка и непосредствена последица от това бездействие са претърпените от ищеца неимуществени вреди. Взето е предвид, че за да излезе от дома си (било поради необходимостта от периодични прегледи и консултации, било поради други нужди и потребности) единствената възможност за ищеца е да бъде носен от своите близки, което е унизително и накърняващо достойнството му. При това е съобразено, че според показанията на неговата майка, при наличие на транспортен достъп до имота ищецът би могъл сам с подходящи технически средства да се придвижва, докато без този транспортен достъп е изцяло зависим от помощта на близките си, което ограничава неговото право на придвижване и накърнява неговото достойнство, както и е унизително за него.

Прието е, че предприетите от [община] действия по изготвяне и приемане на изменение на ПУП не могат да бъдат аргумент за приемане на исковата претенция за неоснователна. При това е взето предвид, че според вещото лице след влизане в сила на ПУП следва да се направи проект, по който да се изпълни транспортният достъп до дома на ищеца, както и че реализирането на този достъп до имота на ищеца ще е в зависимост от осигуряването на средства за неговото изграждане от общината. Съобразено е, че през исковия период (от 27.04.2016г. до 27.04.2021г.) ищецът е бил лишен от достъп до имота си, от свободен достъп до жилището си, като в този период общината не е осигурила достъпна среда за ищеца и предприемането на едни подготвителни действия за реализиране на този достъп не би могло да се приравни на осигурен вече достъп. Прието е, че реализирането на този достъп е едно бъдещо относително несигурно във времето събитие, което не би могло да бъде предпоставка да се приеме, че ответната община е изпълнила задълженията си за осигуряване на достъпна среда.

Изложени са съображения, че невъзможността за нормално придвижване, достъп до медицински екипи и затруднената доставка на стоки са установени и е прието, че подобно положение действа угнетяващо за психиката, създава психически дискомфорт, чувства за малоценност, ограниченост, безсилие и зависимост от помощта на близки. Взето е предвид и обстоятелството, че въпреки многократните жалби и сигнали правото на ищеца на свободен достъп и свободно придвижване не е реализирано и към настоящия момент, като нереализирането на това право е далеч назад във времето, значително надвишаващо релевантния за исковата претенция период.

Предвид специфичните особености на фактическата обстановка, продължителното бездействие на общинската администрация, формираното безсилие и усещане, че достъпна среда не се осигурява въпреки многобройните обещания, с оглед младата възраст и крехката психика на ищеца, въззивният съд е приел, че при условията на чл. 52 ЗЗД следва да бъде определен размер на обезщетение, с което доколкото е възможно, да се възстанови нараненото усещане за наличие на справедливост и законност, а именно обезщетение в размер на 10000лв.

Така постановеното от въззивния съд решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно поради неправилно приложение на материалния закон (чл. 45 и чл. 49 ЗЗД).

Приемайки, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на [община], въззивният съд не е отчел особеностите на настоящия случай и по-специално обстоятелството, че се претендират вреди от бездействие с твърдението, че общината не е изпълнила задължението си да изгради предвидената по ПУП улица или временен път до къщата, в която живее В. В. М..

Изводите на въззивния съд за наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на общината по реда на чл. 49 ЗЗД не съответстват на трайно установената практика на ВКС.

При съобразяване с тази практика, вече посочена по-горе, въззивният съд е следвало на първо място да прецени какви позитивни правни задължения са установени в действащото законодателство за общината.

Съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонта и поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. При проектирането и изпълнението на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и в сградите и съоръженията за осигуряване на достъпна архитектурна среда за цялото население, като се отчитат и специфичните нужди на хората с намалена подвижност, в т. ч. на хората с увреждания, се прилагат изискванията на Наредба №РД-02-20-2 от 26.091.2021г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпна среда в урбанизираните територии и на сградите и съоръженията. Изисквания в същия смисъл са съществували и в действалата до 13.03.2021г. Наредба №4 от 01.07.2009г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, вкл. за хората с увреждания. Изрично в чл. 1, ал. 2 от Наредба № РД—2-20-2 е предвидено, че тези изисквания се прилагат едновременно с изискванията на нормативните актове за обема и съдържанието на устройствените планове и инвестиционните проекти, правилата и нормативите за устройство на територията и на нормативните актове и техническите спецификации за проектиране и изпълнение на строежите. Съгласно чл. 1, ал. 3 от наредбата елементите на достъпната среда в урбанизираните територии, сградите и съоръженията се проектират и изпълняват в съответствие с изискванията на тази наредба, като се комбинират в зависимост от конкретните условия така, че да се осигури универсален дизайн на средата, без да се налага допълнително адаптиране за нейното свободно ползване в максимална степен от цялото население, като се отчитат и специфичните нужди на хората с намалена подвижност. Универсален дизайн на средата се осигурява с проектното решение при спазване най-малко на следните принципи: свободно (независимо) ползване на средата от хора с намалена подвижност с различни затруднения; приспособимост на средата така, че да е пригодена към голям обхват от дейности; средата е лесна за разбиране независимо от уменията, знанията, езиковата принадлежност или нивото на концентрация на ползващите я хора; средата дава ясна осезаема информация на ползващите я хора независимо от околните условия или сензорните им затруднения; минимизиране на опасните зони и опасностите от случайни инциденти; осигуряване на ефективно и комфортно ползване на средата с минимални усилия; осигуряване на подходящи размери и пространство за подход, достигане и управление на средата и независимо от възрастта, височината, състоянието или мобилността на хората.

Изрично в чл. 2 от наредбата е предвидено и задължение за привеждат в съответствие с изискванията за достъпност на наредбата и при реконструкции, основни обновявания, основни ремонти, преустройства, промяна на предназначение, пристроявания и надстроявания на съществуващите елементи на достъпна среда в урбанизираните територии. Оценка на достъпността за тяхното съответствие с изискванията на тази наредба задължително се извършва при разработване на инвестиционен проект на строежите по ал. 1, вкл. на самостоятелни обекти за обществено обслужване в сградите и съоръженията.

Изискванията следователно засягат съществуващите елементи на достъпната среда в урбанизираните територии, както и дейността по проектиране, предхождащо първоначалното изграждане на такива елементи. Тези изисквания по делото е установено, че са спазени при изработването на проекта за изменение на ПУП, което според заключението на изслушаната по делото експертиза е било наложително, доколкото по проектираното от действащия ПУП трасе [улица], 556, 557 до крайна о. т. 558 ще бъде с наклони по-големи от 20% и съответно пешеходните пространства към нея също ще са с такъв наклон, което не може да отговори на изискването за достъпна среда към УПИ. ........ по планираната улица, както и че широчината на пътното платно по плана е 2.7 метра, което не отговаря на изискванията на чл. 81 ЗУТ. Това обстоятелство сочи на извода, че общината е съобразила установените в законодателството изисквания и не е налице противоправно поведение (бездействие) от нейна страна при изработването на проекта за изменение на ПУП.

Тези обстоятелства са приети от въззивния съд за установени, но правните им последици и правното им значение в настоящия случай не са преценени съответно на приложимата разпоредба на чл. 49 ЗЗД.

Действително съгласно чл. 63, т. 1 от Закона за хората с увреждания местните органи осигуряват в рамките на предоставената им компетентност изграждането и поддържането на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на достъпната среда в сградите и съоръженията по чл. 53, ал. 2, т. 1 и 2 – общинска собственост, и ежегодно разработват програми, одобрени от съответните общински съвети, с необходимите за това мерки, финансови средства и срокове за изпълнение. Задължение в същия смисъл е било предвидено и в чл. 32 от Закона за интеграция на хората с увреждания отм., Но при това при разрешаването на конкретен правен спор съдът е следвало да съобрази и обстоятелството по какъв начин общината-ответник може и е следвало да изпълни това свое задължение.

Това задължение на местните органи може да бъде изпълнено след провеждането на предвидените в ЗУТ процедури по изработване и одобряване на ПУП в частта, касаеща изграждането и поддържането на пътищата като елемент от общинската инфраструктура. На общината не може да бъде вменено задължение за изграждане на пътища без при това да бъде спазен предвиденият в ЗУТ ред – за общината съществува задължение при проектирането на нови пътища да спазва изискванията на Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021г., както и да приведе в съответствие с тези изисквания вече съществуващите пътища. Следователно при липса на изграден път като елемент от общинската инфраструктура общината е длъжна да съобрази проекта с тези изисквания. Предприемането на подобни мерки обаче в настоящия случай по делото е установено – за уличната регулация от [улица], 556, 557 до крайна о. т. 558, както и за пешеходния участък между кв.. .........и кв.. .......е изработено изменение на ПУП, което е стартирало със заявление от 17.12.2018г. за допускане на изменение на ПУП. Със заявление от 14.05.2019г. е поискано ПУП да бъде одобрен, като проектът за ПУП е разглеждан от ОЕСУТ при [община] на 30.05.2019г., където е констатирано, че следва да се приложи изискването на чл. 124а, ал. 1 ЗУТ и Общинският съвет да разреши и одобри изменение на ПУП. Установено е също така, че преписката е внесена за разглеждане пред Общинския съвет – Р. с докладна на кмета на общината от 10.06.2019г., както и че изменението е обявено по реда на чл. 128, ал. 1 ЗУТ в ДВ. Бр. 53/2021г. Изменението на ПУП е одобрено с решение №268 от 15.09.2021г. на Общинския съвет. От тези данни за извършените от общината действия следва да бъде направен извод, че [община] към настоящия момент е изпълнила задълженията си по привеждане на проекта за ПУП в съответствие с изискванията на Наредба №РД-02-20-2, доколкото според заключението на изслушаната по делото СТУ проектираното трасе по действащия ПУП на [населено място] не отговаря на изискванията за достъпна среда към УПИ. ........ по планираната улица.

Следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че сега действащия план на селото е бил одобрен със заповед №602/23.04.1985г., т. е. преди въвеждането на изискванията за достъпна среда за хората с увреждания (Закон за интеграция на хората с увреждания отм., Наредба № 4 от 01.07.2009г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително и за хората с увреждания, както и сега действащите Закон за хората с увреждания и Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017г. за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната схема на урбанизираните територии). Следва да се отбележи също така, че с въвеждането на новите изисквания за достъпна среда за общината съществува изискване да ги съобрази при промяна на ПУП, което същата е сторила, макар и едва през 2017г. От съществено значение е и обстоятелството, че до настоящия момент проектите за изпълнение на улица до имота, в който живее ищецът, не са били изпълнени и поради финансови затруднения на съответната община. При това следва да се отбележи, че финансовата обезпеченост е съществен елемент за изпълнението на подобно задължение от страна на общината и то обективен.

При разрешаването на спора съдът е следвало да съобрази също така в кои хипотези изпълнението на тези задължения за общината е било възможно.

Изпълнението на задължението на общината за осигуряване на достъпна среда за хората с увреждания може да бъде изпълнено на първо място при наличието на проект, изработен при спазването на изискванията на ЗУТ и след провеждането на съответната процедура по този закон. На второ място изпълнението на задължението е зависимо и от финансовата обезпеченост на проекта.

В случая претенцията е обоснована с липсата на улица до къщата, чието прокарване може да се реализира след провеждането на определена процедура и последващо реализиране на взетото решение чрез поредица от действия, които следва да бъдат извършени по предвидения в ЗУТ ред, както и чрез осъществяването на комплексна стопанска дейност, осъществявана от органите на изпълнителната власт, в случая на кмета и останалите органи на общината, съобразно предвидените в законодателството техни правомощия и при съобразяване на обективно съществуващите възможности за това, вкл. финансови. Разрешаването на проблема с недостатъчната финансова обезпеченост също може да се дължи на неизвършването на определени мислими като възможни действия, съответно вземането на решения и търсене на варианти, но по делото не се твърди такива действия да не са били извършени, респ. такива решения не са били взети въпреки че това е било възможно.

В настоящия случай искът би могъл да бъде уважен само ако по делото е установено, че при наличието на надлежна финансова обезпеченост улицата не е била прокарана. Само в подобна хипотеза може да се приеме, че е налице укоримо от гледна точка на гражданското право поведение (бездействие) от страна на общинската администрация, доколкото в практиката на ВКС се приема, че причинният процес следва да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата. Доколкото всяко действие или бездействие, с което се нарушава публичнопозитивната забрана да не се вреди другиму е противоправно, стига да липсват основания, които да оправдават настъпването на вредата.

Обичайното развитие на обстоятелствата в случая изисква предприемане на действия по изграждането на улица при наличието на съответна финансова обезпеченост и то въз основа на надлежно одобрен по предвидения в ЗУТ ред проект.

Следва да се отбележи също така, че според трайно установената практика на ВКС е необходимо във всеки конкретен случай да бъде доказана причинно-следствената връзка между извършени действия, съответно бездействия на общинската администрация и претърпените вреди (решение №207 от 17.03.2021г. по гр. д.№165/2020г. на IV г. о. на ВКС ). В настоящия случай неправилно въззивният съд е приел, че е причинно-следствената връзка между бездействието на общинската администрация и търпените от В. М. вреди е доказана по делото, след като наличието на съответната финансова обезпеченост на проекта за изграждането на улица и то въз основа на надлежно одобрен по предвидения в ЗУТ ред проект по делото не е установена. Общината е предприела действия по осигуряване на достъпна среда през 2017г. в рамките на исковия период. При това следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че се претендира обезщетение от неизграждането на предвидената в ПУП улица, което за времето от одобряването на изменението на действащия ПУП до предявяването на иска е и практически невъзможно, а изграждането на улицата, предвидена в плана, одобрен през 1985г., не би осигурило съответната достъпна среда за ищеца. Поради това и по изложените по-горе съображения следва да се приеме, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По реда на чл. 293, ал. 3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен.

С оглед изхода на спора в полза на касатора следва да бъде присъдена сумата от 2430лв., представляваща направените разноски в производството пред въззивния съд и пред ВКС.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение №36, постановено на 18.02.2022г. от Смолянския окръжен съд по в. гр. д.№470/2021г. в частта, с която след отмяна на решението на първоинстанционния съд [община] е осъдена да заплати на В. В. М. сумата от 10000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 27.04.2016г. до 27.04.2021г., изразяващи се в психически дискомфорт, неудобство, унижение, безпокойство, несигурност и накърняване на достойнството, настъпили вследствие неизграждане от Община-Р. на улица или временен път до жилищната сграда в УПИ. ..........., кв.. .........по плана на [населено място], общ.Р. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения ОТ В. В. М. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], общ. Р., обл. С., против [община], Булстат[ЕИК], със седалище [населено място], [улица] иск за присъждане на сумата от 10000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за период от пет години преди завеждане на исковата молба (от 27.04.2016г. до 27.04.2021г.), изразяващи се в психически дискомфорт, неудобство, унижение, безпокойство, несигурност и накърняване на достойнството, които са настъпили вследствие неизграждане от [община] на предвидената по ПУП улица или временен път до къщата, в която живее В. В. М. в [населено място], УПИ. ..........., кв.. ............

ОСЪЖДА В. В. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на [община] сумата от 2430лв. (две хиляди четиристотин и тридесет лева), представляваща разноските, направени в производството пред въззивния съд и пред ВКС.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: