Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Д. К. - чрез адв. П. С. от САК, срещу въззивно решение № 560 от 28.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 349/2021 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 5325 от 08.09.2020 г. по гр. д. № 2350/2018 г. на Софийски градски в частта за отхвърляне на предявения от П. Д. К. против ЗК „Л. И“ АД пряк иск с правно основание чл.432 КЗ за разликата над сумата 80 000 лв. до претендираните с исковата молба 160 000 лв. (част от вземане с общ размер 500 000 лв.). Решенията са постановени при участие на М. Н. М. като трето лице - помагач на страната на ответника ЗК „Л. И“ АД.

В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и по изложени в нея съображения се иска отмяна на решението и уважаване на исковата претенция в пълен размер с присъждане на разноски.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Ответникът по касация ЗК „Л. И“ АД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от касатора - ищец част и за неоснователност на касационната жалба. Подробни аргументи в подкрепа на заявеното становище са изложени в отговор по чл.287, ал.1 ГПК.

В срока за отговор е подадена насрещна касационна жалба от ответника ЗК „Л. И“ АД срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в осъдителната част за сумата 80 000 лв. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и нарушения на материалния закон и е заявено искане за неговата отмяна и за отхвърляне на иска с произтичащите от това последици. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Касаторът - ищец П. Д. К. е депозирал отговор, в който е изразено становище за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от ЗК „Л. И“ АД част и за неоснователност на подадената от дружеството насрещна касационна жалба.

По делото е подадена и частна касационна жалба от адв. П. С. от САК в качеството му на процесуален представител на ищеца П. Д. К. срещу частта от въззивното решение, с която е оставена без уважение частната жалба на адв. С. срещу постановеното от Софийски градски съд решение № 260827 от 22.10.2020 г. /с характер на определение по чл.248 ГПК/. С посоченото решение е оставено без уважение искането на адв. С. за изменение на решението по гр. д. № 2350/2018 г. в частта относно присъденото в негова полза адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗЗД. В жалбата се излагат оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение при прилагане на разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗЗД във връзка с чл.78 ГПК и се прави искане след отмяна на решението в обжалваната част да се присъди допълнително възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗЗД в размер на 565 лв. С жалбата е представено изложение, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Бланкетно е заявено и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът ЗК „Л. И“ АД е депозирал отговор, в който е навел аргументи за отсъствие на поддържаните основания за достъп до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и на доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба на П. Д. К. е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че ищецът П. Д. К. е активно материалноправно легитимиран по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС да получи обезщетение за неимуществените вреди - болки и страдания, които е претърпял по повод настъпилата при ПТП на 17.07.2016 г. смърт на неговия дядо Д. К., както и че справедливото обезщетение, което дължи ответникът ЗК „Л. И“ АД в качеството на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на водача, реализирал виновно и противоправно увреждащото произшествие, възлиза на сумата 80 000 лв.

При разрешаване на спора относно активната материалноправна легитимация на ищеца като предпоставка за присъждане на претендираното с иска по чл.432 КЗ обезщетение въззивният съд е изходил от разясненията, дадени в приетото от ОСНГТК на ВКС Тълкувателно решение № 1/2016 по тълк. д. № 1/2016 г., с което е разширен кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на причинена при деликт смърт на друго лице. За да се произнесе по спора, съдът е обсъдил събраните в хода на делото гласни доказателства, разкриващи действителните отношения между ищеца и неговия дядо, и заключението на съдебно - психологичната експертиза по делото, чрез което е изяснено въздействието на събитието върху психоемоционалната сфера на ищеца и понесените от последния болки и страдания вследствие смъртта на дядото. От показанията на свидетелите Л. К. - баба на ищеца, А. К. - негова леля, и Г. П. - съсед и приятел на ищеца, съдът е приел за установено, че П. К. е отгледан от дядо си Д. К. и неговата съпруга Л. К. в семейната им къща в [населено място]; Бабата и дядото поели грижите за отглеждането и възпитанието на П. малко след неговото раждане, тъй като майка му била студентка в София и след завършване на висшето си образование се преместила да живее във Франция; Бабата и дядото водели П. на детска градина, а след това и на училище, помагали му в учебния процес, ходели с него на почивки; От 10 до 15 - годишната си възраст П. живял при майка си във Франция, но след това се завърнал в България и завършил образованието си в [населено място], където живеел при баба си и дядо си; Майката на П. му изпращала издръжка и той я посещавал по време на ваканции; Като дете П. не познавал биологичния си баща /и нямал установен произход по бащина линия/ и възприемал дядо си за свой баща, дори го наричал „татко“; За П. авторитетът в семейството бил дядо му и помежду им съществувала особено близка връзка, различаваща се от типичната връзка между дядо и внук - двамата спортували съвместно, ходели на риболов и на море, разхождали се често и обсъждали различни теми; Поради създалата се в годините особено близка връзка П. понесъл изключително тежко смъртта на дядо си. Въззивният съд е преценил, че въпреки съществуващата родствена връзка, няма причина да не бъдат кредитирани показанията на свидетелките Л. К. и А. К., тъй като същите са логични, последователни, отразяват лични възприятия и кореспондират както помежду си, така и с показанията на незаинтересования свидетел Г. П.. Освен показанията на свидетелите, въззивният съд е взел предвид и констатациите в заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебнопсихологична експертиза, че между П. и неговия дядо е съществувала особено близка и силна емоционална връзка, прекъсната изведнъж и неочаквано; За П. е трудно да приеме, че дядо му вече го няма, той страда много по повод на загубата на дядо си, липсват му неговите съвети и насоки, подкрепата в живота; Като се прибави и първичната травма от ранното му детство, че е изоставен от баща си, преживяното от смъртта на дядото „се наслагва“ и води до висок интензитет на претърпените болки и страдания. След съвкупна преценка на свидетелските показания и на експертното заключение въззивният съд е направил извод, че както отношенията между ищеца и починалия при произшествието негов дядо Д. К., така и начинът, по който ищецът преживява смъртта на дядо си, отговарят на критериите в Тълкувателно решение № 1/2016 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, поради което ищецът има право да получи обезщетение за претърпените по повод смъртта на дядото неимуществени вреди.

Относно размера на дължимото обезщетение въззивният съд е приел, че обезщетението следва да бъде определено по справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД. Съобразявайки възприетите в ППВС № 4/1968 г. критерии, съдът е преценил, че с оглед установените по делото обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ в конкретния случай, за справедливо следва да се приеме определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 80 000 лв. Съдът е посочил, че не омаловажава нито загубата на ищеца, нито изпитваните от него тъга и усещане за изоставеност, но отчита факта, че починалият и ищецът са дядо и внук, а не родител и дете, и с оглед степента на родство определянето на обезщетение в по-висок размер би било несправедливо. Оплакването във въззивната жалба на ищеца за занижен размер на обезщетението е счетено от въззивния съд за неоснователно и по съображения, че предвид подкрепата на останалите членове от семейството ищецът разполага с потенциал да преодолее преживяната емоционална травма. Отчетен е и фактът, че за цялостното негативно усещане на ищеца след произшествието, а съответно и за интензитета на понесените неимуществени вреди, принос има не само смъртта на дядото, но и тревогите за състоянието на неговите баба и леля, които също са пострадали при инцидента. В исковата молба ищецът е обосновал претенцията си за присъждане на обезщетение в размер на 160 000 лв. /част от вземане с посочен общ размер 500 000 лв./ и с твърдение, че е имал „изключително тежко детство“, но предвид свидетелските показания по делото съдът е приел, че макар да не е познавал биологичния си баща, ищецът е отгледан с любов от майка си и нейното семейство, имал е обичайните детски занимания и не е бил лишен от родителска и семейна грижа.

Въззивният съд се е произнесъл и по оплакването във въззивната жалба на ищеца за неправилно определяне от първоинстанционния съд на началния момент, от който ответникът - застраховател дължи обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху обезщетението за вреди. След като е приел за приложима към спорното правоотношение разпоредба на чл.498, ал.3 КЗ вр. чл.380 КЗ и е констатирал, че не са представени доказателства за уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие преди завеждане на делото, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за дължимост на обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД от датата на предявяване на иска по чл.432 КЗ. В съответствие с възприетото разрешение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати на ищеца законна лихва по смисъла на чл.86, ал.1 ЗЗД от 17.02.2018 г.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касатора - ищец основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с две групи въпроси, определени като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Първата група въпроси са означени като „материалноправни“ и са в следния смисъл: „1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.432, ал.1 вр. чл.380 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти; 2. Степента на родство съставлява ли определящ критерий, от който може да се изведе извод за интензитет на претърпени неимуществени вреди, респ. съдът следва ли да се ръководи от този критерий при определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД в случаите на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 вр. чл.380 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ или чл.226, ал.1 КЗ отм. за обезщетяване на неимуществени вреди при смърт на близък родственик или определяща е връзката между претендиращия обезщетение и пострадалия; 3. Относим към критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД ли е фактът, че претендиращото обезщетение лице има други близки, за които може да се предположи, че облекчават страданията му, причинени от смърт на починал в ПТП, и по какъв начин влияе този факт върху размера на дължимото застрахователно обезщетение; 4. Наличието на други пострадали от същия инцидент, извън пострадалия, за чиято смърт се претендира обезщетение по чл.432, ал.1 вр. чл.380 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, влияе ли върху критерия за справедливост, респ. и върху размера на дължимото застрахователно обезщетение по предявения иск“. Във втората група са включени следните въпроси, означени като „процесуалноправни“: „1. Длъжен ли е въззивният съд в постановеното от него решение, респ. при определяне на справедливия размер при търпени неимуществени вреди, да обсъди в съвкупност и вземе предвид при постановяване на крайния си съдебен акт всички събрани доказателства по делото и доводите на страните; 2. Когато не дава вяра на определена част от свидетелските показания, длъжен ли е съдът в мотивите си да обоснове причините за това; 3. Може ли решението да се основава на факти, които не са установени по делото; 4. Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл.269 ГПК, да се произнесе по правилността на обжалваното решение в рамките на заявените възражения и може ли да се произнася по незаявени възражения от ответника; 5. Може ли въззивният съд да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл.146 от ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти; 6. Налице ли е процесуално нарушение по чл.266, ал.3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели, които в нарушение на процесуалните правила не са били изслушани от първоинстанционния съд“. Като въпрос със самостоятелно обуславящо значение за изхода на спора е посочен и въпросът „От кой момент е дължима законна лихва за забава върху обезщетение за неимуществени вреди по чл.432, ал.1 вр. чл.380 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./“. Допускането на касационно обжалване по поставените въпроси е аргументирано с твърдения, че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в множество изброени решения по чл.290 ГПК, а част от въпросите и в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС - основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За въпроса по т.4 се сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че „липсва постановена практика по отношение влиянието и на други фактори /като наличието на други пострадали в същия деликт/ върху критерия за справедливост“.

Първият материалноправен въпрос от изложението е зададен хипотетично, но условно може да се приеме, че е значим за делото, доколкото при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е ръководил от принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. По отношение на този въпрос обаче не е изпълнено допълнителното изискване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд не е в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС в цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК /решение № 108/30.06.2017 г. по т. д. № 60323/2016 г., решение № 112/21.06.2017 г. по т. д. № 60334/2016 г., решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. и решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г./.

С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т.11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението; В случаите на смърт от значение за размера на обезщетението са и възрастта на пострадалия, неговото обществено положение, отношенията между пострадалия и лицето, което търси обезщетение. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението към касационната жалба. В постановените от различни състави на ВКС решения е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/1968 г., така и специфичните за спора обстоятелства, разкриващи действителното съдържание на отношенията между касатора - ищец и починалия при произшествието негов дядо и негативното отражение на неочакваната загуба на дядото върху живота и психоемоционалната сфера на ищеца. Следва да се отбележи, че именно спецификата на установените в конкретния случай факти, които въззивният съд е взел предвид и въз основа на които е изградил преценката си относно съдържанието на понятието „справедливост“ в конкретния случай, е послужила като мотив за съда да признае на ищеца необходимата съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС активна материалноправна легитимация за получаване на обезщетение за неимуществените вреди, претърпени по повод смъртта на неговия дядо. Определянето на обезщетение в размер, по-нисък от претендирания с прекия иск по чл.432, ал.1 КЗ, не е обусловено от несъобразяване на обезщетението с релевантните за приложението на чл.52 ЗЗД факти, а е резултат от извода на въззивния съд, че с оглед на установените в хода на делото факти справедливият паричен еквивалент на вредите, които е претърпял ищецът, възлиза на сумата 80 000 лв. Обосноваността и законосъобразността на така направения извод не са предмет на касационна проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което доводите на касатора, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението не кореспондира с доказателствата по делото и с разпоредбата на чл.52 ЗЗД не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационен контрол. От мотивите към решението е видно, че въззивният съд е формирал решаващите си изводи относно справедливия размер на обезщетението в съответствие с относимата задължителна практика на ВС и ВКС, както и с посочената от касатора практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, и няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Останалите три въпроса, означени от касатора като „материалноправни“, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, по които може да се допусне касационно обжалване съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От една страна въпросите по т.2 и т.3 са насочени към оспорване на правилността на въззивното решение, тъй като отразяват несъгласието на касатора с констатациите на въззивния съд кои факти, установени от доказателствата по делото, имат значение за справедливия размер на обезщетението. От друга страна тези въпроси нямат самостоятелно значение за формиране на крайния решаващ извод на въззивния съд за размера на дължимото обезщетение, доколкото обезщетението е определено в зависимост от цяла съвкупност от факти, които съдът е приел за доказани и значими за прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Степента на родствена близост между починалия и претендиращия обезщетение, както и наличието на други близки на пострадалия, сами по себе си не са обусловили отхвърлянето на иска по чл.432, ал.1 КЗ за разликата до пълния претендиран с исковата молба размер, а са взети предвид от съда с цел изясняване на действителните отношения между ищеца и неговия дядо, както и на интензитета на понесените от ищеца неимуществени вреди. Всъщност обсъжданите два въпроса са формулирани чрез изваждане на отделни изречения /цитирани в изложението под текста на съответния въпрос/ от цялостния контекст на мотивите към обжалваното решение, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях, без да се обсъждат твърденията на касатора за разрешаването им от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в ППВС № 4/1968 г. и с избрани пасажи от мотивите към постановени от състави на ВКС решения /решение № 178/12.11.2013 г. по т. д. № 458/2012 г. на І т. о., решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на І т. о., решение № 205/26.11.2010 г. по т. д. № 218/2010 г. на ІІ т. о., решение № 172/03.11.2017 г. по т. д. № 608/2017 г. и решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на І т. о./. Аналогични съображения са относими и към въпроса по т.4 от изложението, поставянето на който се дължи на погрешно възприемане на мотивите на въззивния съд и няма значение за изхода на спора по иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ /както и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.

Преценени от гледна точка на указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите от втората група също не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК за правен въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило изхода на спора по иска с правно основание чл.432, л.1 КЗ. Във въпросите се съдържат въведените с касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неправилност на въззивното решение в обжалваната част, конкретно - до неправилно потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковата претенция за разликата над сумата 80 000 лв., а именно: Необсъждане „в цялост на редица релевантни факти като възрастта на пострадалия, неговата внезапна смърт, изключително топлите отношения с внука му, които се характеризират като такива между баща и син, несигурната прогноза за подобряване на състоянието на внука, съгласно приетото заключение на СПЕ“ /въпрос № 1/; Отказ на въззивния съд да вземе предвид показанията на разпитаната свидетелка, според които ищецът е посещавал терапевт и е приемал лекарства, за да преодолее болката от загубата на дядо си, и липса на мотиви защо не ги кредитира /въпрос № 2/; Основаване на решението на извод, че „ищецът има потенциал да преодолее емоционалната травма от загубата на дядо си“, без по делото да са налични данни „за направа на такава констатация“ /въпрос № 3/; Мотивиране на размера на обезщетението с извод за недоказаност на твърдението на ищеца, че е имал изключително тежко детство, което е прието за доказано от първоинстанционния съд и не е оспорвано от ответника с въззивната жалба /въпроси № 3 и № 4/; Допускане само на един свидетел при поискани с въззивната жалба двама свидетели за установяване на твърдените от ищеца факти /въпрос № 5/. Произнасянето дали въззивният съд е допуснал съдържащите се във въпросите процесуални нарушения е възможно само след извършване на касационна проверка на правилността на обжалваното решение по реда на чл.290 ГПК, не и по повод допускане на решението до касационен контрол по реда на чл.288 ГПК. Същевременно процесуалните действия на въззивния съд при разглеждане на делото и при постановяване на обжалваното решение не позволяват да се приеме, че крайният резултат от делото е обусловен от разрешаване на поставените въпроси в твърдения от касатора смисъл. За да се произнесе относно справедливия размер на обезщетението, което ищецът има право да получи като паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди, въззивният съд е извършил съвкупна преценка на всички факти, които е приел за установени от доказателствата по делото и за релевантни при приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД /включително тези, които касаторът некоректно е посочил като необсъдени в съображенията към въпроса по т.1/. В мотивите към решението съдът е обсъдил показанията на всички разпитани свидетели, изложил е съображения защо и в коя част ги кредитира и не е отказал да вземе предвид свидетелски показания, които е преценил като достоверни и относими към спора за размера на дължимото обезщетение. При разрешаване на спора за размера на обезщетението съдът се е ограничил до оплакванията във въззивните жалби на страните, а преценката кои твърдения намира за доказани и кои счита за недоказани е израз на неговата решаваща правораздавателна дейност като втора инстанция по съществото на спора и не може да се разглежда като отклонение от правилото на чл.269 ГПК. В рамките на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е преценил, че за изясняване на спора от фактическа страна е достатъчно да бъде разпитан още един свидетел и не е необходимо във въззивното производство да се разпитва втори свидетел. Частичното отхвърляне на иска по чл.432, ал.1 КЗ не е резултат от недопускането на втори свидетел, а е обусловено от извода на съда, че за обезщетяване на претърпените от ищеца - касатор неимуществени вреди е справедливо да се присъди обезщетение в размера, определен от първоинстанционния съд. Поради значението на поставените от касатора „процесуалноправни“ въпроси за правилността на обжалваното решение касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне и е безпредметно да се обсъждат твърденията на касатора, че същите са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в цитирани в изложението решения по чл.290 ГПК.

Последният въпрос от изложението - от кой момент се дължи законна лихва върху обезщетението по чл.432, ал.1 КЗ, е относим към формирането на решаващия извод на въззивния съд, че върху определеното по справедливост обезщетение се дължи и законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД от датата на предявяване на иска по чл.432, ал.1 КЗ. Касаторът е обосновал искането си за допускане на касационно обжалване по този въпрос с твърдение, че при постановяване на решението си въззивният съд е разрешил въпроса за началния момент, от който застрахователят дължи законна лихва, в противоречие с практиката в решение № 128/04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на ВКС, І т. о. Посоченото решение е постановено след допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл.420 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ лихвите за забава за периода от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя, респ. до предявяване на прекия иск от увреденото лице“. Анализирайки новата правна уредба, въведена с Кодекса за застраховането в сила от 01.01.2016 г., съставът на ВКС, І т. о., е отговорил на въпроса в следния смисъл: „В хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в застрахователната сума по чл.429 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, не и от момента на увреждането“. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл, че ответникът - застраховател дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от момента на предявяване на прекия иск по чл.432, ал.1 КЗ, а не от по-ранен момент, тъй като по делото не са представени доказателства за уведомяване на застрахователя за застрахователното събитие. Предвид мотивите, с които е обосновано разрешението относно началния момент на акцесорното задължение по чл.86, ал.1 ЗЗД, не би могло да се приеме, че е налице релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие с практиката на ВКС.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 349/2021 г. на Апелативен съд - София.

С отговора на касационната жалба ответникът по касация е поискал присъждане на разноски, но не е представил доказателства за извършването им, с оглед на което разноски не следва да се присъждат.

Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната с касационната жалба на ищеца част подадената от ответника - ЗК „Л. И“ АД насрещна касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане, съгласно чл.287, ал.4 ГПК.

По частната касационна жалба на адв. П. С. от САК в качеството му на процесуален представител на П. Д. К.:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок от надлежна страна срещу акт на въззивен съд, който подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С постановеното в производството по в. гр. д. № 349/2021 г. решение Апелативен съд - София е оставил без уважение частната жалба на адв. П. С. срещу решение № 260827 от 22.10.2020 г. /с характер на определение по чл.248 ГПК/, с което Софийски градски съд е оставил без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решението по гр. д. № 2350/2018 г. в частта относно присъденото на основание чл.38, ал.2 ЗЗД адвокатско възнаграждение за осъществено пред първата инстанция безплатно процесуално представителство на ищеца. За да потвърди обжалвания съдебен акт, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че посоченият в чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК начин на изчисляване на разноските - съразмерно на уважена и отхвърлена част от иска, се отнася и за присъжданото по силата на чл.38, ал.2 ЗЗД адвокатско възнаграждение, поради което няма законово основание да се приеме, че при оказана безплатна правна помощ адвокатското възнаграждение не следва да се съобразява с предявената и уважена част от претенцията.

Въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната с частната касационна жалба част, тъй като не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Поставеният в изложението към жалбата въпрос „При осъществена от адвокат безплатна правна помощ на каква база следва да се определи, респ. присъди възнаграждението му от съда - въз основа на резултата от делото, при съобразяване на размерите, установени в Наредба № 1/2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения, или пропорционално - при съобразяване на размера на дължимия минимален размер на адвокатското възнаграждение за цялата претенция спрямо уважената част от нея“ условно отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Частният касатор е обосновал искането си за допускане на касационно обжалване с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е в противоречие с практиката на ВКС в определение № 599/20.10.2017 г. по т. д. № 2487/2017 г. на ІІ т. о., определение № 528/20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г. на ІІ т. о. и определение № 235/25.06.2020 г. по ч. т. д. № 1987/2019 г. на ІІ т. о. Посочените определения са постановени в производства по чл.274, ал.2 ГПК и не формират практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не доказват специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване.

В изложението касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдения, че разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗЗД се тълкува неточно от съдилищата и в резултат на това се създава противоречива практика по нейното прилагане. Разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗЗД, която постановява, че в случаите на оказана безплатна адвокатска правна помощ и съдействие по чл.38, ал.1 ЗЗД, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 ЗЗД, не е нито неясна, нито непълна. В нейното съдържание е посочено ясно и точно при какви предпоставки се дължи адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ и съдействие по делата и как се определя неговия размер, а дали възприетият в обжалваното определение подход за прилагането й във връзка с чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК е правилен, е въпрос, който не може да бъде подведен под предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за достъп до касационно обжалване.

Частният касатор е поискал въззивното решение да се допусне до касационен контрол в обжалваната с частната касационна жалба част като очевидно неправилно, но не е посочил нито един порок на решението, насочващ към очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Въз основа на мотивите към решението съставът на ВКС не констатира нито явна необоснованост на решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано разрешението на спора за размера на дължимото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗЗД за производството пред първата инстанция, нито тежки нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от съда при постановяване на решението. Поради изложеното следва да се приеме, че не е налице предвиденото в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 560 от 28.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 349/2021 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 5325 от 08.09.2020 г. по гр. д. № 2350/2018 г. на Софийски градски в частта за отхвърляне на предявения от П. Д. К. против ЗК „Л. И“ АД пряк иск с правно основание чл.432 КЗ за разликата над сумата 80 000 лв. до претендираните с исковата молба 160 000 лв., както и в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на адв. П. С. от САК в качеството му на процесуален представител на П. Д. К. срещу решение № 260827 от 22.10.2020 г. по гр. д. № 2350/2018 г. на Софийски градски съд в частта, имаща характер на определение по чл.248 ГПК.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на ЗК „Л. И“ АД срещу решение № 560 от 28.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 349/2021 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 5325 от 08.09.2020 г. по гр. д. № 2350/2018 г. на Софийски градски в частта за осъждане на дружеството да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на П. Д. К. сумата 80 000 лв., ведно със законната лихва от 17.02.2018 г. до окончателното плащане.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, в едноседмичен срок от съобщаването му само в частта за оставяне на насрещната касационна жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: