Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от П.П в качеството му на ЕТ „П.П –Агротехника”, чрез процесуалния му представител адв. Е. Фикри, против решение № 180 от 05.02.2018г., постановено по адм. дело № 1160/2017г. по описа на Административния съд–Варна, с което е отхвърлено оспорването на Ревизионен акт № Р-03000816004974-091-001/25.01.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – Варна, поправен с РА №№П-03000817019032-003-001/06.02.2017г, потвърден с Решение № 89/11.04.2017 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – Варна при ЦУ на НАП.
В касационната жалба са изтъкнати доводи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, което съставлява отменителни основания по чл. 209, т.2 и т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Касаторът моли да се отмени решението на първоинстанционния съд. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът - директорът на дирекция "ОДОП" - Варна при ЦУ на НАП, в представена молба за даване ход на делото, е заявил и искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на обжалваното решение на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК прие за установено следното:
Касационната жалба е допустима, тъй като е предявена от страна по делото и в срок. Разгледана по същество е неоснователна.
Предмет на оспорване пред Административен съд – Варна е бил Ревизионен акт № Р-03000816004974-091-001/25.01.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – Варна, поправен с РА № П-03000817019032-003-001/06.02.2017г, потвърден с Решение № 89/11.04.2017 г. на директора на дирекция „ОДОП” – Варна при ЦУ на НАП, с който са определени задължения по чл. 48, ал.2 от ЗДДФЛ за 2011 г. в размер на 691.07 лв.; за 2012 г. - 6247.45 лв. 2374.37 лв.; за 2013 г. - 4043.04 лв.; 2014 г.- 5157.62 лв. и за 2015 г. -6934.64 лв. и са начислени лихви за забава.
Установено е, че ЕТ „П.П–Агротехника” е регистриран земеделски производител, като извършва дейност по производство и реализация на земеделска продукция и овцевъдство. През ревизираните години 2011г.-2015г. едноличния търговец е осчетоводил разходи за наем на земеделска земя, придобита в условия на СИО от собственика на ЕТ „П.П-Агротехника” и съпругата му Ю.П. Не е било спорно, че обработваните земеделски земи, придобити от Петров и съпругата му, не са заведени в счетоводството на едноличния търговец. Разходите за наем на земеделска земя /рента/ са начислени на основание договори за наем, сключени между физическото лице П.П и неговото предприятие ЕТ „П.П-Агротехника” и Ю.П и предприятието на съпруга й.
Спорни по делото са били въпросите дали разходът за рента, осчетоводен и начислен от търговеца за ползването на земеделска земя, собственост на П.П и съпругата му /1/2 от СИО/ е документално обоснован и дали е допустимо физическо лице и неговия едноличен търговец да договарят помежду си, т. е договаряне сам със себе си.
За да отхвърли жалбата съдът е приел, че договорите за наем на земеделска земя, сключени между П.П и ЕТ „П.П-Агротехника” не пораждат наемно правоотношение между физическото лице и неговото предприятие. Приел е за документално необосновани отчетените разходи за наем на земеделска земя /рента/ и за правилно и законосъобразно преобразуването на счетоводния финансов резултат по реда на чл.26, т.2 ЗКПО с начислената/изплатената рента на П.П и съпругата му /1/2 от СИО/, собственици на наетата земеделска земя. Решение е правилно.
Основното възражение на касатора е свързано с изводите на първоинстанционния съд относно действието на сключените договори за наем на земеделска земя. Спорен е бил въпросът дали физическото лице и неговия едноличен търговец могат да договарят помежду си, т. е договаряне сам със себе си. Съгласно тълкуването на закона, дадено в Тълкувателно решение №2 от 27.12.2001г. на Общото събрание на гражданските колегии на ВКС по т. д. №2 2001г. чрез фигурата на едноличния търговец физическото лице само разширява правосубектността си чрез вписване на това му качество, но то не губи статута си на физическо лице. В същото време едноличния търговец не притежава качеството на юридическо лице, каквито са търговските дружества по ТЗ. В случая при сключването на договорите за наем физическото лице П.П е контактувал сам със себе си. Правилно е приел съда, че липсата на нов и различен правен субект препятства възможността едно и също лице да влезе в договорни отношения със себе си, защото те предполагат действието на насрещни волеизявления от различни правни субекти. Договарянето сам със себе си между едноличния търговец и физическото лице, в конкретния казус цели избягване на данъчно облагане.
Съгласно разпоредбата на чл.27 ЗДДФЛ физическото лице - собственик на предприятието на едноличния търговец може да включи в имуществото на едноличния търговец придобити от него движими и недвижими вещи, чрез завеждането им в счетоводството на едноличния търговец с протокол, съставен от физическото лице - собственик на ЕТ, в който се посочва вида на вещта и нейната цена. Но в случая е установено, че търговеца не е използвал възможността по чл.27, ал.1 ЗДДФЛ за включване на обработваните земеделски земи в предприятието на ЕТ. Физическото лице може да ползва личното си имущество в дейността си като търговец без да го прехвърли в патримониума на фирмата си, но няма да му се признават за данъчни цели нито разходите, извършени във връзка с експлоатацията и/или поддръжката на това имущество, нито амортизационни отчисления, които биха били признати, ако вещите се третираха като амортизируем актив за тези цели. В случая не може да се приеме тезата на касатора, че е сключен правно-валиден едностранен договор между физическото лице и едноличния търговец. Договорът за предоставяне на земеделски земи под наем или аренда по правило е двустранен, т. е. за неговата валидност са необходими две насрещни волеизявления на две различни лица, което по изложените по-горе мотиви не може да стане между физическо лице и неговия едноличен търговец. Правилно е приел първоинстанционният съд, че след като едноличният търговец не може да договаря сам със себе си като физическо лице, то липсва предмет на стопанската операция, и издаденият счетоводен документ за такава операция е издаден без правно основание и съставлява основание за преобразуване на финансовия резултат по чл.26, т.2 ЗКПО.
С оглед изложеното, решението е правилно постановено, не са допуснати сочените от касатора нарушения, които да водят до отмяната му, поради което следва да бъде оставено в сила.
Разноски: С оглед резултата по делото на Дирекция „ОДОП“ Варна при ЦУ на НАП като ответник по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1035 лв. на основание на чл. 9, ал.3 вр. чл. 8, ал.1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 180 от 05.02.2018г., постановено по адм. дело № 1160/2017г. по описа на Административния съд–Варна.
ОСЪЖДА П.П в качеството му на ЕТ „П.П –Агротехника”, ЕИК 124041088 да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр. В. при ЦУ на НАП сума в размер на 1035 лв. (хиляда тридесет и пет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.