Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Г. С. ЧЛЕНОВЕ:М. М. БРАНИМИРА МИТУШЕВА
при секретар И. В. И. и с участието на прокурора Нели Христозоваизслуша докладваното от съдиятаБ. М. по адм. дело № 6060/2021
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Общински строителен контрол“, Столична община, чрез процесуалния представител юрк. П., срещу решение № 917 от 14.02.2020г. на Административен съд София – град по адм. дело № 4961/2019г., с което е отменена заповед № РА-30-330/31.10.2017 г. на директора на Дирекция „Общински строителен контрол“ и е осъдена Столична община да заплати разноски по делото.
В касационната жалба се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК – необоснованост и неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че в хода на съдебното производство безспорно се установява, че е налице „строеж“ по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на Закона за устройство на територията /ЗУТ/, изграден в нарушение на чл. 148 от ЗУТ, подлежащ на премахване на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Според касатора съдът неправилно е приел, че процесният строеж отговаря на предвиденото в чл. 121, ал. 1 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство /Наредба № 5, отм./. Възразява се още, че строежът реализираното строителство противоречи на чл. 10, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5 /отм./ и на чл. 31, ал. 1, т. 1 от ЗУТ за минимални разстояния към страничната регулационна линия. Излагат се доводи и за неприложимост на чл. 36, ал. 1 от ЗУТ. Претендира се отмяна на съдебното решение, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците – С. А., Л. А. и Ц. А., редовно призовани, чрез процесуалния си представител адв. Ю., изразяват становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмения отговор, както и претендират присъждане на съдебни разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от С. А., Л. А. и Ц. А., срещу заповед № РА-30-330/31.10.2017 г. на директора на Дирекция „Общински строителен контрол“, с която, на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. , т. 2 от ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж „Двуетажна сграда с едноетажна пристройка към нея“, с обща застроена площ от 38.80 кв. м., находяща се в имот с идентификатор 68134.503.633 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София. В мотивите на заповедта е посочено, че строежът е реализиран през 1992 г., без одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж, както и същият не съответства на предвиденото в действащия застроителен план мероприятие, поради което не намира приложение и § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. В хода на съдебното производство е допусната и приета съдебно-техническа експертиза, от която се установява, че в проведените съдебни производства по адм. дело № 13445/2017 г. по описа на Административен съд София - град и по адм. дело № 11586/2018 г. по описа на Върховен административен съд, с предмет процесната заповед, неправилно е била изследвана търпимостта на сграда, намираща се в съседния имот с идентификатор 68134.503.632, а не на процесната, изградена в имот с идентификатор 68134.503.633. Съгласно заключението на вещото лице строежът, находящ се в имот с идентификатор 68134.503.633, който е и предмет на оспорената заповед, е търпим по смисъла на § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, като отговаря на действащия към 1992 г. застроителен план, одобрен със заповед № РД-09-86/1989 г. на председателя на ИК на ОбНС „Сердика“, по етажност и разположение, както и на приложимите към момента на изграждането му нормативи за застрояване по Наредба № 5 /отм./. Прието е от вещото лице, че строежът отговаря на чл. 7, чл. 10, ал. 1, т. 1 и чл. 13, ал. 2 от Наредба № 5 /отм./ за минимално допустимите разстояния до уличната регулационна граница, страничната регулационна линия на изток и до дъното на имота. По отношение на разстоянието на процесния строеж към страничната регулационна граница на запад е констатирано отклонение от вещото лице за двуетажното тяло, което е между 2.50 м. и 2.70 м., при минимално допустими 3 м., както и за едноетажното тяло – второстепенна постройка /лятна кухня/, която е на разстояние 1.40 м. от страничната регулационна линия, при изискуем по чл. 121, ал. 1 от Наредба № 5 /отм./ минимум от 1.50 м. Според вещото лице така констатираните отклонения следва да се съобразят с наличието на непокрити калкани на сгради в съседните УПИ XVI - 630 и УПИ I – 631 по границата с имота на жалбоподателите, чиято законност не е доказана. Съгласно заключението строежът отговаря на предвиденото по Общия устройствен план на гр. София и действащия застроителен план от 1989 г., както и на минимално допустимите разстояния по чл. 26, ал. 1, т. 3, чл. 31, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 42, ал. 2 и ал. 3 от ЗУТ. Строежът не отговаря отговаря на минимално допустимото разстояние на двуетажното тяло на запад, като има отклонение от 40 см., което според вещото лице е маловажно в сравнение с наличието на две сгради в съседните УПИ-та без разстояния към регулацията.
За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че същата е издадена в противоречие с материалния закон и целта на закона, тъй като по делото се установява, че строежът, извършен в периода 1989 г. – 1992 г., е допустим и като такъв следва да се приеме за търпим по силата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Въз основа на приетата по делото съдебно-техническа експертиза административният съд е приел, че процесният строеж, като свободно стоящ от която и да е регулационна линия на УПИ-то и с допустимата етажност не е в противоречие с ПУП, одобрен през 1989 г., който и е действащ. Прието е от съда, че макар процесният строеж да не отговаря на изискването по чл. 10, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5 /отм./, съответно чл. 31, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, за минимално разстояние към страничната регулационна линия на запад, към УПИ XVI – 630, като при изискуемо повече от 3 м. сградата, която е с чупка, в малката си част към ниското тяло е на разстояние 2.50 м., то това отклонение е допустимо с оглед разпоредбите на чл. 10, ал. 5 от Наредба № 5 /отм./ и чл. 36, ал. 1 от ЗУТ, както и при съобразяване на обстоятелството, че става въпрос за масивна стабилна сграда. Съдът е приел също така и становището на жалбоподателите, че оспорената заповед не съответства на принципа за съразмерност, прогласен в чл. 6 от АПК.
Така постановеното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон.
Не е спорно между страните по делото, а и от събраните доказателства е установено, че процесният строеж „Двуетажна сграда с едноетажна пристройка към нея“ е изграден в имот с идентификатор 68134.503.633, без изискуемите одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж. Не е спорно и обстоятелството, че строежът е бил изграден в периода 1989 г. - 1992 г., като в тази връзка следва да се има предвид, че така установения по делото период на изграждане не се оспорва от жалбоподателите – ответници в настоящото касационно производство, нито в хода на съдебното производство по адм. дело № 4961/2019 г., нито в отговора по касационната жалба.
В конкретния случай спорният по делото въпрос е относно търпимостта на строежа, чието премахване е разпоредено с оспорената заповед. В тази връзка настоящата съдебна инстанция намира, с оглед на установения по делото период на изграждане на процесната сграда /1989 г. – 1992 г./, че неправилно първоинстанционният съд е приложил нормата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Визираният в разпоредбата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само тези, които не се обхващат от ал. 1, ал. 2 и ал. 3 на § 16 от ПР на ЗУТ. Това е така, тъй като нормата на § 16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ /ДВ, бр. 82/2012 г./, т. е. тя е действаща, с визираните в нея три времеви периода - по ал. 1, ал. 2 и ал. 3. От това следва, че новите условия за приемане търпимост на незаконен строеж по ал. 1 на § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ касаят строежите, изградени през нов четвърти период. Следователно, процесният незаконен строеж, при направените фактически установявания за изграждането му в периода 1989 г. - 1992 г., е следвало да бъде разглеждан от административния съд в хипотезата на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ, а не в тази на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, в чието приложно поле не попада.
Релевантните обстоятелства за търпимост на един строеж съгласно приложимата разпоредба на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ са дали строежът е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, и дали е бил деклариран от собствениците му пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г. В съответствие с цитираната разпоредба кумулативно с изискването за допустимост на строежа по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, е предвидено и допълнително условие, за да се признае търпимостта на строежа, а именно – строежът да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите органи до 31.12.1998 г. От приетите по делото писмени доказателства не се установява това изискване да е било изпълнено по отношение на процесния строеж. Няма данни по делото С. А., Л. А. и Ц. А. да са декларирали строежа пред надлежните одобряващи органи до пределния момент по § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ, а подобен факт не се и твърди от тези жалбоподатели - ответници в касационното производство. Само на това основание процесният строеж не може да се квалифицира като търпим, както неправилно е приел първоинстанционният съд, доколкото предпоставката е кумулативна и неосъществяването й е достатъчно основание строежът да бъде изключен от категорията на ползващите се с търпимост, независимо дали е допустим по подробен устройствен план и по правилата и нормативите, действали към момента на извършването му или понастоящем.
Предвид изложеното, обжалваното решение се явява неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго по същество, с което се отхвърли оспорването на законосъобразната заповед.
При основателността на касационната жалба, в полза на Столична община, следва да бъдат присъдени заявените в срок разноски пред настоящата инстанция – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определени на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 917 от 14.02.2020г. на Административен съд София – град, постановено по адм. дело № 4961/2019г., и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. А., Л. А. и Ц. А. срещу заповед № РА-30-330/31.10.2017 г. на директора на Дирекция „Общински строителен контрол“, Столична община.
ОСЪЖДА С. А., Л. А. и Ц. А. от гр. София да заплатят на Столична община сумата в размер на 100 /сто/ лева, представляваща разноски пред касационната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Галина Солакова
секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Мариета Милева
/п/ Бранимира Митушева