Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на "Глобал груп еко“ ЕООД, ЕИК 130378264, със седалище и адрес на управление гр. С., кв. “Княжево“, ул. „В. Г“ № 8, представлявано от управителя П.Н, чрез адв. Р.Н, против решение № 897 от 15.02.2019 г., постановено по адм. дело № 6112/2018 г. по описа на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение № 456/20.07.2017 г. на Столичен общински съвет (СОС).

Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът – Столичен общински съвет, чрез юрк.. П оспорва касационната жалба, като неоснователна. Счита, че постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна.

С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на "Глобал груп еко„ ЕООД срещу решение № 456/20.07.2017 г. на Столичен общински съвет, в частта с която е одобрен проект за Схема (обща и подробна част) за поставяне на самостоятелни търговски съоръжения по чл. 34 от Наредбата на Столичния общински съвет за преместваемите обекти, за рекламните, информационните и монументално – декоративните елементи и за рекламната дейност на Столична община (НПОРИМДЕРДТСО) със сезонен и часови режим на работа, отнасяща се до Южен парк- 3-та част.

За да постанови този правен резултат съдът е приел, че оспореното решение е постановено от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и същото е постановено в съответствие с материалния закон. Съдът е направил обстоен анализ на предпоставките водещи до нищожност на акта, като в заключение е приел, че в случая не са налице толкова съществени пороци, които да доведат до нищожност на административния акт. Приел е, че наведените от жалбоподателя доводи, могат да обосноват унищожаемост, но не и нищожност на процесното решение, но с изтичане на срока за оспорване се е погасило и правото на жалбоподателя да иска отмяната на административния акт.

Така мотивиран съдът е приел, че не са налице пороци на решение № 456/20.07.2017 г. на СОС, които да обосноват неговата нищожност.

С оглед изложеното е отхвърлил жалбата, като неоснователна. Решението е правило.

Обосновано с доказателствата и с приложимите разпоредби на

чл. 62, ал. 9 ЗУТ и чл. 34, ал. 4 от Наредба за преместваемите обекти, за рекламните, информационните и монументално-декоративните елементи и за рекламната дейност на територията на Столична община, съдът е приел, че в случая не е налице нито едно от основанията водещи до нищожност. Оспореният акт - решение на СОС, с което е одобрен проект за схема/обща и подробна част/ за поставяне на самостоятелни търговски съоръжения по чл. 34 от Наредбата със сезонен и часови режим на работа, е приет от определения в цитираните разпоредби орган – СОС, в предвидената форма и при липса на нарушения на процедурните правила и на материалния закон, обосноваващи нищожност.

Съгласно правната доктрина незаконосъобразността има две проявни форми - нищожност и унищожаемост, като разграничаването им е с оглед степента на порока, засягащ административния акт, последиците от проявяването му и способите за тяхното преодоляване. Нищожността се отнася до валидността на административното волеизявление. При нищожните актове допуснатата незаконосъобразност предпоставя толкова тежко, радикално и нетърпимо нарушение на законността, че същите са лишени от правно действие и не могат да породят целените правни последици. Поради изначалното наличие на такива сериозни недостатъци, водещи до недействителност на волята на органа, се приема, че нищожният акт никога не е съществувал в правната действителност. В

чл. 146 АПК са изброени пороците, които водят до незаконосъобразност на акта, а признаването на акта за валиден или за недействителен, както се посочи по-горе, почива на критерия степен или тежест на незаконосъобразността при издаването му, като нищожният акт страда от толкова непримирима противоправност, която изключва търпимостта му в правния мир. Като критерий за нищожност на административен акт поради материална незаконосъобразност в правната теория и съдебната практика се сочат: пълна липса на условията (предпоставките), визирани в хипотезата на приложимата материалноправна норма; актът е изцяло лишен от законова опора; когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган; актът е основан на друг нищожен административен акт или налага извършването на престъпление, съответно – административно нарушение и т. н.

В случая както правилно е приел съда не са налице предпоставките водещи до нищожност.

С оглед изложеното при постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Решението е постановено след съвкупна преценка и анализ на събраните доказателства, съобразно доводите на жалбоподателя за нищожност на оспорения акт. Съдебният акт е със съдържанието, предвидено в чл. 172 а АПК и в него са изложени подробни мотиви в подкрепа на извода, че административният акт не е нищожен.

Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена като на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, следва да му бъде определено възнаграждение, в размер на 100 (сто) лева.

По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 897 от 15.02.2019 г., постановено по адм. дело № 6112/2018 г. по описа на Административен съд София – град. Решението е окончателно.