№ 2793

София, 02.06.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. И.

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело № 324/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби от Прокуратурата на РБ, чрез прокурор К. Г., и от Х. Г. Ч., чрез адв. В. К., срещу въззивно решение № 976 от 17.09.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 3011 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4557/18.08.2023 г. по гр. д. № 13065/2021 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на Х. Г. Ч. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 24 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, наказателното производство за което е прекратено с постановление от 27.09.2018 г. на прокурор при СРП, ведно със законната лихва върху тази сума от 29.10.2018 г. до окончателното плащане, както и сумата от 606,31 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропусната полза от законна лихва по внесена „парична гаранция“ от 1000 лв. от посоченото незаконно обвинение за периода 13.04.2011 г. – 20.03.2017 г. Искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв., както и е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху сумата от 606,31 лв. за периода от 27.09.2018 г. до окончателното плащане.

Касационната жалба на Прокуратурата на РБ е подадена срещу осъдителната част на въззивното решение и в нея се сочат оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Искането е за отмяна на решението и намаляване на присъденото обезщетение.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпроси за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По въпросите се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ВКС, както и с решение №50209 от 02.11.2022 г. на ВКС, по гр. дело №811/22 г., ІV г. о., решение №60323 от 11.02.2022 г. на ВКС, по гр. дело №517/21 г. на ІV г. о., и решение №311 от 14.03.2018 г. на ВКС по гр. дело №300/2017 г., ІV г. о..

Ответникът по касация Х. Г. Ч. в писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба.

Х. Г. Ч. обжалва решението в отхвърлителните му части. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените претенции.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът поставя следните въпроси: 1/ Противоречи ли на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД присъждането на лихва върху обезщетението за имуществени вреди, изчислено като законна лихва върху гаранционна сума за периода на незаконното й задържане?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички обстоятелства, относими към справедливото обезщетяване на неимуществени вреди по ЗОДОВ, когато тези обстоятелства са изложени както в исковата молба, така и във въззивната жалба? Длъжен ли е, ако установи наличието на тези обстоятелства, да увеличи размера на обезщетението за неимуществени вреди? Сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение от 04.02.2013 г. по гр. дело №85/2012 г. на ІV г. о., ППВС №4/23.12.1968г. и т.3 и т.11 от ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за очевидна неправилност на решението.

Ответникът по касация Прокуратурата на РБ не взема становище по касационната жалба на Х. Г. Ч..

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими с изключение на касационната жалба на Х. Г. Ч. в частта й срещу въззивното решение в частта му, с която е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди от 606,31лв. за посочения период. В тази част претенцията е акцесорна, а цената на главния иск е под 5000 лв., поради което въззивното решение, в тази част не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

По делото е установено, че с постановление от 20.12.2010 г. на прокурор от СРП е образувано досъдебно производство по описа на 01 РУ – СДВР срещу ищеца за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. С постановление от 26.01.2011 г. ищецът е бил привлечен за това престъпление в качеството на обвиняем и му е взета мярка за процесуална принуда „гаранция“ в размер на 1 000 лв. С постановление от 20.03.2017 г. взетата мярка за неотклонение е отменена, тъй като са изтекли предвидените процесуални срокове по НПК. На 03.06.2011 г. в СРС е внесен на обвинителен акт, по който е образувало н. о.х. д. № 10246/2011 г. по описа на СРС. С протоколно определение, постановено в съдебно заседание от 25.01.2017 г., съдебното производство е прекратено на основание по чл. 288, ал. 1, т. 1 от НПК и делото е върнато на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения в обвинителния акт. С постановление от 29.05.2017 г., на ищеца е повдигнато и предявено ново обвинение за престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 НК, за което с постановление от 13.06.2017 г. същият е бил привлечен като обвиняем. По обвинителния акт е образувано н. о.х. д. № 17198/2017 г. по описа на СРС. По това дело е проведено едно съдебно заседание на 07.03.2018 г., в което на основание чл. 249, ал. 4, т. 1 във вр. с чл. 249, ал. 2 и чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК съдът е прекратил съдебното производство и върнал делото на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в невъзможност по новото обвинение в словесната му част привлеченото към наказателна отговорност лице да разбере престъплението, за което му е повдигнато обвинение. Прекратителното определение е протестирано от СРП и същото е потвърдено от въззивната инстанция с определение от 29.06.2018 г. С постановление от 27.09.2018 г. на прокурор при СРП, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 и чл. 243, ал. 2 и ал. 3 и чл. 199 от НПК, наказателното производство, водено срещу ищеца за престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 от НК, е прекратено поради липсата на достатъчно данни, които да обосноват единствен и несъмнен извод за осъществено престъпление с посочената правна квалификация.

По делото са събрани гласни доказателства. Свидетелката Т., дългогодишна приятелка на ищеца, знаела за воденото срещу него наказателно производство от самото му начало. Преди да започне наказателното преследване срещу ищеца, той бил изключително ведър човек, но то му се отразило негативно в лично отношение – бил напуснат от годеницата си, спрял да се събира с хора, започнал да се изолира, както и върху здравословното му състояние – имал проблеми с кръвната захар, визуално не изглеждал добре. В професионално отношение изпитвал дискомфорт и срам, когато се налагало да се явява по наказателното дело в съда, след всяко съдебно заседание цяла седмица не излизал. Притеснявал се случая да не се разчуе в родния му град, където бил известен с доброто си име. Свидетелят Ц. също разказва, че делото се е отразило негативно на ищеца – изглеждал отпаднал, проявявал тревожност и неудобство. Въззивният състав е кредитирал дадените показания като основани на преки и непосредствени впечатления, логични и взаимно допълващи се.

По делото е приложено и свидетелство за съдимост и справка от вписвания на Адвокатски съвет – София, от които се установява, че ищецът към дата 21.10.2021 г. е неосъждан и същият е вписан в адвокатската колегия от 14.09.2005 г., като не е спорно между страните, че през време на образуваното срещу ищеца наказателно производство, а и понастоящем, ищецът упражнява професионална дейност като адвокат.

При съвкупна преценка на събраните доказателства съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника. С оглед двукратно прекратеното съдебно производство и прекратяване на наказателното производство от прокуратурата, то всички предприети спрямо ищеца действия от разследващите органи и прокуратурата се явяват незаконни. Ищецът е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника.

За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният състав е съобразил даденото в съдебната практика тълкуване на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и е посочил кои обстоятелства следва да се вземат предвид за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съобразил е, че към датата на привличане към наказателна отговорност – 26.01.2011 г. ищецът е бил на 35 години – т. е. в трудоспособна и активна възраст, упражняващ адвокатска професия. Бил е обвинен в извършването на две тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за които е предвидено лишаване от свобода от 1 до 6 години, съответно от 3 до 10 години, лишаване на виновния от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7 НК, както и възможно постановяване на конфискация на част или на цялото имущество. Възможното лишаване от права безспорно е причинило на ищеца голяма тревога, безпокойство и несигурност за дейността му на адвокат. На Ч. е била наложена мярка за неотклонение – „парична гаранция“ в размер на 1000 лв., в периода от 13.04.2011 г. до 20.03.2017 г. От друга страна, взетата мярка „парична гаранция“ обективно не му е попречила на професионалната реализация, тъй като през периода на водене на наказателното производство ищецът е продължавал да упражнява адвокатската професия. Съдът е посочил, че чистото съдебно минало на ищеца обуславя една по-висока степен на засягане на личната му сфера в сравнение с лице, което и друг път е било обект на наказателно преследване. Освен това фактът, че Ч. е бил практикуващ адвокат в САК допълнително е внесъл напрежение и неудобство при присъствието му в съдебната зала в качество на подсъдим. Съдът е съобразил и настъпилите промени в поведението на ищеца – той започнал да избягва срещи с познати и колеги и се затворил в себе си. Ищецът бил обвиняем, респ. подсъдим, в един сравнително дълъг (неразумен) период от време – за около 8 години в досъдебната и съдебната фази на наказателния процес, присъствал е на 18 о. с.з., без да създава затруднения при предприемане на процесуалните действия от страна на съда. Безспорно това обстоятелство е отнело от професионалното време на ищеца. От друга страна, по делото не се твърди, нито са представени доказателства ищецът реално да е престанал да упражнява адвокатската професия през периода на воденото наказателно производство, нито да е имал отлив на клиенти. Следователно, незаконното наказателно преследване не го е възпрепятствало да получава законни доходи. Няма и доказателства процесът да е станал широко обществено достояние, а освен това по делото не е била постановена осъдителна присъда. Според съда не се доказва ищецът да е преживял притеснения в интензитет по-голям от обичайния, нито описаните от свидетелите здравословни проблеми, доколкото за тях липсват медицински документи. При тези данни и съобразно социално-икономическата обстановка в страната към процесния период съдът е приел, че сумата от 24 000 лв. е справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди. За неоснователно е прието искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди – претенцията е за пропусната полза, изразяваща се в загуба на законната лихва върху внесената като парична гаранция сума. Съдът е посочил, че тези имуществени вреди произтичат от забавено изпълнение на парично задължение, която вреда по правното си естество е лихва, а вземането за лихва не може да бъде олихвявано, съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

По касационната жалба на Прокуратурата на РБ:

Поставените в изложението въпроси са намерили разрешение в трайната практика на ВКС, включително цитираната от касатора. В нея се приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда. Справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението, не е абстрактно понятие, а предпоставя за всеки отделен случай съдът да извърши преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства. Конкретно при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение; съдебното минало на ищеца, разгласяването и публичността на обвинението, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии е въпрос на фактическа преценка на решаващия съд и се основава на събраните по делото доказателства за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В конкретния случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не се е отклонил от дадените разрешения. Съдът е взел предвид всички установени по делото релевантни факти, анализирал ги е поотделно и в съвкупност, и е обосновал извода си за размера на дължимото обезщетение. Цитираните в изложението на касатора решения на ВКС, касаят различна фактическа обстановка при която наказателното производство е приключило за по-кратък период. В този смисъл, макар и съдебни решения, постановени дори по сходни случаи, да могат да служат като ориентир на решаващия състав, не е възможно да се постигне универсалност при определяне на обезщетението – разликата в присъдените суми се дължи на спецификите на всеки отделен случай.

По касационната жалба на Х. Г. Ч.:

Предвид частичната недопустимост на касационната жалба не се дължи отговор на първия поставен въпрос. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че обезщетението за пропуснати ползи от внасянето на „парична гаранция“ като мярка за неотклонение е в размер на законната лихва върху внесената сума и предвид характера му присъждането на законна лихва върху него би било в противоречие с чл. 10, ал. 3 ЗЗД (в този смисъл е цитираното от въззивния съд решение № 300 от 9.01.2019 г. по гр. д. № 2262/2018 г. на ВКС, IV г. о.).

По втория въпрос в практиката на ВКС е трайно възприето, че въззивният съд е длъжен да обсъди в мотивите си въведените от страните доводи и възражения. Това разрешение обхваща и случая, в който страната сочи обстоятелства, които според нея са от значение за определяне на справедливото обезщетяване на неимуществени вреди по ЗОДОВ. В конкретния случай въззивният състав подробно е анализирал всички релевантни обстоятелства, които бяха изброени по-горе, и е преценил как те са се отразили в личната и професионалната сфера на ищеца. По втората част от въпроса следва да се отбележи, че вземането предвид на всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства не води автоматично до извод, че размерът на това обезщетение следва да се увеличи. Съдът преценява относимите факти, които могат да обосноват както по-висок, така и по-нисък размер на обезщетението. Именно такава съпоставка е извършена във въззивното решение, за да бъде определен размерът на справедливото обезщетение.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Х. Г. Ч. срещу въззивно решение № 976 от 17.09.2024 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 3011/2023 г., в частта му, с която е потвърдено решение № 4557/18.08.2023 г. по гр. д. № 13065/2021 г. на Софийски градски съд и е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди за сумата от 606,31 лв. за периода от 27.09.2018 г. до окончателното плащане.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 976 от 17.09.2024 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 3011/2023 г., в останалата част.

Определението, само в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на Х. Г. Ч., може да се обжалва пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му. В останалата част определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: