О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2771

гр. София, 30.05.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 12.05.2025г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

БОРИС Д. ИЛИЕВ

разгледа докладваното от съдия Борис Д. И. гр. д. №424 по описа на съда за 2025г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. Г., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. Д. К., против Решение №5544 от 13.10.2024г. по в. гр. д. №3577/2023г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение №15905 от 04.10.2023г., постановено по гражданско дело № 61169/2022г. на Софийския районен съд, 66 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Агенция по вписванията искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 221, ал. 2 КТ вр. чл. 128, т. 2 КТ за признаване на незаконно и отмяната на уволнение, извършено със заповед № ЧР-02-03/14.09.2022г. на изп. директор на АВ на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ поради налагане на наказание „уволнение“; за възстановяване на предишната работа „старши специалист“ в СВ - София, Регионална дирекция София, Главна дирекция „Регистри“ в АВ; за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението - от 14.09.2022г. до 14.03.2023г., в размер на 6660 лева, ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на завеждане на исковата молба- 11.11.2022г., до погасяването; за заплащане на трудово възнаграждение за м. 09.2022 г. в размер на 1640 лева, ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на завеждане на исковата молба- 11.11.2022 г., до погасяването, което е удържано на осн. чл. 221, ал. 2 КТ със заповед № ЧР-01- 909/14.09.2022 г., издадена във връзка със заповед № ЧР-02-03/14.09.2022 г. на изп. директор на АВ. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение - касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторката се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от ответната страна по нея Агенция по вписванията.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между страните е съществувало трудово правоотношение, съгласно което ищцата И. И. Г. е заемала длъжността „старши специалист“ в Служба по вписванията - София, Регионална дирекция - София, Главна дирекция „Регистри“ в Агенцията по вписванията /АВ/. Със заповед № ЧР-02-03/14.09.2022 г. на изп. директор на АВ на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че на 05.08.2022г. подменила заявления за вписвания, заличавания и отбелязвания за имот, след като са регистрирани от друг служител във входящия регистър на СВ-София с №50071/05.08.2022г. и №50072/ 05.08.2022г., преписките са предадени на съдебен деловодител на съдиите по вписванията при СРС и върху заявленията е поставен печат за разпределение на съдия по вписванията за разпореждане. Съгласно посоченото в заповедта на същата дата ищцата поискала преписките по двете заявления от друг служител - Д. Т. с мотив, че трябвало да се добавят документи и да се свържат с удостоверения за същия имот, и подменила заявленията с нови, а първоначално приетите били скъсани и изхвърлени в коша. Така извършеното съставлявала дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ, тъй като: 1/ в нарушение на чл. 5, ал. 2 от Правилата за организация на работата на службите по вписванията при АВ и съдиите по вписванията при районните съдилища на 05.08.2022г., след записване на заявленията във входящия регистър, служителят ги е заменил с други, като е направил преценка, че върху тях няма поставена резолюция от съдия; 2/ в противоречие с чл. 38, ал. 2 от същите правила служителят е извършил проверка на заявление за издаване на удостоверение, без да има такова право и задължение, доколкото проверката може да бъде извършена единствено от служителя М. В., записала заявленията във входящия регистър и в регистъра на удостоверенията с № 50071 и № 50072 от 05.08.2022г., като действието е мотивирано от наличие на близки отношения с подателя на заявленията.

Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установена по делото следната фактическа обстановка: 1./ на 05.08.2022г. „С. недвижими имоти“ ЕООД подало в СВ четири заявления за издаване на удостоверения по чл. 47 ПВ за четири недвижими имота, както следва: ПИ с идентификатор 87401.7501.274; находящата се в него къща с идентификатор 87401.7501.274.1; апартамент № В2-4 с идентификатор 68134.2044.851.9.22; находящото се в същата сграда паркомясто с идентификатор 68134.2044.851.9.35; 2./ заявленията били подадени от „близка“/„позната“ на ищцата И. Г.; 3./ заявленията били разделени на два комплекта, тъй като имотите във всеки от тях били свързани - единият съдържал тези за поземления имот и къщата, а другият-за апартамента и паркомястото; 4./ на регистратурата на Агенцията били приети и регистрирани от служителката М. В.; 5./ дадени били два входящи номера, по един на комплект, както следва: на заявлението за ПИ с идентификатор 87401.7501.274- вх. № 50071/05.08.2022г.; на заявлението за паркомясто с идентификатор 68134.2044.851.9.35- вх. № 50072/05.08.2022г.; 6./ на заявлението за къща с идентификатор 87401.7501.274.1 не е бил поставен никакъв номер, а на заявлението за апартамент с идентификатор 68134.2044.851.9.22 бил поставен № 50072/05.08.2022г.- същият, който бил поставен и на заявлението за паркомястото; 7./ лицето, подало заявленията, предало на ищеца вносната бележка за платената към АВ такса за издаване на удостоверенията, като ищцата поела задължение да следи движението на заявленията; 8./ ищцата забелязала, че на вносната бележка имало записани два входящи номера, а не четири /колкото били заявленията/, за което уведомила подателя; 9./ ищцата помолила М. В. да регистрира и даде входящи номера и на другите две заявления, които обаче не се намирали на регистратурата; 10./ същите били взети от св. Д. Т., която ги разпределила на съдиите по вписванията - едната преписка с вх. № 50072 била разпределена на съдия Г., а другата с № 50071- на съдия И., като името на съдията не било записано върху заявлението; преписките не били докладвани на съдиите по вписванията за произнасяне; 11./ ищцата поискала от св. Д. Т. двете преписки, като последната се съгласила да ги даде; 12./ ищцата се обадила на лицето, подало заявленията, която представила нови заявления в агенцията със същото съдържание; 13./ ищцата занесла на св. М. В. същите- две с входящ номер и още две - без входящ номер; 14./ първоначално подаденото заявление за ПИ с идентификатор 87401.7501.274 с вх. № 50071 не било унищожено, като ищцата сложила по преписката ново заявление със същото съдържание; на приложеното към него заявление за къща с идентификатор 87401.7501.274.1 бил даден №501893; 15./ заявленията, на които бил поставен вх. № 50072, били унищожени /скъсани/ от ищцата; на тяхно място в преписката били поставени нови заявления със същото съдържание; на заявлението за апартамент с идентификатор 68134.2044.851.9.22 бил даден № 50184/181, а на това за паркомясто с идентификатор 68134.2044.851.9.35 бил даден поставеният първоначално №50072/05.08.2022г.

При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че по делото са доказани всички описани в оспорената заповед за уволнение факти, с изключение на това служителят да е унищожил заявление с вх. № 50071. Липсата на доказателства за част от деянията не води до извод за незаконност на уволнението, а следва да се съобрази при преценка съответността на наказанието. По възражението на ищцата, че заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение, била връчена преди заповедта, с която е наложено наказанието, съдът е посочил, че не дължи произнасяне, тъй като нито с исковата молба, нито по реда на чл.214 от ГПК, не е било въведено такова твърдение за незаконност на уволнението.

Съдът е приел, че процесната Заповед № ЧР-02-03/14.09.2022г., с която на ищцата е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, е мотивирана в достатъчна степен - деянията са индивидуализирани с всички обективни и субективни признаци, с посочване на обстоятелствата, при които са извършени, както и времето и мястото на извършването, като доводът на ищцата, че не било ясно кои действия работодателят приема за нарушения на трудовата дисциплина, е неоснователен. Съобразно чл. 195, ал. 1 КТ работодателят е посочил и законовите текстове, под които счита, че се подвеждат описаните нарушения, като евентуалното несъответствие между последните и правната им квалификация само по себе си не води до незаконност на уволнението, а е от значение дали описаните деяния представляват нарушения на трудовата дисциплина, обосноваващи дисциплинарно уволнение. Предвид това не са споделени възраженията на ищцата, че не било ясно на кой от фактическите състави на чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ работодателят се позовава, както и кои точно трудови задължения /по кой нормативен акт, правила или договор/ е нарушил служителят. Съдът е приел, че описаните в заповедта и доказани по делото деяния на ищцата представляват нарушения на трудовата дисциплина. Тя е била запозната с Правилата за организацията на работата на служителите по вписванията при АВ и съдиите по вписванията при районните съдилища /Правилата/, както и с длъжностната характеристика на заеманата от нея длъжност, в които са посочени задълженията й, както и редът, по който е организирана и разпределена работата на служителите. Съгласно длъжностната характеристика на ищцата не са възложени функции да следи за движението на преписките по заявленията по чл. 47 ПВ преди произнасяне на съдията, да преценява редовността им, да отстранява нередовности по тях, да поправя допуснати от колегите си пропуски. С извършването на тези действия, които не са й били възложени - нито писмено, нито устно, ищцата е присвоила функции, възложени на други служители, както и правомощията на съдията по вписванията, регламентирани в Правилата. Според чл. 35, ал. 2 и чл. 38, ал. 2 от Правилата заявлението се подава чрез СВ, записва се в регистъра на удостоверенията от натоварения за това служител, като служителят, водещ регистъра, сверява самоличността на молителя, следи за коректното попълване на заявлението, проверява дали описаните документи са действително приложени. По силата на този вътрешен нормативен акт цялата дейност по регистрация и първоначална проверка на заявлението /от външна страна/ се извършва от специално натоварен с тази функция служител - този на регистратурата, какъвто не е ищцата, който има и удостоверителни функции - удостоверява, че едно определено лице в определен ден и час е подало заявление с конкретно съдържание и конкретни приложения. В случая ищцата е подменила двете заявления, на които е бил поставен № 50072, като първоначалните е унищожила. Разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от Правилата забранява след записване на акт във входящия регистър последният да се заменя с друг, каквато замяна е осъществена, а процедурата по издаване на удостоверения в чл. 35 от Правилата предвижда единствено съдията по вписванията да следи и да се произнася по редовността на заявленията. В случая ищцата е присвоила функции на съдията по вписванията, като е предприела действия по констатиране на нередовности, а освен това е извършила дейност по отстраняване на пропуските на заявителя, както и на грешка на свой колега. Тези действия са били извършени през работното й време, което съгласно раздел III, чл. 1.3. от Правилата за вътрешния трудов ред служителят е длъжен да използва за изпълнение на възложената му работа. Изводът за противоречие на поведението на ищцата с посочените нормативни актове не се променя от установеното от свидетелите, че било практика пропускът да се отбележи в регистъра заявление да се коригира преди съдията по вписванията да се е разпоредил. В тази връзка съдът е посочил, че това не е предвидено в Правилата, а дори и да е установена подобна практика, тя се отнася до регулярната дейност на служителите - ако служителя, на когото е възложена работа по конкретно заявление, констатира, че към него има приложено друго, което не е въведено в регистъра. В случая ищцата е изпълнявала лични ангажименти към своя позната или близка, като по своя инициатива /без да й е възложено/ се е запознала със заявленията, констатирала е грешки/нередовности и се заела с отстраняването им, поемайки ролята и на съдията по вписванията, и на подателя. Отделно от това не са били добавени само входящи номера на подадените заявления, а са подменени вече подадени такива, като две от тях, на които е бил поставен № 50072, са били унищожени и изхвърлени в кош за отпадъци, което не се установява да е било практика в Агенцията. Този извод според съда не се променя и от показанията на св. Б., според които работодателят стимулирал служителите да оптимизират работата, като съдействат на гражданите. Съдът е посочил, че подобно задължение е вменено и в длъжностната характеристика на ищцата, но същото се отнася до по-добро обслужване на гражданите при изпълнение на възложените задължения, а не до извършване на лична услуга. В случая поведението на ищцата е виновно, доколкото тя е съзнавала, че върши лична услуга и че действията й не са сред възложените й по трудовия договор.

Съдът е приел, че при определяне на дисциплинарното наказание на ищцата е била спазена разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ, като са взети предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Посочил е, че действително ищцата има чисто дисциплинарно минало, но е извършила достатъчно тежко нарушение на трудовата дисциплина, даващо основание за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“. Обемът на работата, която ищцата е вършила, няма отношение към извършените нарушения, тъй като в случая не се твърди да е допуснат пропуск поради натовареност. Изводът за съответност на наказанието се мотивира от факта, че ищцата полага труд в държавна агенция - институция, натоварена с приемането, съхранението, обработката и издаването на документи от изключителна важност, която дейност е подробно регламентирана в законови, подзаконови и вътрешни нормативни актове. Нарушението на тези правила, макар и мотивирано от „добри намерения“, би могло да доведе до обществено неприемливи практики. Същото е тежко, доколкото са подменяни/унищожавани документи, без значение дали с такива със същото или с различно съдържание, като тежестта на нарушението следва да се преценява и предвид мотивацията - извършване на услуга на близка, която практика е укорима и обществено неприемлива, доколкото държавните институции дължат равно третиране на гражданите.

По така изложените съображения въззивният съд е отхвърлил предявените от ищцата искове.

В касационната жалба се твърди, че така постановеното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като излага доводи че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС по следните въпроси:

1. Законосъобразно ли е наложено дисциплинарното наказание, с оглед изискването за преценка по чл.189 от КТ, ако не са обсъдени всички обстоятелства, при които е извършено нарушението и поведението на работника?

2. Следва ли заповедта за прекратяване на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ да е мотивирана, чрез посочване на конкретни факти и обстоятелства, обуславящи извода на работодателя за липса на изрично посочване кои трудови задължения не са изпълнени и къде са предвидени те, във връзка с разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т. 10 от КТ (която изрично не е посочена като основание на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание) - в кои закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или са определени при възникването на трудовото правоотношение?

Твърди се и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като се формулират следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

3. Съществено нарушение на трудовите задължения ли е неизпълнение на трудово задължение, което не е основно в трудовата характеристика и по същество има инцидентен характер?

4. Може ли работодателя да уволни работника или служителя без да опише конкретно, когато става въпрос за дисциплинарно уволнение, нарушенията въз основа на които прави уволнението?

5. Следва ли въззивният съд да се произнесе при липса на формулирано както от правна страна, така и от фактическа, на конкретно извършено нарушение на трудовата дисциплина?

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Първият от поставените в изложението въпроси, посочен по - горе под №1, свързан с основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, е от значение за изхода на спора, поради което отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Според настоящия състав на съда обаче не е налице допълнителния селективен критерий по т.1 от чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като същият не е бил разрешен от съда в противоречие със съдебната практика. Съгласно формираната практика на ВКС по приложението на чл. 189 КТ /Решение № 36/03.04.2018 г. по гр. д. № 2546/2018 г., 3-то г. о.; Решение № 188 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 5173/2014 г. ІV г. о.; Решение № 112 от 07.04.2015 г. по гр. д. № 4587/2014 г. ІV г. о.; Решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г. ІІІ г. о., и др., включително посочените от касатора в изложението/ преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед трудовата функция на работника/служителя, последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение. Съгласно приетото в Решение № 461/ 17.06.2010 г. на ВКС по гр. д.№ 626/ 2009 г., ІІІ г. о., преценката по чл. 189 КТ е задължителна за наказващия орган и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание, като не съществува законово изискване тази преценка да се обективира в писмен акт, а дали същата е правилно извършена следва да се установи от съответствието между извършеното нарушение и наложеното наказание. Няма спор в съдебната практика и по въпроса, че в производството по предявен иск за признаване на уволнението за незаконно съдът е длъжен да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между извършеното дисциплинарно нарушение и наложеното дисциплинарно наказание, респ. относно това дали работодателят преди да наложи дисциплинарното наказание е извършил преценката по чл. 189, ал. 1 КТ, като е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя /в този смисъл- Решение № 236/19.09.2012 г. на ВКС по гр. дело № 34/2012 г., трето гражданско отделение, и цитираната в него практика/. Така приетите в съдебната практика разрешения в случая са били съобразени от въззивния съд, като при постановяване на обжалваното решение съдът е взел предвид критериите по чл.189 от КТ, обсъдил е установените по делото обстоятелства, при които е било извършено нарушението, и е изложил съображенията си защо счита, че наложеното от работодателя дисциплинарно наказание съответства на извършеното от работника/служителя нарушение. Несъгласието на касаторката с крайните изводи на въззивния съд и изложените от нея оплаквания срещу така направените изводи не могат да бъдат разглеждани в производството по допускане на касационно обжалване, в какъвто смисъл са указанията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г., съгласно които въпроси, свързани с правилността на решението не съставляват основание за допускане на касационно обжалване. По тези доводи касационната инстанция може да се произнесе само при разглеждане на касационната жалба и постановяване на решение по чл.293 от ГПК в случай, че бъде допуснато касационно обжалване.

Вторият въпрос от изложението е свързан с издадената от работодателя Заповед №ЧР-01-909/14.09.2022г., с която на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ във връзка с наложеното със Заповед № ЧР-02-03/14.09.2022г. дисциплинарно наказание „уволнение“ е било прекратено трудовото правоотношение на ищцата. По начина, по който е формулиран, въпросът не е от значение за изхода на спора, тъй като не е бил повдиган от касатора и въззивният съд не се е произнасял по него в обжалваното решение. Ето защо по отношение същия не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Останалите три въпроса от изложението, посочени по - горе под №3, 4 и 5, за които се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, не удовлетворяват нито общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, нито специалното такова по т.3 на същата разпоредба - да са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпросите са формулирани съобразно поддържаните от касатора твърдения и доводи за неправилност на решението и предполагат основателност на същите, не кореспондират с мотивите и изводите на въззивния съд и включват условия и предпоставки, каквито съдът не е установявал по делото. При това положение не може да се приеме, че въпросите са от значение за изхода на спора. В изложението липсва обосновка и за наличието на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС посоченото основание е налице когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по поставените в изложението въпроси, а именно - какво е значението на всеки от въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Липсва посочване на неправилна или нуждаеща се от осъвременяване съдебна практика, както и на правна норма, която е непълна, неясна или противоречива, и по която не е налице съдебна практика. Предвид горното искането му за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК не може да се уважи.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №5544 от 13.10.2024г. по в. гр. д. №3577/2023г. по описа на Софийския градски съд.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.