Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез пълномощника си адв. С., против решение № 2057 от 24.09.2014г., постановено по адм. д. № 2179/2014 г. по описа на Административен съд - Варна /АС/, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт /РА/ №[ЕИК]/10.03.2014 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - В., потвърден с решение № 231/29.05.2014 г. на и. д. директор на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" /”ОДОП”/ - [населено място] при ЦУ на НАП.
Касаторът твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага доводи за неправилност на извода на съда за законосъобразност на ревизионния акт, като счита, че съдът не е обсъдил доказателствата по делото, събрани в хода на ревизията и по време на съдебното производство и не е приложил правилно материалния закон. Иска да бъде отменено решението и да се отмени РА.
Ответникът - директорът на Дирекция ”ОДОП” - [населено място] при ЦУ на НАП, не изразява становище по жалбата.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд - осмо отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, а по същество за неоснователна.
Предмет на обжалване пред Административен съд - Варна е бил ревизионен акт /РА/ №[ЕИК]/10.03.2014 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - В., потвърден с решение № 231/29.05.2014 г. на и. д. директор на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" /”ОДОП”/ - [населено място] при ЦУ на НАП, с който на [фирма] са установени задължения по ЗДДС общо в размер на 84028,18 лв. и лихви 9060,98 лв., от които по периоди и размери, както следва: за м.01.2013г. – 43576,08лв. и лихви 4719,27лв; за м.02.2013г. – 40452,10лв. и лихви 4065,39лв; за м.03.2013г. – лихви в размер на 179,81лв; за м.04.2013г. – лихви в размер на 96,51лв; както и за корпоративен данък по ЗКПО: за 2009г. е преобразуван финансовия резултат със сумата 5279,37лв., в резултат на което е установен корпоративен данък за внасяне в размер на 52,74лв. и лихви 21,37лв; за 2010г. е преобразуван финансовия резултат със сумата 2455,82лв., в резултат на което е намален размера на декларираната загуба; за 2011г. е преобразуван финансовия резултат със сумата 8295,42лв., в резултат на което е установен корпоративен данък за внасяне в размер на 1075,13лв. и лихви 213,31лв; за 2012г. е преобразуван финансовия резултат със сумата 9103,98лв. в резултат на което е установен корпоративен данък в размер на 1056,54лв. и лихви 886,48лв
За да постанови решението в обжалваната част на първо място съдът е приел, че РА е издаден в хода на надлежно възложена данъчна ревизия, при извършването на която не са допуснати съществени нарушения на процедурните правила, визирани в ДОПК. В частта по ЗДДС:
По същество на спора подробно съдът е обсъдил събраните в хода на ревизионното и съдебно производство доказателства и е достигнал до извода, че не са налице безспорни доказателства за наличие на реално осъществени доставки на стоки по смисъла на чл. 6 от ЗДДС от страна на доставчика [фирма], поради което и на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, законосъобразно от органа по приходите е отказано право на данъчен кредит на получателя по доставките.
До този извод съдът е достигнал като е приел, че представените по делото фактури, договори, приемо-предавателни протоколи и декларации са частни диспозитивни документи, които нямат обвързваща доказателствена сила. Същите не установяват по несъмнен начин факта на настъпване на данъчно събитие, тъй като липсват доказателства доставчикът да е разполагал с фактурираната стока, да е извършил разходи за транспорт (както е уговорено в договорите) и фактически да е предал стоката на разпореждане на получателя. Не са представени пътни листи и товарителници, поради което не е доказано транспортирането на стоката от и до посочените в приемо-предавателните протоколи населени места, липсват и доказателства в последните да се намират бази /собствени или наети/ на доставчика и/или на получателя. В приемо-предавателните протоколи само е посочено, че транспортът е с камион, без да е посочен регистрационен номер на превозното средство, по който да се идентифицира превозвача. Липсват доказателства и за последващо разпореждане със стоката. При липсата на доказателства за съществуването на стоката и реалното й предаване на получателя, първоинстанционният съд е приел, че правилно органите по приходите са посочили, че правото на приспадане е упражнено неправомерно.
Относно лихвите за закъснели плащания административният съд е посочил, че жалбоподателят оспорва изцяло задълженията по ЗДДС, в т. ч. лихвите за данъчни периоди месец март 2013г. и месец април 2013г., без да сочи конкретни основания за незаконосъобразност на акта, нито доказателства за извършено плащане в срока по чл. 89, ал. 1 от ЗДДС, поради което законосъобразно с ревизионния акт са определени задължения за лихви. В частта по ЗКПО:
Относно извършеното увеличение на ФР със стойността на получените субсидии първоинстанционният съд е посочил, че между страните не се спори, че през 2009г. – 2012г. [фирма] е получило субсидии от Държавен фонд „Земеделие” по схемите за единно плащане на площ (СЕПП) и за национални доплащания. Сумите са постъпили по банкова сметка и са осчетоводени по кредита на с/ка 705 „Приходи от субсидии”, но не са отразени като приход при изготвяне на ГФО и не са включени в Г. по ЗКПО за съответния период. Съдът е приел, че получените по схемите за доплащания парични средства са доход по смисъла на чл.12, ал.1 от ЗКПО от източник в страната и подлежат на данъчно облагане. В конкретния случай дружеството само е осчетоводило получените суми по сметка 705 „Приходи от финансирания”, но не е включило същите в данъчния резултат за облагане, поради което правилно на основание чл. 78 от ЗКПО е преобразуван финансовият резултат за съответния период, в посока увеличение.
Относно увеличението на ФР с разходите за амортизации, отчетени по с/ка 603 административният съд е изложил, че в тази част жалбоподателят не навежда доводи за незаконосъобразност на ревизионния акт. В изпълнение на задължението си да разреши спора по същество, съдът е съобразил, че през 2012г. дружеството е отчело по с/ка 603 „Разходи за амортизации” в размер на 1461,42лв., които не са участвали в данъчния финансов резултат. Съдът е посочил, че с оглед разпоредбата на чл. 54 от ЗКПО правилно с ревизионния акт е увеличен ФР за 2012г. със сумата 1461,42лв. Решението е правилно.
При постановяване на решението си съдът не е допуснал твърдените от касатора нарушения на материалния закон. Анализирани са приложените по делото писмени доказателства. Обосновано е прието, че в процесния казус липсва реално извършени доставки, поради което законосъобразно органът по приходите е приложил нормата на чл. 70, ал. 5 ЗДДС.
В случая няма спор, че предмет на сделките са родово определени вещи - слънчоглед. Собствеността върху тези вещи съобразно разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от ЗЗД, се прехвърля с тяхното определяне по съгласие на страните, а при липса на такова - когато бъдат предадени. Цитираното обстоятелство предполага наличие на доказателства за предаване, транспортиране на стоките и така нататък. По делото не е установено налични ли са били процесните стоки при доставчика и съответно прехвърлено ли е правото на собственост върху тях при купувача. Липсват доказателства, от които в случая по безпротиворечив начин да се направи извод, че на съответните дати, посочени в приемо - предавателните протоколи, се е стигнало до индивидуализиране на родово определените вещи, съответно до прехвърляне на собствеността върху тях.
В практиката си ВАС многократно е подчертавал, че реалността на доставките, по които се претендира данъчен кредит е първа предпоставка за наличието и упражняването на посоченото право. В решение по дело С-152/02 г. на С. също е посочено, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит е необходимо наличие на фактура за доставка и осъществяване на доставката по тази фактура. Издаването само на фактура и посочването на отделен ред в нея на данъка не е достатъчно, за да възникне за получателя правото на данъчен кредит. В тази връзка С. в т. 13 на Решението по G. H. С - 342/87 приема, че упражняването на правото на приспадане, предвидено в Шестата директива, не включва данъка, който се дължи само защото е вписан във фактура; упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци т. е. тези, отговарящи на облагаема сделка или платени, доколкото са дължими. В т. 17 на същото решение е посочено, че "ако всеки фактуриран данък можеше да се приспада, дори когато не отговаря на действително дължим данък, то данъчната измама би била по-лесна". След като касаторът претендира посоченото материално право, то доказателствата относно реалността на доставките на стоките е логично да са притежавани и от него, а не само от доставчика. Вярно е, че касаторът не може да отговаря за действията на своя доставчик относно неосчетоводяване на доставките, но икономическата логика предполага получателят претендиращ правото на приспадане на данъчен кредит, да се снабди с необходимите доказателства за реалното осъществяване на доставката, тъй като посоченото материално право възниква само вследствие на такава, а не само въз основа на документално оформена в счетоводството доставка.
Първоинстанционният съд правилно е тълкувал приложимия закон, органът по приходите, обосновано е приел, че данъкът е начислен неправомерно, респективно липсва право на приспадане на данъчен кредит, на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС.
По отношение на лихвите за закъснели плащания в касационната жалба не се излагат конкретни доводи. Настоящият състав намира, че правилно АС е приел, че за данъчни периоди месец март 2013г. и месец април 2013г. не са посочени конкретни основания за незаконосъобразност на акта, нито доказателства за извършено плащане в срока по чл.89, ал.1 от ЗДДС, поради което с оглед доказателствата по делото законосъобразно с ревизионния акт са определени задължения за лихви.
По отношение на извършеното увеличение на ФР със стойността на получените от [фирма] субсидии през 2009г. – 2012г. от Държавен фонд „Земеделие” по схемите за единно плащане на площ и за национални доплащания обоснован и правилен е изводът на съда, че същите следва да се осчетоводят като приход в годината, в която са представени. Правилно съдът е посочил, че предоставените субсидии са правителствено дарение. Съгласно т. 3.2 от СС 20 правителствените дарения се отчитат като финансиране, освен ако в закон е определен друг ред на отчитане, което финансиране се признава като приход в текущия период. Законосъобразно е изложеното от първоинстанционния съд, че получените по схемите за доплащания парични средства са доход по смисъла на чл.12, ал.1 от ЗКПО от източник в страната и подлежат на данъчно облагане. В конкретния случай дружеството само е осчетоводило получените суми по сметка 705 „Приходи от финансирания”, но не е включило същите в данъчния резултат за облагане, поради което правилно на основание чл. 78 от ЗКПО е преобразуван финансовият резултат за съответния период, в посока увеличение.
По отношение на увеличението на ФР с разходите за амортизации, отчетени по с/ка 603, в касационната жалба не се излагат конкретни доводи. Настоящият състав намира, че правилно АС е приел, че съгласно чл. 54, ал. 2 от ЗКПО, счетоводните разходи за амортизации не се признават за данъчни цели. При определяне на данъчния финансов резултат счетоводният финансов резултат се увеличава със счетоводните амортизации, независимо от това дали отчитането им води до намаляване на счетоводния финансов резултат за годината на счетоводното им отчитане. Разпоредбата е императивна, цели да премахне влиянието на начислените разходи за амортизации, поради което правилно с ревизионния акт е увеличен ФР за 2012г. със сумата 1461,42лв.
Предвид на изложеното решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Не се констатираха твърдените в касационната жалба основания за неговата отмяна.
Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, О. отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2057 от 24.09.2014г., постановено по адм. д. № 2179/2014 г. по описа на Административен съд - Варна. Решението е окончателно.
Особено мнение: