О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2716
София, 29.05.2025 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 3343 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба И. В. Н. чрез пълномощника му адвокат М. К. против решение № 607 от 6.06.2024 г., постановено по гр. д. № 569 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Варна в частта, с която е потвърдено решение № 3553 от 04.11.2023 г. по гр. д. № 14316/2022 г. на Районен съд - Варна за отхвърляне на предявените от И. В. Н. против Г. С. М. искове за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от посочените обидни и клеветнически твърдения в публикации на ответницата в личния й Фейсбук профил на 1.01.2020 г., 2.01.2020 г. и в друг Фейсбук профил на 3.01.2020 г. за разликата между присъдената сума от 300 лв. и претендираните 15 000 лв., за обезщетение за забава в периода 1.01.2020 г. до 27.10.2022 г. за разликата между присъдените 88.51 лв. и претендираните 2183.40 лв. и за присъждане обезщетение за имуществени вреди в общ размер от 5761.50 лв., платени съдебни разноски на ответницата и адвокатско възнаграждение за защита по наказателно дело от частен характер, образувано вследствие на същите клеветнически и обидни твърдения.
Г. С. М. чрез пълномощника си адвокат А. А. е подала отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени е влязло в сила като необжалвано.
Касационната жалба е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т.1, предл. 1 ГПК в частта по исковете за обезщетяване на претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатени на ответницата разноски по НЧХД № 1353/2021 г. на Районен съд - Варна в размер на 2180.00 лв. и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение за защита по същото инициирано от него НЧХД в общ размер на 3575.00 лв. Касае се за обективно съединяване на два иска за обезщетяване на имуществени вреди, като всеки от тях е с цена под 5000 лв., поради което въззивното решение е влязло в сила с постановяването му.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по иска за неимуществени вреди и за обезщетение за забава, касационният съдебен състав съобрази следното:
Макар влязлото в сила първоинстанционно решение да е формирало сила на пресъдено нещо, че ответницата е осъществила твърдения деликт чрез посочените публикации във Фесбук профили, имащи обидно и клеветническо съдържание, въззивният съд е изложил съображения защо приема, че е доказан фактическия състав на непозволеното увреждане.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди окръжният съд е посочил, че в конкретния случай правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са въздействието на противоправния акт върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на противоправния акт върху социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията на ищеца със семейството и приятелите му, както и други подобни обстоятелства, видът на противоправния акт, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал. Обсъдил е показанията на свидетелите Н. и Н., че ищецът е бил много ядосан, обиден и разочарован, след като прочел процесните публикации, като е счел, че тези сведения кореспондират и на логиката на обичайното житейско поведение относно последствията за пострадал от разгласени обиди и клевети с характера и интензитета на процесните. Посочил е, че при преценката за размера на обезщетението следва да се отчете като утежняващо обстоятелство, че в процесните публикации му е приписано и извършването на престъпления, макар и неконкретизирани. Обидите и клеветите са разпространени от М. чрез публикация в социалната мрежа Фейсбук, тоест доведени са до знанието на неограничен кръг от субекти, включително близките на ищеца, което се установява и от показанията на свидетелите. От използваните изрази е видно, че ответницата нарочно ги е подбрала с цел да унизи ищеца, включително и посредством техническото оформление на публикациите – с негова снимка с изкривена гримаса, така че не само изнесеното от нея да достигне до възможно най-широк кръг от лица, но и да им внуши, че Н. е опасен и следва, ако го разпознаят, да го избягват и на свой ред да предупреждават другите за него. Установено е, че ищецът е лице, което разполага с известен обществен авторитет, предвид обявения за безспорен между страните факт, че е вписан в списъка на специалистите, утвърдени за вещи лица в съдебен район на Окръжен съд - Варна и Административен съд - Варна. Н. е преживял и допълнителни страдания от притесненията за наличие на реална възможност процесното посегателство да доведе до трудно или напълно невъзстановима загуба на оказаното му от съдебната власт доверие, с оглед публично приписаните му от ответницата престъпления, макар и по-твърде общ начин.
Съдът е посочил, че същевременно не са налице данни за настъпили трайни или необратими нарушения в психическото състояние на ищеца вследствие на процесното деяние, още повече, че по твърдения на самия ищец в дадените пред ВРП обяснения публикациите са премахнати в рамките на 48 часа, предвид, че са били докладвани на администраторите на фейсбук от негови близки, следователно са били възприети от сравнително ограничен кръг ползватели на социалната мрежа. Приел е, че значение за преценката относно действителният размер на претърпените от ищеца болки и страдания от процесния деликт имат и приетите като доказателства по делото множество имейли, изпратени от него до ответницата през 2019 г. и 2020 г., тоест непосредствено преди и след процесните публикации. Имейлите са с изключително неприемливо и вулгарно съдържание, изпълнено с най-долни и цинични обиди към ответницата и нейни близки, което съставлява пряко доказателство, че ищецът като техен автор има значително по-висок от обичайния праг на чувствителност на обиди и клевети от вида на процесните, които макар и публично разпространени далеч не са толкова оскърбителни.
По тези съображения въззивният съд е формирал извод, че сумата от 300 лв. е достатъчна да обезщети претърпените неимуществени вреди, а съответно искът е неоснователен до предявения размер от 15 000 лв. Съответно на уважения размер на иска за обезщетяване на неимуществени вреди е уважен и иска за присъждане на лихва за забава.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. В. Н. поставя следните въпроси:
1) длъжен ли е въззивният съд при упражняване на правосъдната си функция по чл. 117, ал. 1 КРБ и чл. 47 ХОПЕС/ да съобразява принципа на законност (чл. 4, ал. 1 КРБ) и принципа на равенство на страните в процеса (чл. 6, ал. 2 КРБ), за да не допусне увреждане на имуществените им права и законни интереси, като разреши спора за обезщетяване на всички вреди от противоправното деяние „клевета“, в съответствие с изискването на закона сходни случаи да се решават по сходен начин;
2) допустимо ли е въззивният съд, като съд по същество, в хипотеза, в която първата инстанция е отхвърлила иск за обезщетяване на имуществени вреди, съизмерими с размера на заплатени разноски във водени частни наказателни производства срещу деликвента от осъщественото от него противоправно деяние „клевета“, без този иск да бъде разгледан по същество, на свой ред да го потвърди, също без повторно да го разгледа по същество, като съществено нарушение на принципа на законност (чл. 4, ал. 1 КРБ) и неизпълнение задължението на държавата да защити частната собственост на оклеветеното лице, по чл. 17, ал. 3 КРБ, чл. 1 от Допълнителен протокол към ЕКПЧ и чл. 17, 1. 1 ХОПЕС;
3) нарушението на императивни правни норми от правото на Европейския съюз и неговото Върховенство, представляващи защита на имуществено право (чл. 1 от ДП № 1 към ЕППЧ и чл. 17, т. 1 ХОПЕС) и на законен правен интерес (чл. 6, § 1, чл. 8, чл. 10 ЕКПЧ, чл. 47 ХОПЕС, чл. 2, чл. 4, § 3, ал. 2, чл. 19, § 1, ал. 2 ДЕС), представлява ли неизпълнение на правосъдната функция на втората инстанция по смисъла на чл. 117, ал. 1 КРБ, на чл. 6, § 1 ЕКПЧ и чл. 47 ХОПЕС;
4) начинът, по който въззивният съд е отказал да разгледа по същество иска за обезщетяване на имуществените вреди от противоправното деяние „клевета“, следва ли да бъде съобразен с признатото право на достъп до съд, със служебното начало в процеса, с правото на защита на собствеността и с правото на справедливост, изведени от правото на ЕС и практиката на СЕС и на ЕСПЧ;
5) длъжен ли е въззивният съд при направено оплакване във въззивната жалба за отказ на първата инстанция да разгледа предявен иск за обезщетение на имуществени вреди, причинени от противоправното деяние „клевета“, да се произнесе по него като съд по същество на спора с оглед очертаните предели на искането за защита на нарушено материално право и диспозитивното начало в процеса, и задължението на съда да даде адекватна защита по чл. 17, ал. 3 КРБ, чл. 1 ДП № 1 към ЕКПЧОС, чл. 17, т 1 ХОПЕС;
6) обвързана ли е първата и втората инстанция по свой почин и с оглед принципа на служебното начало в процеса – да разгледат по същество „имплицитно“ въпроса за съпричиняване на вредата като принос на пострадалия за настъпването им от обективен характер с оглед намаляване на дължимото от дееца насрещно компесаторно обезщетение, без оглед на обществения интерес и укоримост на деянието „клевета“, след като същия въпрос не е относим към причинно-следствената връзка между деянието и осъществения противоправен резултат, липсва изрично направено насрещно възражение от страна на деликвента, и такова не е въведено в писмения му отговор на исковата молба, като същото не е поддържано и в хода на съдопроизводството, по който обаче въззивният съд е въвел релативно възражение и оплакване във въззивната жалба, и по което въззивният съд е дал правно неиздържан, респ. недопустим отговор;
7) как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на причинени от ищеца неимуществени вреди, които са над обичайните за това вреди, подробно описани в исковата молба, от противоправно деяние „клевета“. Нарушава ли се принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, когато решаващите съдилища са пренебрегнали мащаба на вредите и правните последици от противоправното деяние „клевета“, от гл. т. на водените частни наказателни производства, с оглед обществената му укоримост, като решаващи фактори за присъждане на справедливо по размер обезщетение за причинени неимуществени вреди, без те да бъдат отчетени като проявени, както в проведените частни наказателни производства, така и в гражданския процес и без да бъдат взети предвид и обсъдени с всички факти и обстоятелства, относими към вредите, като претърпени над обичайните вреди, въведени с исковата молба, и каквито оплаквания ищецът е въвел във въззивната жалба, а въззивният съд се е произнесъл по тях с потвърждаване решението на първата инстанция, без да ги разгледа поотделно и в съвкупност, и без да изложи за тях свои самостоятелни правни изводи и мотиви;
8) подаването и поддържането на частни тъжби в две отделни частно-наказателни производства срещу престъпление от частен характер „клевета“, с искане за обезщетяване на неимуществени вреди от него, по което потърпевшото оклеветено лице не е получило защита в разумен срок, поради прекратяване на производствата като недопустими, съставлява ли утежняващо правно обстоятелство за присъждане на дирено компенсаторно обезщетение за причинени от деликта неимуществени вреди, над обичайните вреди, в съответствие с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и чл. 4, § 3, ал. 2 ДЕС;
9) обвързан ли е въззивният съд от силата на чл. 177, ал. 3 КРБ – да преразгледа изводите на първата инстанция относно осъществяването на определени факти, по ангажираните от страните писмени и гласни доказателства, при въведени във въззивната жалба обосновани оплаквания за допуснати от първостепенния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на събрани относими и допустими доказателства за сочените имуществени и неимуществени вреди от противоправото деяние „клевета“, на поискани такива доказателства (писмени и СМЕ), но отказани на ищцовата страна, по повод релевирани от нея доводи и насрещни възражения, за да установи фактическото и правно положение;
10) допустимо ли е въззивната инстанция да заменя едни факти и правни обстоятелства и да въвежда други, които не са въведени в иска и в петитума, не са поддържани от страните и в двете инстанции, и не са въведени в предмета на въззивното производство (като свръхпетитум);
11) длъжен ли е въззивният съд да допусне поисканата съдебно-медицинска експертиза, която е била отказана в първоинстанционното производство, при въведено оплакване за допуснато процесуално нарушение, и неизясняване на делото от фактическа страна, на характера на причинените неимуществени вреди от противоправното деяние „клевета“ и интензитета на въздействие върху увреденото лице, като вреди над обичайните;
12) съответства ли на конституционното изискване за мотивираност по чл. 121, ал. 4 КРБ съдебно решение в хипотеза, в която въззивният съд е отразил само фактически и правни констатации, които не ги е анализирал съвместно с ангажираните в първата инстанция факти и доказателства по делото, без въобще да изложи свои собствени мотиви, с които да отговори на направените от въззивния жалбоподател възражения и доводи в додадената от него жалба, в светлината на приложимото права на ЕС, на КС и на ВКС, и така да мотивира съдебния си акт;
13) как следва да процедира въззивният съд по въпроса за разпределение на разноските в производството и пред двете инстанции: да се придържа към установената практика по приложението на чл. 78 ГПК, или да зачете с предимство конституционните принципи за законност в контекста на практиката на КС, на ЕСПЧ, на СЕС – и така да осигури на увреденото лице от противоправното деяние „клевета“ ефективна правна защита, щом присъжда маломерно обезщетение за причинените му неимуществени вреди от неизправния деликвент, а същевременно го осъжда за съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер, надвишаващ близо двадесетократно размера на присъденото по делото обезщетение, като нарушение на принципа на справедливост (чл. 6, § 1 ЕКПЧ и чл. 4,1 § 3, ал. 2 ДЕС). При частично уважаване на иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане коя от страните е отговорна за разноските по делото, пропорционално на отхвърлената и уважена част от иска – ищецът или изцяло е отговорен за разноските само ответникът по иска.
Първите пет въпроса са свързани с начина, по който въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за имуществени вреди (тъй като тези суми не са излезли от патримониума на ищеца вследствие на осъществения от ответницата деликт, а вследствие единствено на свободния избор на поведение на самия ищец в посока неоснователно повдигане и поддържане висящността на наказателноправно преследване на ответницата, което обстоятелство е установено между страните със сила на пресъдено нещо по прекратителното определение на наказателния съд), без да изложи каквито и да било мотиви по тях. В тази част обаче въззивното решение е влязло в сила, поради което и въпросите не следва да се разглеждат.
Шестият и десетият въпроси са свързани с тезата на касатора, че съдът е стигнал до извод, че е налице съпричиняване, макар такова възражение да не е било въведено в процеса. Тази теза не съответства на данните по делото. Съдът е отчел съдържанието на е-съобщенията, изпратени от ищеца до ответницата преди осъществяване от нея на процесния деликт само от гледна точка оценка степента на претърпените от него неимуществени вреди, като е приел, че с оглед тяхното изключително неприемливо и вулгарно съдържание, явно ищецът като техен автор има значително по-висок от обичайни праг на чувствителност към обиди и клевети. Този извод не съставлява произнасяне по възражение за съпричиняване, поради което и въпросите се явяват неотносими и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Седмият и осмият въпроси са относими към мотивите на съда за критериите по чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които е приел за установени и с оглед на които е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Седмият въпрос е обоснован с доводите, че съдът е обсъдил само обичайните вреди, но не и тези, които ищецът е претърпял над обичайните и за които съдът е следвало да изходи не само тези формални и външни белези, доказани с приетите по делото писмени и гласни доказателства, но и да държи сметка, че те са претърпени от престъпно деяние „клевета“. Тезата, че съдът не е отчел деянието, чрез което са причинени вредите се опровергава от мотивите на въззивното решение – макар касационния съдебен състав да не ги възпроизвежда, окръжният съд е посочил конкретния текст на всяка една от публикациите, като е приел, че те съдържат сведения с недоказано като вярно съдържание, отправени обидни оценъчни съждения спрямо ищеца, имащи за цел общественото му дискредитиране, както и че са направени по начин, позволяващ да станат достояние на неограничен кръг хора.
Относно определения размер на обезщетението не се разкрива противоречие с посочената практика на ВКС. Касаторът бланкетно твърди, че този размер е занижен и не е съобразен с разрешението по сходни случаи. В актовете, на които се позовава обаче е дадено само тълкуване какво е съдържанието на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД и как се определя обезщетението за неимуществени вреди. Тези обстоятелства са отчетени от въззивния съд, който е посочил, че при определяне на обезщетението, следва да се имат предвид обективно съществуващите обстоятелства във всеки конкретен случай - видът и спецификата на деянието; начинът и обстоятелствата, при които е извършено; видът и характерът на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност; всички други особености и обстоятелства по случая; общовъзприетото понятие за справедливост. Не е обоснован и довода на касатора, че обезщетението е занижено, тъй като не са представени актове, в които при сходни случаи да е присъдено по-високо обезщетение. Следователно по седмия въпрос не е обосновано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Практиката на ЕСПЧ не е включена от законодателя сред актовете, противоречието, с които да е основание по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което и касационният съдебен състав не я обсъжда. Позоваването на решение на СЕС от 26.01.2010 г. по дело С-118/08 и решение от 25.11.2010 г. по дело С-429/2009 относно предпоставките частноправен субект да получат справедливо обезщетение при нарушение на правна норма на Съюза е неотносимо, доколкото държавата е предвидила ред за обезщетяване на вредите, като е въвела и критерия справедливост.
Осмият въпрос е изцяло неотносим, доколкото макар и без собствени мотиви, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като така е приел, че ответницата не носи отговорност за вредите, които ищецът е претърпял с оглед водените от него наказателни частен характер дела.
По деветия въпрос също не се констатира основание за допускане на касационно обжалване. Макар касационната жалба от 22 страници да се състои основно от цитати на норми на конституцията, ЕКПЧ, ДЕС, ХОПЕС, решения на Конституционния съд, ЕСПЧ, СЕС и ВКС, могат да бъдат изведени и твърдения, относими към поставения девети въпрос – не е отчел умишленото поведение на деликвента, злоупотребата с основни човешки права на ищеца, факта, че към публикациите са били прикачени негови снимки, неправилно се е позовал на 36-те е-извлечения от профила във Фейсбук на ответницата (с характер на богословски и човешки разбирания и напътствия срещу упражняваната от нея женска злоба и отмъстителност за разрива между страните). Посочената обосновка показва, че от една страна касаторът игнорира изричните мотиви на съда относно начина на извършването и съдържанието на публикациите, с оглед на което е и приел, че ответницата е осъществила процесния деликт, а от друга страна, че само изразява несъгласие с извода на съда, че това са съобщения с изключително вулгарно и неприемливо съдържание. Несъгласието на страната с изводите на съда обаче само по себе си не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
Единадесетия въпрос е свързан с отказа на първоинстанционния, а впоследствие и на въззивния съд да допусне съдебно-медицинска експертиза, целяща да установи претърпените неимуществени вреди. И двата съдебни състава са приели, че за тези обстоятелства са ангажирани гласни доказателства, за цененето им не са необходими специални знания и изслушване на експертиза не е необходимо. При тези данни не се констатира противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК, доколкото разясненията са, че съдът е длъжен да допусне експертиза, когато въззивната жалба съдържа оплакване, че релевантен за делото факт е погрешно установен от първоинстанционния съд. В случая факта на претърпени неимуществени вреди от ищеца е установен, като същия не твърди, че вещото лице е можело да провери медицинска документация, извън събраните по делото гласни доказателства. Същевременно нормата на чл. 195, ал. 1 ГПК ясно урежда, че вещи лица се назначават когато са необходими специални знания.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по дванадесетия въпрос, доколкото от мотивите на въззивното решение е видно, че същият е формирал собствени фактически и правни изводи, а касаторът не е посочил при обосновка на въпроса кои негови конкретни доводи и възражения не са обсъдени. Тезата му, че съдът е следвало да отчете позоваването му на приложимото право на ЕС, на КС и на ВКС и така да мотивира своя акт не може да бъде съотнесена с нормата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по последния тринадесети въпрос. Въпросът е относим към решението на първоинстанционния съд в частта за разноските, като отказът същото да бъде изменено е предмет на частна касационна жалба по ч. гр. д.№ 3342/2024 г., чието разглеждане следва да изчака влизане в сила на настоящото определение. Въззивната жалба на ищеца е приета изцяло за неоснователна, поради което въззивният съд не е преценявал кой следва да понесе разноските за частично неоснователна жалба (иск). Същевременно в националния правен ред е предвидена гаранция срещу присъждане на разноски в прекомерен размер и това е възможността по чл. 78, ал. 5 ГПК страната да направи възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което дължи на насрещната страна. Пред въззивния съд подобно възражение не е било направено, нито пък е била поддържана тезата, с която е обоснован въпросът (че при частично уважаване на деликтен иск всички разноски трябва да се понесат от ответника-деликвент), поради това и окръжният съд не се е произнасял по тази теза.
По искането на Г. С. М. за възстановяване на направените в настоящото производство разноски съдът ще се произнесе след влизане в сила на определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане.
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 607 от 6.06.2024 г., постановено по гр. д. № 569 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Варна в частта, с която са отхвърлени предявените от И. В. Н. против Г. С. М. искове за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от посочените обидни и клеветнически твърдения в публикации на ответницата в личния й Фейсбук профил на 1.01.2020 г., 2.01.2020 г. и в друг Фейсбук профил на 3.01.2020 г. за разликата между присъдената сума от 300 лв. и претендираните 15 000 лв. и за обезщетение за забава в периода 1.01.2020 г. до 27.10.2022 г. за разликата между присъдените 88.51 лв. и претендираните 2183.40 лв.
В тази част определението е окончателно.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба И. В. Н. чрез пълномощника му адвокат М. К. решение № 607 от 6.06.2024 г., постановено по гр. д. № 569 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Варна в частта, с която са отхвърлени предявените от И. В. Н. против Г. С. М. искове за присъждане обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени на ответницата разноски по инициираното от ищеца НЧХД № 1353/2021 г. на Районен съд - Варна в размер на 2180.00 лв. и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение за защита по същото НЧХД в общ размер на 3575.00 лв.
В тази част определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд на Р. Б.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: