Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на „Л. И груп”АД, Д. Н. М., „Б. К”ЕООД и А. К. М. срещу тази част от Решение № 371 от 05.12.2019 год. по т. д.№ 464/2019 год. на Пловдивски апелативен съд с която жалбата им е приета за неоснователна.

Въззивното производство е било образувано по жалбата на „Л. И груп”АД, Д. Н. М., „Б. К”ЕООД и А. К. М. срещу Решение № 263 от 14.05.2019 год. по т. д.№ 270/2016 год. на Пловдивския окръжен съд. С него е бил уважен искът на „УниК. Б”АД срещу посочените лица за установяване по реда на чл.422 ГПК на дължимостта при условията на солидарност на сумата 319700 лв неиздължена главница по договор за банков кредит и анекси към него, ведно със законната лихва; сумата 51800.36 лв. договорна лихва, ведно със законната лихва; сумата 7430.01 лв. разноски по заповедното производство.

С въззивното решение съставът на ПАС е потвърдил първоинстанционния акт в частта с която искът е уважен за главницата от 319700 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.08.2017 год. и до окончателното и плащане, както и в частта за сумата 44655.35 лв. договорни лихви за периода 25.02.2015 – 29.10.2015 год. Потвърдил е първоинстанционното решение в частта за разноските за съдебното производство пред ПОС.

Именно тази част от въззивния акт е предмет на касационно обжалване.

В частта с която първоинстанционното решение е частично отменено и частично обезсилено, като необжалвано от „УниК. Б”АД, решението на Пловдивския апелативен съд е влязло в сила.

Предмет на иска е установяване съществуването на задължения, произтичащи от неизпълнение на сключен на 20.08.2012 год. договор за банков инвестиционен кредит за сумата 320000 лв. Кредитодател е „УниК. Б”АД, кредитополучател „Л. И. Г”АД, а А. К. М., Д. Н. М. и „Б. К”ЕООД – солидарни съдлъжници. Към договора са сключени три анекса - № 1/25.10.2013 год., № 2/18.02.2014 год. и № 3/11.11.2014 год. Поради липса погасяване на задълженията по кредита, по реда и на основание чл.417 ГПК в полза на кредитора „УниК. Б”АД е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу „УниК. Б”АД. Предвид депозирано възражение по чл.414 ал.1 ГПК, на 25.04.2016 год. „УниК. Б”АД е предявил правата си по реда на чл.422 ал.1 ГПК.

В хода на делото, на вземането на банката към „УниК. Б”АД е било цедирано на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД и цесионерът е конституиран в процеса като трето лице по реда на чл.226 ал.2 ГПК.

Ответниците са оспорили иска, като недопустим и неоснователен. Аргументите за недопустимост са поради пороци на исковата молба и по-конкретно – липса на представителна власт на лицето, което я е депозирало, неясно посочен размер на договорната лихва и недопустимо дублиране на разноските в заповедното производство. Неоснователността на иска мотивират с: настъпил погасителен ефект на задължението по договора, поради новация, материализирана в сключените анекси; не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, поради липса на представителна власт на лицето, отправило изявлението; нищожност, поради накърняване на добрите нрави на клаузи от договора и анекс № 3; оспорен е размерът на заявените претенции.

Първоинстанционният съд е приел, че главното и акцесорните задължения са в посочените по-горе размери. Счел е, че възражението за погасителен ефект на новацията е неоснователно, тъй като такава не е налице. Приел е наличието на представителна власт на лицето, отправило изявлението по чл.60 ал.2 ЗКИ, както и че оспорените клаузи не са нищожни. Счел е, че вземанията с в предявения размер, поради което е уважил иска изцяло.

Сезиран с жалбата на ответниците, съдържаща общо твърдение за нередовност на исковата молба и незаконосъобразност на заповедта по чл.417 ГПК съставът на ПАС също е приел, че исковата молба е редовна по отношение договорната лихва. Счел е иска за основателен за главницата и за договорната лихва до посочения размер. Също е приел за неоснователни твърденията за липсата на представителна власт и за нищожност на договорни клаузи. Прел е за недопустим иска в частта за разноските за заповедното производство, поради това е обезсилил решението на ПдОС и е прекратил производството в тази част. Тя не е предмет на касационна проверка.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на „Л. И. Г”АД, А. К. М., Д. Н. М. и „Б. К”ЕООД се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и по чл.280 ал.2 ГПК – хипотезата на очевидна неправилност.

Основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК се свързва с въпросите: 1./„Следват ли изводите на въззивния съд, обективирани в постановеното решение, да съответстват на събрания по делото доказателствен материал, включително и на кредитираните от този съд доказателства? “; 2./ „Длъжен ли е въззивният съд да основе решението си на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната съвкупност и обусловеност, както и да обсъди и да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба възражения и доводи за неправилност на първоинстанционното решение? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 год. от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ВКС; ППВС № 7/1965 год.; ППВС № 1/1985 год., Решение №161/4.10.2016 год. по т. д.№ 2220/2015 год. на Второ т. о. на ВКС, Решение № 51/14.03.2016 год. по гр. д. № 4621/2015 год. на ВКС, ГК, III год. о.. Решение № 222/27.03.2018 год. по т. дело № 505/2017 год. Второ т. о. на ВКС; Решение № 248/ 07.01.2020 год. по гр. дело № 4193/2018 год. на IV ГО на ВКС; Решение № 134/02.12.2019 год. по т. дело № 2780/2018 год. на I ТО на ВКС ; Решение № 95/21.01.2020 год. по гр. д. № 3579/2018 год. на II ГО на ВКС. 3./ Задължен ли е ищецът-кредитор, носител на процесното вземане по договор за кредит, да докаже правилността на водените от него счетоводни записвания досежно това вземане? – противоречие с Решение № 2 / 20.01.2011 год. по гр. д.№ 478 / 2010 год. на ВКС, III год. о, Решение № 187/24.01.2013 год. по т. дело № 436/2012 год. на II ТО на ВКС, Решение № 62/ 25.06.2009 год. по т. д. № 546/2008 год. на ВКС II ТО, Решение № 10 / 19.07.2016 год. по т. д. № 3386/2014 год. на I ТО на ВКС. *По отношение на този въпрос се твърди и приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 4./ Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по наведено възражение за нищожност на уговорки в анексите към договора, което не е формулирано във въззивната жалба, но е заявено от жалбоподателя в съдебното заседание пред въззивния съд, в хода по същество на делото, и потвърдено в писмените бележки по делото? – противоречие с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, както и в постановени по реда на чл.290 ГПК Решение № 229/21.01.2013 год. по т. д.№ 1050/2011 год. на II ТО, към което препраща Решение № 178 по т. д. № 2945/2013 год. на II ТО на ВКС; 5./ „Кои са критериите, въз основа на които съдът следва да обяви клауза /договорка/ за нищожна поради накърняване на добрите нрави?”; 6./ „При установяване нищожност на клауза поради накърняване на добрите нрави следва ли да се имат предвид като критерий: дали изпълнението на задължението, което тя обезпечава е обезпечено и с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; какъв е вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна част; условията за нейната дължимост и основата върху която се начислява?“; 7./ Следват ли изводите на въззивния съд да кореспондират със събрания по делото доказателствен материал, както и с онези доказателства, които са кредитирани от самия съд в постановеното решение? “; 8./ Следва ли въззивния съд да обсъди доводите и аргументите, заявени във въззивната жалба досежно спорния предмет?

Основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторите свързват с произнасянето по въпросите: 1./ Редовна ли е Исковата молба по предявен установителен иск по чл.422 вр. с чл.415 ГПК, когато заявлението по чл.417 ГПК, въз основа на което е издадена Заповедта за изпълнение по чл.417 т.2 от ГПК във връзка с която е предявен установителния иск, не е редовно/не отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 т.4 от ГПК?; 2./ „Задължен ли е, съдът сезиран с иск по чл.422 ГПК вр. с чл. 415 ГПК, да провери законосъобразността на издадената заповед за изпълнение във връзка с която е предявен иска, при направено възражение в тази връзка от страна в процеса?”.

Основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт се свързва с доводи по чл.281 т.3 ГПК, съдържащи се и в касационната жалба.

Ответникът по касация „Агенция за събиране на вземания”ЕАД, чрез процесуалния си представител е депозирал отговори по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК (на жалбата и на изложението), като изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационен контрол. Има искане за присъждане на разноски.

Ответникът по касация „УниК. Б”АД не е депозирал писмен отговор.

Становището на настоящия съдебен състав, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол произтичат от следното:

Не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Въпросите по п.1, п.2 п.7 и п.8 касаторите са квалифицирали като процесуалноправни. Макар и формулирани като въпроси, по естеството си те съставляват твърдения за допуснато от въззивния съд нарушения на процесуалния закон – основание по чл.281 т.3 ГПК. Съдебният състав счита, че те не отговарят на селективните критерии, въведени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. за правни такива. По отношение на въпроса по п.3 следва да бъде взето предвид това, че доказването на правилността на счетоводните записвания е елемент от проверката при оспорване наличието и/или размера на вземането. Произнасянето по този въпрос би обусловило прилагането на т.1 на чл.280 ал.1 ГПК в случай, че въззивният съд би приел, че правилността на счетоводните записвания не подлежи на оспорване/доказване при оспорване на вземането, но не и в случай, че с такова оспорване не е бил сезиран и не се е произнасял по него. Твърденията във въззивната жалба за неправилност на експертното заключение на ССЕ би имало значение, ако би било свързано с нарушаване на правото на страната да иска допълнителна експертиза. Доказателства във въззивното производство не са искани и не са събирани и докладът по делото (по който страните не са възразили) е в съответствие ограничението по чл.269 ГПК. Поради това, по отношение на този въпрос не е налице и приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС и по отношение на въпроса по п.4, който отново е в свързан с отклонение от ограничителната норма на чл.269 ГПК. Въпросите по п.5 и п.6 за поставени прекалено общо. Въззивният съд е приел, че оспорените клаузи от договора в неговия раздел „Лихви и комисионни” не са нищожни и е мотивирал становището си. Счел е, че те са били определени неправилно от ПдОС, поради което е редуцирал размера на задължението. Дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се преценява във всеки конкретен случай, което е стори и ПАС.

Не е налице и приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на посочените от касатора въпроси. Произнасянето по първия от тези въпроси не би допринесло за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото целта е към обстоятелствената част на исковата молба да бъдат въведени допълнителни изисквания, каквито процесуалният закон не съдържа. Отговорът на втория въпрос за обхвата на проверката на исковия спрямо предходната (същинска заповедна) фаза на производството се съдържа в т.11а и т.11в на ТР № 4/2013 год. Правомощия на исковия съд в производството по чл.422 ГПК като по-горна инстанция на заповедния съд са изключени.

Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 ГПК. Видно от съдържанието на изложението, касаторът неправилно счита за тъждествени основанията за касиране на решението по чл.281 т.3 ГПК и основанието по чл. 280 ал.2 ГПК – хипотеза „очевидна неправилност” на въззивния акт. Т.е., че с въвеждането на основанието по чл.280 ал.2 ГПК, законодателят е изоставил факултативността на касационния контрол, ако касационното основание на което се позовава жалбоподателят е по чл.281 т.3 ГПК.

Както многократно е имал случай да посочи ВКС, очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК би била налице, ако въззивното решение постановено грубо нарушение на правилата на формалната логика, в него липсва обсъждане на тезите на страните или на доказателствата или има логическа несвързаност на мотивите, поради което не е възможно формулирането на правен въпрос съгласно изискването на чл.280 ал.1 ГПК. В случая, тази предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол не е налице.

С оглед изхода на спора на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД ще следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 100 лв. и на основание чл.78 ал.8 ГПК, предвид изготвения отговор от юрк.Д. Г. С. и представените доказателства за неговата правоспособност и представителна власт.

Мотивиран от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т. о. ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 371 от 05.12.2019 год. по т. д.№ 464/2019 год. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Л. И. Г”АД, А. К. М., Д. Н. М. и „Б. К”ЕООД да заплати на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД сумата 100 лв. (сто лева) на основание чл.78 ал.8 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.