Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 349/08.01.2021 г. на „К. К БГ“ ООД, представлявано от управителя М. Ц. Г., чрез адв. Р. Ж., срещу въззивно решение № 1814/21.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3513/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260603/19.10.2020 г. по гр. д. № 72/2020 г. на Районен съд – Варна, в частта, с която е уважен предявения от П. К. Н. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) необжалвана и неотменена по съдебен ред заповед за дисциплинарно уволнение, поражда ли правно действие; 2) достатъчно ли е съдът да посочи в мотивите си, че определен акт на работодателя не поражда правно действие, или страната трябва да се позове на нищожността на съответния акт, за да се произнесе съдът по този въпрос; 3) при наличието на две заповеди, с първата от които работодателят налага дисциплинарно уволнение, а с втората - прекратява трудовото правоотношение, с коя от тях настъпва прекратяването на трудовия договор и следва ли и двете заповеди да бъдат оспорени; 4) в какви срокове работодателят заплаща своята част от обезщетението за временна неработоспособност на работника/служителя. Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата – П. К. Н. – не е представила писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е заемала длъжността „продавач-консултант” в предприятието на ответното дружество в обект – „Магазин за хранителни стоки Т.“ - [населено място]. На 03.10.2019 г. ищцата изпратила писмено изявление до работодателя, с което го уведомила, че от тази дата счита трудовия си договор за прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - поради неизплащане в срок на дължимо обезщетение за временна неработоспособност за м.08.2019 г. Не е спорно, че от 03.10.2019 г. Н. престанала да се явява на работа. С писмена покана от 19.11.2019 г., получена от нея на 20.11.2019 г., работодателят изискал писмени обяснения във връзка с неявяването й на работа за периода 05.10.2019 г. - 19.11.2019 г. Със заповед № 95/26.11.2019 г., връчена на служителката на 27.11.2019 г., на осн. чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. с чл.188 КТ й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за неявяването на работа в периода 05.10.2019 г. – 26.11.2019 г. С нарочна втора заповед № 240/03.12.2019 г. трудовото правоотношение на ищцата е прекратено на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ - за неявяване на работа в два последователни дни. Обсъждайки събраните по делото доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е посочил, че във връзка с ползвания от ищцата отпуск по болест в периода от 29.08.2019 г. до 11.09.2019 г. и от 12.09.2019 г. до 01.10.2019 г., се установява забава на работодателя да заплати навреме и в пълен размер дължимото обезщетение за временна неработоспособност. При тези данни е прието, че основанието по чл.327, ал.1, т.2 КТ е било налице и Н. е упражнила правото си да прекрати едностранно и без предизвестие трудовото си правоотношение, което тя е направила. Прекратяването е настъпило на 03.10.2019 г. с достигане на писменото изявление на ищцата до работодателя. Последващите действия на работодателя по ангажиране дисциплинарната отговорност на служителката и дисциплинарното й уволнение с оспорените заповеди, са предприети по вече прекратено (липсващо) трудово правоотношение, поради което са незаконосъобразни. В заключение е направен извод, че искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ е основателен, следва оспорената заповед да се отмени и уволнението да се признае за незаконно.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, предпоставки за селектиране на жалбата не се установяват.

Първите два въпроса в изложението са зададени общо и абстрактно, а не в контекста на конкретно правно разрешение на въззивния съд, поради което не могат да обусловят допускането на касационния контрол. Съгласно приетото по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи ясно и точно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Недопустимо е съдът да извлича правните въпроси, които касаторът евентуално би имал предвид.

Третият въпрос не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, който в мотивите не е обсъждал въпроса с коя от двете заповеди – за налагане на наказанието „дисциплинарно уволнение“, или втората нарочно издадена за прекратяване на трудовия договор поради дисциплинарно уволнение, се прекратява трудовото правоотношение и коя от тях следва да бъде оспорена. В случая съдът е приел, че трудовото правоотношение е било прекратено едностранно от ищцата, с достигане на изявлението до работодателя - считано от 03.10.2019 г., съгласно правилото по чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ. Предприетите от работодателя действия по ангажиране дисциплинарната отговорност на Н. са след тази дата и при вече липсващо трудово правоотношение, поради което издадените заповеди са незаконосъобразни. В тази връзка е съобразена установената съдебна практика на ВКС (вж. - решение № 87/11.05.2012 г. по гр. д. № 219/2011 г., IV г. о., решение № 289/18.11.2014г. по гр. д. № 1289/2014 г., IV г. о. и др.), че страната по трудовия договор разполага с потестативното право да прекрати трудовото правоотношение едностранно и независимо дали е упражнила това свое право законно, волеизявлението й поражда правен ефект - трудовото правоотношение се прекратява. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание. Работодателят не може да прекрати на друго основание (в случая - по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ) вече прекратено трудово правоотношение. При незаконно (без основание) прекратяване на трудово правоотношение в хипотезите на чл.327, ал.1 КТ, работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор.

По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и по четвъртия въпрос на жалбоподателя. Разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това, дали фактически е налице основанието за прекратяване на трудовия договор. В този смисъл ирелевантен за настоящото производство е въпросът дали е било налице забавяне от страна на работодателя на изплащането на обезщетението за временна неработоспособност на работника/служителя, както и в какъв срок е следвало да бъде изплатено същото.

Основанията за селекция по чл. 280, ал. 2, пр. 2-ро и пр. 3-то ГПК също не се установяват. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая касаторът сочи, че въззивното решение е недопустимо, защото ищцата не е обжалвала заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. Твърдяната нередовност не се констатира, тъй като, както налагането на дисциплинарното наказание „уволнение“, така и прекратяването на трудовото правоотношение на това основание, имат една и съща правна последица - преустановяване на трудово-правната връзка от деня на връчването на заповедта за дисциплинарно уволнение - чл. 195, ал. 3 и чл.335, т. 3 КТ (вж. - решение № 440/14.12.2011 г. по гр. д. № 960/2010 г., по описа на ВКС, III г. о., ГК). Предвид изложеното, поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2-ро ГПК не се установява.

По основанието за очевидна неправилност следва да се посочи, че във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, доводите на жалбоподателя не сочат за наличието на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от съдържанието му, а по формулираните въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не обуславят селекцията на жалбата.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1814 от 21.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3513/2020 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.