ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 1626

гр. София, 28.05.2025г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

като разгледа докладваното от В. Х. касационно търговско дело № 380 по описа за 2024 година,

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ищеца „Федерация на научно-техническите съюзи в България“ и на ответника „Софийски имоти“ ЕАД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът оспорва жалбата на ищеца, последният не изразява становище по жалбата на ответника.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалби на двете страни срещу първоинстанционно решение на Софийски градски съд въззивният съд като краен резултат е уважил частично предявените искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за ползването без основание на недвижими имоти, собственост на ищеца, като ги е отхвърлил за разликата до първоначално предявените размери, както и до размерите, предявени със заявеното във въззивното производство увеличение.

По жалбата на ищеца.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се поддържа, че е допуснато от въззивния съд нарушение на правилата на формалната логика при формиране на изводите за извършените от ответника подобрения като вид, обем и стойност, като се твърди, че липсват доказателства за извършване на спорните подобрения.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваните от ищеца части, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените доводи за недоказаност на факта на извършване на подобренията със съответните обеми и стойности представляват представляват единствено оплаквания за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд в тази насока по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновават очевидна неправилност съобразно очертаното по-горе съдържание на това понятие. Голословното твърдение за нарушение на правилата на формалната логика не е достатъчно при липсата на конкретизация кои точно съждения на въззивния съд са логически неправилни, и то в съществена степен. Следва също да се посочи, че очевидна е само неправилността, установима от мотивите на въззивното решение, поради което основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е изключено при необходимост от проверка на доказателствата или извършените по делото процесуални действия. Изложените оплаквания за недоказаност предполагат извършването именно на такава проверка, поради което посоченото основание за допускане на касационното обжалване не е налице.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК се поддържа, че:

1) въззивният съд е разрешил въпроса за допустимостта на възражението за прихващане в противоречие с т. 4 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК, тъй като в разглеждания случай възражението за прихващане със спорни вземания е заявено от ответника едва във въззивното производство, след като не е било прието за разглеждане от първата инстанция;

2) неправилно и в противоречие с т. 6 от ППВС № 6/1974 въззивният съд е приел, че заявените за прихващане вземания не са погасени по давност, тъй като в настоящия случай е било смутено още през 1999 г. с предявяването на иска по чл. 108 ЗС; поддържа се също и противоречие с ТР № 2/2020 на ВКС-ОСГТК по въпроса дали е допустимо съдебно възражение за прихващане с неликвидно вземане;

3) в противоречие с т. 6 и т. 8 от ППВС № 6/1974 съдът е приел, че са налице подобрения, увеличаващи стойността на имотите, тъй като значителна част от спорните подобрения са инсталации и обзавеждане, подлежащи на вдигане и реално вдигнати от ответника, а освен това всички спорни подобрения са от категорията на луксозните.

По въпроса по пункт първи не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че възражението за прихващане с вземания за подобрения е било своевременно заявено, а нередовностите му са били отстраними по реда на чл. 101, ал. 1 ГПК, поради което, като не се е произнесъл по него, първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, а възражението следва да бъде разгледано по същество във въззивното производство с оглед надлежно въведеното във въззивната жалба на ответника оплакване. Следователно съдът не е приел, че на разглеждане подлежи възражение, заявено за първи път във въззивното производство, в какъвто смисъл е поставеният въпрос, поради което същият не се явява релевантен. Независимо от това, посочените изводи на въззивния съд са в съответствие с практиката на ВКС, изразена в решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на I т. о., според която непроизнасянето по редовно заявено и поддържано в хода на производството по делото възражение за прихващане представлява съществено нарушение на процесуалните правила.

По пункт втори отсъстват както общата, така и специалните предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че претендираните от ответника вземания за подобрения не са погасени по давност, тъй като изискуемостта им е настъпила с прекъсването на владението на ответника, в конкретния случай едва през 2020 г., след въведения с исковете период на ползване на имотите, позовавайки се на разрешението по т. 6 от ППВС № 6/1974. Във връзка с този извод конкретен правен въпрос от страна на жалбоподателя не е формулиран, а съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 такъв не може да бъде изведен служебно от касационната инстанция въз основа на изложените в жалбата оплаквания за неправилността му, основани върху поддържаната от ищеца теза, че в конкретния случай изискуемостта е настъпила с предявяването на иска по чл. 108 ЗС според предвидената в постановлението алтернативна хипотеза. В останалата част - относно възможността за прихващане с неликвидно вземане - съображенията на въззивната инстанция са в съответствие с практиката по ТР № 2/2020 на ВКС-ОСГТК и решение № 50160/13.02.2023 г. по т. д. № 1391/2021 г. на II т. о. на ВКС, според която без значение за погасителното действие на прихващането е моментът на настъпване на ликвидността на активното вземане - във висящия процес като резултат на постановеното по него решение или извън него. Наличието на такава практика, вкл. задължителна, изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при липса на обосноваване на необходимост от изоставянето или осъвременяването (т. 4 от ТР № 1/2009).

По пункт трети също не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване предвид липсата на конкретен правен въпрос, извън изложените доводи, че спорните подобрения нямат характера на такива, увеличаващи стойността на имота.

По жалбата на ответника.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК се поддържа на първо място, че въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове, тъй като е присъдил обезщетения за ползването на имоти, различни от имотите, посочени в исковата молба, а именно намиращи в друга сграда.

Това оплакване не обосновава вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Действително в диспозитива на въззивното решение съдът е посочил, че процесните имоти са VI и VII етажи от сграда с кадастрален идентификатор 68134.101.129.1. На същите места в диспозитива обаче съдът е конкретизирал имотите съобразно направеното от ищеца с уточняващата му молба от 20.11.2020 г. описание, а именно като намиращи се в сграда с идентификатор 68134.101.126.1. Мотивите към решението също се отнасят до описаните от ищеца имоти. С оглед на това допуснатите неточности в диспозитива представляват очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК и не могат да обосноват наличие на произнасяне по непредявени искове като основание за вероятна недопустимост на въззивното решение.

Второ основание за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на исковете се извежда от разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД с аргументите, че имотите, за които се претендират обезщетенията за ползване, не представляват самостоятелни обекти на собственост, поради което между страните е налице съсобственост, съответно ищецът разполага с иска по чл. 31, ал. 2 ЗС.

Допустимостта на иска се определя въз основа на фактическите и правните твърдения на ищеца, а не въз основа на действителното фактическо и правно положение, което подлежи на установяване в процеса и е от значение за основателността, а не за допустимостта на иска. С оглед на това изложените в конкретния случай твърдения на ищеца за признато му с влязло в сила решение самостоятелно право на собственост, а не за съсобственост, не дават основание за извод, че същият разполага с друг иск по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД. Следва в тази насока да се отбележи, че не отговаря на данните по делото твърдението в касационната жалба, че с уточняващата си молба от 20.11.2020 г. ищецът е индивидуализирал процесните имоти като идеални части, тъй като в посочената молба подобни твърдения не се съдържат; напротив, в същата изрично е посочено, че имотите представляват реално обособени части от двата етажа като самостоятелни обекти на собственост. Съответно и това оплакване не обосновава вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

На трето място, вероятна недопустимост на решението се обосновава и с оплакването за неправилно допуснато от въззивния съд увеличение на размера на исковете, извършено след срока по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК.

За да допусне направеното в хода на въззивното производство увеличение на исковете, въззивният съд е намерил същото за допустимо, доколкото се основава на нови доказателства - съдебно-техническата експертиза, назначена във въззивното производство поради процесуално нарушение, извършено от въззивния съд. В определението, с което тази експертиза е допусната, съдът е посочил, че част от формулираните в жалбата на ответника задачи на поисканата експертиза са относими към оплакването за нарушение на правилата за събиране на доказателства, като принципно искането за допускане на нова експертиза при налична такава, която не може служи за опора на доказателствени изводи и без първата инстанция да е съобщила по реда на чл. 155 ГПК съответни факти за пазарните наемни цени, е основателно съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК. С тези мотиви не е аргументирано по какъв начин констатираното от въззивния съд процесуално нарушение на първата инстанция, изразяващо се в обосноваване на фактическите изводи относно размера на пазарния наем на процесните имоти с информация, събрана от първоинстанционния съд служебно, едва при постановяване на решението, т. е. след приключване на съдебното дирене и устните състезания, и от извънпроцесуални източници, е възпрепятствало ищеца да увеличи исковете в срока по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК. Отсъствието на мотиви в тази насока е достатъчна да обоснове наличието на вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на това основание.

С тези мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 1102/31.08.2023 г. по гр. д. № 1409/2022 г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на ищеца „Федерация на научно-техническите съюзи в България“.

Допуска касационно обжалване на решение № 1102/31.08.2023 г. по гр. д. № 1409/2022 г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на ответника „Софийски имоти“ ЕАД.

Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателство за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 8005,03 лв. с посочен в платежния документ номер на делото. При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: .............................................

Членове:

1 ............................................

2. ...........................................