11О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2683
гр. София, 28.05.2025г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 838 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Р. Б. представлявана от прокурор Бр. С. и на Ц. И. Д., подадена чрез процесуален представител адв. Г. И. против решение № 1171/19.11.2024г., постановено по в. гр. д. № 2060/2024г. по описа на Апелативен съд – София в различни части.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 2478 от 24.04.2024г. постановено по гр. д. № 8797/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Ц. И. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 15000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинно-следствена връзка от незаконно обвинение по внесен на 02.04.2012г. обвинителен акт по НОХД № 1635/2013г. по описа на СГС за престъпление по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т. 2 вр. чл. 201, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК в извършването на което ищецът е оправдан с присъда, влязла в сила на 06.08.2018г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 02.08.2020г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 80 000 лева. С въззивното решение е отменено решението на СГС в частта, в която е присъдена законна лихва върху главницата от 15000 лева за периода от 06.08.2018г. до 01.08.2020г. и вместо него е постановено друго, с което искането на Ц. И. Д. за присъждане на законна лихва върху обезщетението от 15000 лева за периода от 06.08.2018г. до 01.08.2020г. е отхвърлено поради частично погасяване на иска за лихви по давност.
Прокуратурата на Р. Б. обжалва решението в частта, с която предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди е частично уважен, а Ц. И. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер, както и в частта, с която искът за законна лихва е частично отхвърлен за времето от датата на деликта до 01.08.2020г.
И в двете жалби се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение в съответните части поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и съответно да се намали размера на присъденото обезщетение, респ. искът да се уважи в пълен предявен размер.
Писмен отговор по касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. е депозиран от Ц. И. Д., в който страната изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази обжалвана част. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение в частта, с която предявеният иск е частично уважен е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
По жалбата подадена от Ц. Д., Прокуратурата на Р. Б. не е депозирала писмен отговор.
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на отделни части от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Към всяка от жалбите е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установени следните факти: срещу ищеца е внесен обвинителен акт в съда на 02.04.2012г. за престъпление по чл. 203 ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т. 2 вр. чл. 201, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, затова, че в периода от 10.03.2009г. до 20.07.2010г. в [населено място], [улица], при условията на продължавано престъпление – с повече от две деяния и в качеството му на длъжностно лице – главен директор „Финанси и икономика“ на „Петрол“ АД и предварителен сговор с Д. Е., длъжностно лице, член на УС на дружеството до 03.08.2009г., а впоследствие член на Надзорния съвет на дружеството от 03.08.2009г., присвоил чужди пари, собственост на „Петрол“ АД в размер на 1 093 124. 52 лв., връчени му в това качество да ги пази и управлява /сумите са получени на каса, преведени са по банков път или са ползвани чрез корпоративна карта Виза като служебен аванс, суми за самолетни билети, захранване на сметка при различни плащания, отпуснати за лицето Д. Е. като извършените плащания са разрешени от Ц. Д. и сумите не са възстановени до този момент в касата на „Петрол“ АД/ и длъжностното присвояване е в особено големи размери, представляващо особено тежък случай. С присъда 272/20.10.2015г. СГС е оправдал Ц. Д. по обвинението за длъжностно присвояване в особено големи размери и представляващо особено тежък случай и го признал за виновен за длъжностно присвояване в големи размери при условията на продължавано престъпление – престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Наложеното наказание е лишаване от свобода от три години, чието изтърпяване е отложено за пет години. По повод протест и жалба е образувано ВНОХД 2657/2016г. по описа на САС, който с присъда № 6/26.02.2018г. отменил присъдата на СГС в осъдителната част и ищецът бил признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Бланков протест на 01.03.2018г. на Прокуратурата срещу оправдателната присъда на САС бил оттеглен на 06.08.2018г., на която дата оправдателната присъда е влязла в сила по отношение на ищеца.
От разпечатки от интернет издания на електронни вестници въззивният съд приел за установено медийното разгласяване на наказателното преследване срещу ищеца в периода 02.07.2010г. – 20.10.2015г. В две публикации от 2018г. е отразена новината за оправдателната присъда.
Апелативният съд, кредитирайки частично заключението на проведената по делото СПЕ, ведно с обясненията на експерта – психолог в съдебно заседание приел, че ищецът е преживял продължителен стрес и за да го преодолее трябва да работи с психолог, за да се избегне психосоматично заболяване, както и относно чувството на срам и притеснение за семейството. Въззивният съд не е кредитирал заключението в частта, преразказваща влошените семейни отношения, засилената депресия поради факта, че ищецът не можел да си намери работа в европейски институции, загубата на приятели, изолирането в каравана. В тази част приел, че вещото лице преразказва думите на ищеца, без те да са подложени на неговата експертна преценка и установяване.
При тези факти, от правна страна въззивният съд направил извод, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от събраните по делото писмени доказателства, са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Като спорен приел въпроса за това какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да определи същия, съобразил, че на ищеца било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години, като съдът постановява конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния и го лишава от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 за заемане на определени държавни или обществени длъжности; първоинстанционната присъда е била осъдителна в едната си част и наложеното наказание е лишаване от свобода от три години, чието изтърпяване е отложено за пет години. Това обстоятелство отчел като сочещо претърпени значителни страдания от страна на ищеца. Съобразил след това, че наказателното дело в съдебната му фаза е започнало на 02.04.2012г., когато е внесен обвинителният акт и е продължило до 06.08.2018г., когато е оттеглен бланковия протест на Прокуратурата /6г. и 4 м./. При липса на твърдения кога е започнало досъдебното производство и въведен довод, че процесът е продължил осем години, изхождайки от датата на първата публикация в медиите – 02.07.2010г. обосновал, че делото е продължило 8 години и 1 месец, от които 6 години и 4 месеца е било в съдебна фаза, а досъдебната фаза е една година и девет месеца; тази обща продължителност приел, че надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС /в сила за България от 07.09.1992г./, тълкуван в светлината на практиката на ЕСПЧ по следните съображения: обвиняемите са били двама души и макар делото да е усложнено от фактическа страна – периодът, за който се твърди извършването на престъпленията, е от 10.03.2009г. до 20.07.2010г. и за продължавано престъпление, а дружеството, чиито средства се твърди, че са присвоени, е само едно; съдебните заседания са били 24 и са били ритмични, ищецът не е ставал причина за отлагането им, изслушвани са свидетели, съдебно-счетоводни експертизи. Отчел и спирането на делото поради заболяване на другия подсъдим, което е обективно състояние и не може да се вмени във вина нито на ответника, нито на ищеца, но не е продължило дълго заради настъпилата в хода на процеса смърт на другия подсъдим Д. Е.. Извел извод, че общата продължителност е твърде дълга, като е нарушено правото на ищеца на разглеждане на делото му в разумен срок, за което определил обезщетение в размер на 8000 лева.
Отчел на следващо място, че на ищеца е била наложена мярка за неотклонение парична гаранция, в която връзка приел за доказано притеснението на ищеца за прехраната на семейството му предвид невъзможността да ползва сумата по гаранцията от 300 000 лева.
При преценка на вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, въззивният съд съобразил, че по делото няма доказано трайно психическо или физическо увреждане на здравето във връзка с воденото наказателно производство. Стресът, описан в исковата молба по време на целия наказателен процес, включително сериозен социален и психологически дискомфорт обосновал, че се включва в обичайните презумптивни вреди, а заключението на психолога установява емоционална нестабилност и стрес. Препоръката за работа с психолог отнесъл за избягване на психосоматично заболяване, каквото не се е установено, а по-високо обезщетение приел за обосновано във връзка с категоричния извод, поддържан от експерта, че се наблюдава състояние на дистрес, което налага работа с психолог. Изтъкнал, че по делото няма разпитани свидетели, които да доказват повече от обичайните вреди и продължителния стрес извън установеното от вещото лице.
Като релевантни за определяне на справедлив размер на обезщетение съобразил още фактите, че ищецът е бил на 36 години, когато е започнало и на 44 години, когато е приключило незаконното обвинение – период на активна икономическа възраст на ищеца, а обвинението засяга сферата на професионалната му реализация; причиненото състояние на дистрес, налагащо работа с психолог; обвинение в извършване на тежко престъпление; осъдителната присъда на първа инстанция и широкия медиен отзвук в продължение на цялото дело. Приел, че по делото не са доказани вреди извън тези, които се приемат за обичайни и извън описаните, поради което и не могат да бъдат обезщетени. Ето защо, за да отхвърли частично предявения иск за неимуществени вреди, взел предвид, че е предприета мярка за неотклонение, която не е нарушила ритъма на живот на ищеца; няма доказани психически или физически заболявания, продължаващи към момента и произтекли от наказателното дело; социалната изолация, която ищецът е предприел изтъкнал, че е негово лично решение и не може да обоснове по-високо обезщетение; не кредитирал заключението на психолога за засилената депресия във връзка с това, че ищецът не може да си намери работа в европейски институции, както и за влошените семейни отношения поради липсата на други подкрепящи доказателства и факта, че вещото лице в тези части от заключението си пресъздава изявления на ищеца; срив на кариерата приел, че не е доказан; отражението на медийните публикации върху децата, едното от които е било новородено към началото на наказателното дело приел за недоказано отбелязвайки, че съдебната практика приема презумптивни вреди единствено за незаконно обвинения, а не и за членовете на семейството му.
Съобразил от друга страна, че макар и осъдителна, присъдата на първата инстанция е предвиждала отлагане изтърпяване на наказанието, а доводите в исковата молба за злепоставяне пред съседи с висок социален и икономически статус за недоказани. Съобразявайки икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности установени в страната към датата на деликта съгласно приетото с т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г., ОСГК към 06.08.2018г. или – влизане в сила на оправдателната присъда, когато МРЗ в страната е била 510 лева; отчитайки също, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване, достигнал до решаващ правен извод, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в глобален размер от 15000 лв., включващо обезщетение за продължително производство от 8000 лева. По-големият размер от този приел, че би бил прекомерен с оглед доказателствата по делото и несъобразен със съдебната практика и критерия за справедливост.
За неоснователни приел оплакванията на Прокуратурата за завишен размер на обезщетението. Изтъкнал в тази връзка, че ищецът не е имал предишни осъждания, бил е осъден на първа инстанция, обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и широкото медийно отразяване на случая в продължение на цялото дело. Законна лихва върху обезщетението посочил, че се дължи от 02.08.2020г., а не от 06.08.2018г. – датата на деликта като приел за основателни оплакванията на Прокуратурата – възражението за частично погасяване по давност на иска за лихви в отговора на исковата молба, в който смисъл е постановил и крайния си акт.
К. П. на Р. Б. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните въпроси:
1/ Определянето на неимуществени вреди следва ли да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД? По този въпрос твърди противоречие на обжалваното решение на т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.; на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС;
2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по Решение № 133 от 07.06.2021г. по гр. д. № 2615/2020г., III ГО; Решение № 191 от 20.05.2015г. по гр. д. № 6686/2014г., IV ГО; Решение № 127 от 21.05.2019г. по гр. д. № 1881/2018г., IV ГО.
Касаторът Ц. И. Д. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси:
1/ Как се съотнася към критериите за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди обезщетение от 15000 лв., от които 8000 лв. – обезщетение за продължително производство, без в мотивите да са посочени конкретно обстоятелствата, които обуславят вредите, за чието обезщетяване съдът е определил остатъка от 7000 лв. – наложената мярка за неотклонение, нестабилното към момента психично състояние на ищеца, активната възраст на ищеца от повдигане на обвинението до окончателната оправдателна присъда, обстоятелството, че обвинението е било в сферата на професионалната реализация на ищеца?
2/ Длъжен ли е въззивният съд да посочи кои вреди приема за обичайни, както и конкретен размер на тези вреди и да обсъди твърденията на ищеца по иск по чл. 2 от ЗОДОВ за претърпени от него вреди над обичайните?
Първият въпрос се сочи като разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/1968г., а вторият – с Решение № 63 от 18.03.2016г. по гр. д. № 5124/2015г. на ВКС, III ГО; Решение № 480/23.04.2013г. по гр. д. № 85/2012г., IV ГО и Решение № 165/16.06.2015г. по гр. д. № 288/2015г., III ГО.
3/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните?
По този въпрос твърди наличие на противоречие с Решение № 409/28.02.2013г. по гр. д. № 59/2011г. на ВКС, I ГО; Решение № 36/07.08.2015г. по т. д. № 465/2014г. на ВКС, II ТО; Решение № 88/06.07.2017г. по т. д. № 3114/2015г. на ВКС, I ТО; Решение № 296/05.04.2017г. по гр. д. № 1776/2016г., IV ГО; Решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г., IV ГО; Решение № 76/16.05.2017г. по гр. д. № 2926/2016г., IV ГО и др.
За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:
Поставените от касаторите въпроси обобщено са за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; за свързаният с него процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, както и за изискването на наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, като настъпили в резултат на незаконно обвинение. Доводите на прокуратурата в подкрепа на поставените въпроси са, че присъденият на ищеца размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените неимуществени вреди /обикновените за подобни случаи/, както и че въззивният съд не е изследвал пряката и непосредствена причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и конкретните вреди, а доводите на Ц. Д. – че присъденото обезщетение от 15000 лв. е неспособно да възмезди изцяло и по справедлив начин търпените неимуществени вреди, както и че то е определено от въззивния съд при липса на обсъждане на значението на всеки един от посочените фактори при определяне на обезщетението; липсата на конкретизация кои вреди въззивният съд приема за обичайни и кои не, както и че не е обсъдил всички доказателства релевантни при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
В контекста на тези доводи въпросите са включени в предмета на делото и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а с нея и постановения резултат. Правните въпроси обаче не са разрешени в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от всеки от касаторите и намерила израз в редица произнасяния на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК.
Съгласно приетото в нея обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, а критериите образуващи понятието справедливост са свързани с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат, както релевантните конкретни обстоятелства, така и реалното им отражение върху личността на увредения и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства по искове за ангажиране отговорността на държавата за обезщетение на вреди от незаконно обвинение са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, включително дали то се е развило в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професионална реализация, обществен отзвук, обществено положение, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр., както и стандартът на живот в страната към момента на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от изброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС е посочено, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Затова държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина, съответно отговорността й се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.
В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. доводите и възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца. Въззивният съд е взел предвид правно релевантните обстоятелства, приети за установени по делото, включващи и вредите от неразумния срок на наказателното производство и е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съгласие с константната съдебна практика и на база доказателствата по делото.
Отчел конкретно, че са установени предпоставките за възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, а именно: повдигнато обвинение на ищеца за извършване на престъпление, наказателното производство по което е приключило като лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение; по отношение на ищеца било повдигнато обвинение за длъжностно престъпление /умишлено, тежко по смисъла на закона/ засягащо сферата на професионалната му реализация; че същият е бил признат за виновен и осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години с присъда на първоинстанционен съд, отменена с присъда на въззивна инстанция и оправдан по повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство и общата продължителност на производството /8 години и 1 месец/, която отчел като неразумно дълъг срок; вида и интензитета на взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение /парична гаранция в размер на 300 000 лв./, която съобразил, че не е засегнала начина му на живот, но съобразил изпитаните от ищеца притеснения във връзка препитание на семейството му; протичането на наказателното производство и в съдебната му фаза в две съдебни инстанции; медийното отразяване на обвинението и понесените репутационни вреди; чистото съдебно минало на ищеца и липсата на доказателства за начина на живот и здравословното състояние на ищеца в предхождащ повдигане на обвинението период. Установените правно релевантни факти съпоставил с доказаните по делото неимуществени вреди понесени от ищеца в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение – понесени стрес, страх от осъждане, психическо напрежение, без трайно увреждане на здравето; чувство на несигурност и цялостното им отражение върху личния и социален живот на ищеца. Съобразил заключението на СПЕ и установеното състояние на дистрес у ищеца, налагащо работа с психолог и липсата на установено друго трайно засягане на здравето му. Отчел липсата на други доказателства по делото, установяващи твърдените неимуществени вреди – злепоставяне пред съседи; самоизолиране на ищеца; липса на перспектива за бъдеща реализация в европейски институции и др. Въз основа на подробен анализ на конкретно установените обективни обстоятелства, отражението им върху отделни сфери от живота на ищеца и значението на всяко за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди формирал решаващ правен извод, че с оглед установеното по делото ищеца е търпял сериозен стрес, с вероятност за преход в дистрес – вреди съизмерими с обичайните болки и страдания и съобразно конкретно доказания по делото вид, обхват и интензитет на същите, като справедлив определил размер на обезщетението от 15000 лева, от които 8000 лева определил за обезщетяване на неразумния срок. Обсъдил при това критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като изрично посочил каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях съгласно разясненията по т. 1 от ТР №1 от 27.11.2023г. по т. д. № 1/2022г. на ОСГК.
При тези мотиви в решението, въззивният съд е обсъдил, както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намаляването му на база всестранна преценка на доказателствата по делото. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и доказаните действителни вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца. В същото време е изложил съображения кои вреди не са доказани по делото и не подлежат на обезщетяване.
Ето защо решението на Апелативен съд – София не е в разрез с разрешението, дадено в задължителната съдебна практика, а в съгласие с него. В този смисъл въведените от всеки от касаторите правни въпроси не изпълняват изискванията към допълнителното основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Доводите за необоснованост на крайното въззивно решение са извън предмета на настоящото производството.
В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
При този изход на делото на страните не трябва да бъдат присъждани разноски и същите трябва да останат в тежест на всяка от тях, така както са направени.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1171/19.11.2024г., постановено по в. гр. д. № 2060/2024г. по описа на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.