Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на председателя на Софийски районен съд, подадена от пълномощника му М. К.-Х. (служител с юридическо образование), срещу решение № 1092 от 22.02.2016 г., постановено по административно дело № 5515/2015 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което заповед № АС-77/29.04.2015 г. на председателя на Софийски районен съд е отменена и е разпоредено връщане на преписката на административния орган за постановяване на нов административен акт със задължителни указания, дадени в мотивите на съдебното решение, в 7-дневен срок от съобщаването му за влизане в сила на решението. Касаторът аргументира теза, че обжалваният съдебен акт е недопустим, а при условията на евентуалност, е неправилен поради противоречие с материалния закон и необоснованост, пороци, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Исканията са му за обезсилване на съдебното решение и прекратяване на образуваното съдебно производство по първоначалната жалба като недопустимо, а при условията на евентуалност, за отмяна на решението като неправилно.

Ответницата по касация Х. Б. Г., съдия в Софийския районен съд, в писмена защита изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 от АПК прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея решение.

Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намери за установено следното:

Първоинстанционният съд правилно е установил фактите по спора. Х. Б. Г. е съдия в Софийски районен съд, където е работила като такава и през календарната 2013 г. С решение на Висшия съдебен съвет (ВСС) по протокол № 48 от заседание на 05.12.2013 г. е дадено съгласие административните ръководители на органите на съдебната власт да упражнят правомощията си съгласно Правила за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения (ПОИСДТВ), приети с решение на ВСС по протокол № 34/27.10.2011 г. при стриктно спазване на изискванията на чл. 17 от Закон за бюджета за 2013 г. Също така, на основание чл. 7, ал. 2 от същите правила е определено на лицата да се изплатят възнаграждения в размер на 13,76% върху брутните месечни възнаграждения. Посочено е и, че съгласно чл. 5, ал. 1 от посочените правила, право на допълнително възнаграждение за постигнати резултати имат магистрати, работещи в съдебната власт пропорционално на отработеното време в органите на съдебната власт през съответната календарна година. Размерът на това възнаграждение според чл. 6 от правилата се определя от административния ръководител, като се взема предвид приноса им в резултатите, отчетени в съответния орган на съдебната власт. Съответно, окончателният размер на допълнителните възнаграждения се определя в резултат на преценка в рамките на оперативната самостоятелност на административния ръководител на съда.

Въз основа на горното председателят на Софийския районен съд е издал заповед № АС-193 от 14.12.2013 г., с която в т. 1 е определил размера на допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати през 2013 г. на съдиите и служителите, съгласно приложен списък към заповедта, а в т. 2 е наредил да не се изплаща такова възнаграждение на съдиите и служителите по приложен списък, където е посочена и съдия Г.. Х. Г. е обжалвала гореописаната заповед, в резултат на което с решение № 7973 от 19.12.2014 г., постановено по административно дело № 288/2014 г. по описа на АССГ, заповед № АС-193 от 14.12.2013 г. на председателя на Софийския районен съд е била отменена в частта по т. 2, приложение № 2, т. 93, а именно в частта, в която се нарежда на Х. Б. Г. да не й бъде изплащано допълнително трудово възнаграждение за 2013 г. Посоченото решение на АССГ не е обжалвано и е влязло в законна сила. След влизането в сила на горепосочения съдебен акт съдия Г. е изпратила покана до председателя на съда, в който работи, с вх. № 199/29.01.2015 г. за заплащане на посочената сума, но плащане не е извършено. Последният е издал нова заповед № АС-77 от 29.04.2015 г. (предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – София-град), с която отново е наредил да не се изплаща сума за допълнително трудово възнаграждение за 2013 г. на съдия Х. Б. Г., с мотиви, че съдия Г. не е постигнала високи резултати по смисъла на чл. 3, т. 1 от ПОИСДТВ поради забавяне при изготвяне на мотивите на значителен брой (34) съдебни актове, както и поради допуснато от Г. нарушение на организацията на работа, изразяващо се в 28-минутно закъснение на започването на насрочено от съдията съдебно заседание.

Въз основа на приложената административна преписка и на надлежно събрания доказателствен материал в хода на съдебно-административното производство по оспорване на заповедта от 29.04.2015 г. пред първата инстанция (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения акт) решаващият съдебен състав е извел обоснован извод за незаконосъобразност на процесната заповед. Събрани са относимите за казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна. Обсъдени са приобщените по делото писмени доказателства и съдържащата се информация в тях, като е съобразено значението им за изхода на спора. На база на правилно установените факти са изведени обосновани изводи /в частта за незаконосъобразност на заповедта/, които са аргументирани в съответствие с приложимия материален закон.

За да уважи жалбата на Г., с която е бил сезиран, първоинстанционният съд обосновано е приел, че процесната заповед представлява по своята същност индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, съдия Г. е постигнала високи резултати по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ПОИДСТВ, установеното забавяне от нея при произнасяне на мотивите по 34 дела не е обсъдено в светлината на изключителната натовареност на наказателното отделение на Софийския районен съд и в частност тази на съдия Г., както и, че председателят на Районен съд – София не е взел предвид при издаване на обжалваната заповед, че заповедта, с която е обърнал внимание на съдия Г. за допуснато от последната закъснение за съдебно заседание, е отменена с влязло в сила решение.

Оспореното пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на заповедта.

Доводите на касатора, че обсъжданата заповед не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, не могат да бъдат споделени. Предмет на спора пред първоинстанционния съд е била законосъобразността на изричен отказ за изплащане на допълнително трудово възнаграждение, който произтича от овластяването на административния ръководител на Софийския районен съд да определя допълнителните трудови възнаграждения на съдиите и служителите в съда, на който е председател, поради което с отказа се засягат правата и законните интереси на Г., която е съдия в същия съд. При тази юридическа характеристика отказът съответства на легалната дефиниция на административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК.

Възможността административното ръководство да изплати суми за допълнително трудово възнаграждение поначало не е безусловна, а е право на негова преценка, съобразно постигнати високи резултати – текущо или по конкретни задачи. С акта на отпускане или неотпускане на допълнителното трудово възнаграждение (респ. определяне на размера му) административният ръководител на съд упражнява правомощие, делегирано му от Висшия съдебен съвет в качеството му на административен орган. Следователно се касае до упражняване на властническо правомощия, макар и в сферата на определяне на парична престация за положен труд (респ. право на премиране), тъй като административният ръководител по силата на делегираното му правомощие и в рамките на приложимите нормативни разпоредби и решения на ВСС едностранно определя отпускането и размера на допълнителното трудово възнаграждение. Т.е. налице е индивидуален административен акт в резултат от волеизявлението на административен ръководител на орган на съдебната власт, овластен с конкретно правомощие по силата на приетите от Висшия съдебен съвет Правила за определяне и и заплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения, в резултат на което пряко се засягат правата (в случая имуществените) и законните интереси на съответния съдия, прокурор или следовател, което обуславя и правния интерес на последния от обжалване на заповедта на административния ръководител. Упражняването на правомощието за определяне (респ. неопределяне) на допълнително трудово възнаграждение е от позицията на административен орган, поради което обжалваната пред първата инстанция заповед попада в дефиницията на чл. 21, ал. 1 от АПК. Определянето на допълнително трудово възнаграждение, макар и предоставено на преценката на административния ръководител, следва да бъде извършено съобразно законовите предели на упражняване на оперативната самостоятелност и в съответствие с решенията на Висшия съдебен съвет, свързани с премирането на работещите в съдебната власт за 2013 г., както и в съответствие с целта на закона. Оперативната самостоятелност е определена от закона и ограничена от рамките и целта на закона, поради което съдебният контрол върху оперативната самостоятелност е контрол за законосъобразност (арг. чл. 169 АПК). Осъществяваната проверка, освен преценката дали органът не е нарушил съответните законови рамки, включва и произнасяне по въпроса дали не е упражнил превратно предоставеното му право на оперативна самостоятелност и съответства ли взетото решение на целта на закона. Предвид това, определянето на допълнителното трудово възнаграждение при упражняване на право на преценка на административния ръководител не е основание за изключване на заповедта от съдебен контрол за законосъобразност, а касаторовите възражения в обратния смисъл са неоснователни.

Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна по следните съображения:

От правна страна, в чл. 30, ал. 1, т. 8 от ЗСВ в приложимата за казуса редакция (ДВ, бр. 32 от 19.04.2011 г.) е предвидено, че Висшият съдебен съвет определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите. В ЗСВ (ЗАКОН ЗЗД СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) или в друг нормативен акт не е регламентирано изплащането на допълнителни трудови възнаграждения на магистрати. От Висшия съдебен съвет са приети Правила за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения, с решение по протокол № 34 от 27.10.2011 г. Според чл. 3 от тези правила, в органите на съдебната власт могат да се получават допълнителни възнаграждения за: 1. постигнати високи резултати – текущо, за година или за друг периоди, и 2. постигнати високи резултати по конкретни задачи. В чл. 5, ал. 2 от Правилата е предвидено, че лице с наложено дисциплинарно наказание или срещу което е образувано дисциплинарно производство няма право на допълнително възнаграждение; при прекратяване на дисциплинарното производство или в случай на отмяна на същото, допълнително възнаграждение се изплаща само в рамките на бюджетната година, за която се отнася възнаграждението. В § 1 от допълнителните разпоредби на Правилата е посочено, че са приети на основание чл. 13 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата. В чл. 13, ал. 1 от тази наредба е предвидено, че с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за: 1. постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период; 2. промени в условията на труд с временен характер, които водят до допълнително нервно-психическо натоварване, и в други условия, увреждащи здравето на работника; 3. участие в печалбата; 4. други; съгласно ал. 2 на същия член, с договорите и вътрешните правила по ал. 1 се определят условията за получаване и размерите на допълнителните трудови възнаграждения. Предвид изричното позоваване на чл. 13 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата в § 1 от допълнителните разпоредби на Правилата на ВСС, както и с оглед тяхното съдържание, се налага извода, че Висшият съдебен съвет е определил какви допълнителни възнаграждения могат да се получават в органите на съдебната власт – чл. 3, т. 1 и 2 от Правилата, както и условията за получаването им, а правилото по чл. 5, ал. 2 е именно такова условие. Целта на допълнителното възнаграждение е да се стимулира и възнагради целенасоченото и последователно добросъвестно изпълнение на служебните задължения на магистрата, което е довело до високи резултати в качеството и количеството на неговата работа (възнаграждението се следва за „постигнати високи резултати“).

С оспорения пред Административен съд – София-град акт - заповед № АС-77/29.04.2015 г. на председателя на Софийски районен съд, по същество е отказано определяне за изплащане на допълнително трудово възнаграждение за 2013 година на съдия Г.. Въпреки, че в съдържанието на акта не е изрично посочено какъв е вида на допълнителното възнаграждение, чието определяне се обсъжда (измежду видовете допълнителни възнаграждения, които са посочени в чл. 3, т. 1 и 2 от Правилата), то от данните по делото недвусмислено се налага извода, че се касае до допълнително възнаграждение по т. 1 за година (календарна година), тъй като допълнителното възнаграждение по т. 2 е за постигнати високи резултати по конкретни задачи, за каквито нито се твърди, че са налице, нито са обсъждани, а за останалите два вида допълнителни възнаграждения по т. 1 – за постигнати високи резултати - текущо и за друг период, също няма данни.

След като допълнителното възнаграждение, чиято дължимост е предмет на решението в оспорената пред съда заповед, е за 2013 г., следва релевантните факти и обстоятелства за преценката дали съдията има право на такова възнаграждение, да са осъществени или възникнали през същия период.

Отказът да бъде изплатено допълнително трудово възнаграждение на съдия Г. за 2013 г. е материално незаконосъобразен. От данните по делото явства, че Х. Б. Г. е изпълнявала функционалните задължения на съдия през 2013 г. съгласно стандартите на професията. Тя няма наложени наказания и няма образувани дисциплинарни производства срещу нея, т. е. не попада в кръга на лицата по чл. 5, ал. 2, изр. 1 от ПОИСДТВ, които нямат право на допълнително възнаграждение. Административният ръководител е следвало да прецени допуснатите забавяния от съдия Г. в служебната й дейност на фона на свръхнатовареността на магистратите от Софийски районен съд и в частност с нейната персонална, което е предпоставка в кръга на относимите факти при отпускане и определяне на допълнително трудово възнаграждение. Издателят на заповедта не е съобразил също така и, че заповедта му от 04.03.2013 г., с която на основание чл. 327 от ЗСВ (ЗАКОН ЗЗД СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) е обърнато внимание на съдия Г. за допуснато от нея закъснение при започването на насрочено съдебно заседание, е отменена с влязъл в сила съдебен акт, още повече, че само по себе си обръщането на внимание по чл. 327 от ЗСВ не е дисциплинарно наказание. Нещо повече, поведението на съдията, което е квалифицирано от председателя на Софийски районен съд като основание за обръщане на внимание, е осъществено през 2012 г., а не през 2013 г., тоест извън периода, за който следва да бъде направена преценката дали са налице постигнати високи резултати, за да се определи за изплащане или да се откаже допълнително възнаграждение.

Изложеното обуславя извод, че проверяваното съдебно решение е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и правилно прилагане на материалния закон в частта, с която оспорената заповед е отменена. Не се установяват касационни основания за отмяна, поради което в тази обжалвана част решението следва да бъде оставено в сила.