Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 6260 от 28.05.2015 г. на Т. И. С. чрез адвокат И. Л. и адвокат И. В. от САК против Определение № 162 от 08.05.2015 г. по гр. д.№ 90/2015г. на ВКС, III г. о. Иска се отмяна на обжалваното определение поради неговата неправилност.

Ответниците по частната жалба Софийски районен съд и Прокуратура на Р. Б. не са подали отговор на частната жалба.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Преди да пристъпи към разглеждането на частната жалба по същество, настоящият състав на ВКС е констатирал наличието на основание за спиране на произнасянето съгласно чл. 292 ГПК, а именно: съгласно Определение № 281 от 21.10.2015 г. - до постановяването на тълкувателно решение по тълк. д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, а съгласно Определение № 87 от 02.06.2017 г. – до постановяването на тълкувателно решение по тълк. д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК. С т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК е даден отговор на въпроса „Подлежат ли на отмяна по чл. 307 ГПК влезлите в сила определения, преграждащи по - нататъшното развитие на делото?“, а с т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК е отклонено предложението на Председателя на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса „Кои определения, с които се дава разрешение по същество на други производства по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, подлежат на отмяна по реда на Г. Д. и четвърта ГПК“ поради липсата на необходимото мнозинство по чл. 112, ал. 4 ЗСВ за вземане на решение. С оглед обявяването на посочените две тълкувателни решения производството по настоящото дело следва да бъде възобновено поради отпадане на пречките за движението му.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна.

С обжалваното определение е оставена без разглеждане молбата на Т. И. С. за отмяна на влязлото в сила решение от 13.07.2004 г. по гр. д.№ 3459/2003 г. на Софийски градски съд, ГК, І-11 състав в частта му относно осъждането на молителя да заплати в полза на бюджета на съда държавна такса. За да постанови този резултат, предходният състав на ВКС е приел, че молбата за отмяна е процесуално недопустима, тъй като съдебните актове, с които се присъждат разноски, не се ползват със сила на пресъдено нещо, защото с тях не се решава окончателно материалноправен спор, поради което по отношения на тях е неприложим извънинстанционният контрол за правилност на влезли в сила решения.

Решението в частта за разноските има характер на определение. С тълкувателните решения по тълк. д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК и по тълк. д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК не е отречена възможността този вид актове да бъдат предмет на производството за отмяна. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК, въззивното определение по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд за изменение или допълване на решението в частта за разноските подлежи на касационно обжалване пред ВКС. Настоящият състав на съда приема, че положителен отговор следва да се даде и на въпроса относно възможността да се търси отмяна на влязлото в сила решение в частта за разноските. Същността на института за отмяна на влезли в сила съдебни решения – отмяна на актове, постановени при тежък порок, съставляващ пречка за установяване на истината, определя и кръга от изчерпателно изброените основания по чл. 303, ал. 1 ГПК. От такъв порок могат да страдат както съдебните решения, така и определения, които обвързват страната окончателно, без за нея да съществува друг път за защита, каквото е и произнасянето, чиято отмяна се иска в случая. Изключването на посочените определения от кръга на подлежащите на отмяна актове по реда на Глава ХХІV ГПК би довело до лишаване от достъп до съд на засегнатата страна, съответно - до нарушаване на задълженията на Р. Б. по чл. 13 вр. чл. 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. (ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за Р. Б. от 07.09.1992 г.) и би поставило съда в невъзможност да изпълнява решенията на Европейския съд по правата на човека, когато констатираното нарушение касае определяне на разноски по делото. Това би довело до неприложимост на чл. 303, т. 7 ГПК, приет през 2009 г. в изпълнение на задълженията на страната по чл. 13 от Конвенцията националната правна система да гарантира наличието на ефективно средство за прилагане на същността на правата и свободите по Конвенцията. Неизпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека съставлява и нарушение по чл. 46, ал. 1 от Конвенцията, което влече отговорността на страната ни пред Комитета на министрите, осъществяващ контрол по изпълнение на решенията на съда. България би нарушила и задълженията си на държава-членка на Европейския съюз по чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, уреждащ правото на ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по ч. гр. д. № 3989/2015 г. по описа на ВКС, II г. о.

ОТМЕНЯ Определение № 162 от 08.05.2015 г. по гр. д.№ 90/2015 г. на ВКС, III г. о.

ВРЪЩА делото на предходния състав на ВКС, III г. о. за продължаване на съдопроизводствените действия по подадената от Т. И. С. молба за отмяна на влязло в сила решение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: