О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1595

гр. София, 27.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети май, през две хиляди двадесет и пета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: А. Н.

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Божилова ч. т.д. № 914/2025 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл. 274, ал.2 пр. второ вр. с пр. първо и чл. 274, ал.1, т.1 ГПК.

Обазувано е по частна жалба на Едноличен търговец „ Екип-2000- Г. К. против определение № 765/11.03.2025 г. по т. д.№ 1832/2024 г. на ІІ т. о. на Върховен касационен съд, с което, на основание чл. 280, ал.3, т.1, пр. второ ГПК е оставена без разглеждане подадената от същия касационна жалба против решение № 239/10.04.2024 г. по т. д.10/2023 г. на Софийски апелативен съд . Оспорва се правилността на постановеното определение, поради несъобразен размер на дължимите законни лихви върху главницата, за периода 22.08.2014 г. / момента от който е присъдена върху главницата, съгласно изпълнителния титул на кредитора – взискател / до „ окончателното изплащане на сумата „ . Твърди се, че върху размер на лихвата от 21 251,88 лева „ до този момент „, надхвърлящ минималния законов праг за касационна обжалваемост по търговски дела , е заплатена и държавна такса по предявеният иск и за нейната недължимост, с правно основание чл. 439 ГПК. Оспорва се и търговският характер на делото, тъй като е недостатъчно обстоятелството, че страните по спора са търговци, след като спорното правоотношение е по договор за наем, спрямо който приложени намира и гражданското законодателство – ЗЗД. Цитира се решение по гр. д.№ 2078/2002 г. на V г. о. на ВКС .

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по частната жалба, настоящият състав съобрази следното :

Производството по т. д. № 470/2022 г. на СГС е образувано по отрицателни установителни искове на ЕТ „Екип – 2000 - Г. К. против „Стройрент“ЕООД, с правно основание чл. 439 ГПК, за установяване, че ищецът не дължи на ответника сумата от 28 368,45 лева, от която 18 369,15 лева – главница по споразумение за разсрочване на задължения от договор за наем, сключено на 09.07.2014г., ведно със законна лихва върху същата, считано от 22..08.2014 г. до окончателното й изплащане, както и 8 143,66 лева – неустойка за забава, за периода 04.11.2013г. – 04.07.2014г. и 1 855,64 лева – разноски за заповедно производство по ч. гр. д. № 348/2019 г. на Районен съд – Дулово. В исковата молба ищецът сам е посочил, че обект на договора за наем е строително скеле, собственост на кредитора – ответник. Производството е разглеждано по реда на Глава ХХХІІ на ГПК – „Производство по търговски спорове„. Държавна такса ищецът е заплатил върху цена на иска 28 368,45 лева, която не е формирана и от размера на мораторната лихва за забава, нито настоящият състав установява да е изискано от него доплащане на държавна такса върху размер на същата, както в първоинстанционното, така и във въззивното производство.

С атакуваното определение на състава на ІІ т. о. на ВКС е прието, че делото е търговско и размера на вземанията – предмет на отрицателните установителни искове, определяни и цената на същите – за главница и неустойка за забава – е под минималния праг за касационна обжалваемост по търговски дела, съгласно чл. 280, ал.3 , т.1 , пр. второ ГПК. Позовавайки се на ТР № 3/23.02.2022 г. по тълк. дело № 3 / 2019 г. на ОСГТК на ВКС, съставът е посочил, че търговски са не само делата, образувани по търговски спорове, изрично посочени в чл. 365 ГПК , но и тези с предмет обезпечителни права, отнасящи се до търговска сделка, както и дела, при които е налице функционална обвързаност на предмета на правния спор с търговското качество на страните. Такава обвързаност съдът е счел, че е налице за предмета на предявените отрицателни установителни искове.

Частната жалба е неоснователна.

Предмет на предявените искове е отричане съществуването на вземания, като погасени по давност, възникнали и признати на основание договор за наем, обект на който е движима вещ с предназначение за ползване в търговската дейност на наемателя, доколкото доказателства за противното не са, а и трудно биха били представени, предвид характеристиката на вещта / строително скеле /. Съгласно чл. 286, ал. 1 ТЗ, търговска е сделка, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие, като дори при съмнение се смята, че извършена от търговеца сделка е свързана с неговото занятие – ал. 3 на същата разпоредба. Съгласно чл. 365, т. 1 ГПК, търговски е и спорът, отнасящ се до изпълнението на търговска сделка, а именно съществуването на насрещните престации на наемателя към наемодателя, поради противопоставен правопогасяващ ги факт – изтекла погасителна давност, е предмет на предявените искове, с правно основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК. Следователно, спорът попада в обхвата на търговските спорове по чл. 365, т.1 ГПК.

Неоснователен е и довода на жалбоподателя, че съобразим за касационната обжалваемост е размера на натрупаната върху главницата мораторна лихва, считано от датата от която е присъдена – 22.08.2014 г. до настоящия момент. Аргумент за това е изводим от чл. 214, ал. 2 ГПК, според която разпоредба не се смята за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви след неговото предявяване. Последователна е практиката на касационна инстанция, че размера на законната лихва от датата на исковата молба не формира цена на самостоятелен иск, върху същата не се събира държавна такса, не участва при определяне размера на паричната гаранция за спиране на изпълнението по чл. 282 ГПК / ТР № 6/23.10.2015г. по тълк. дело № 6/2014 г. – мотиви към т. 1 / и пр.. За разлика от акцесорни искове със самостоятелно посочена цена, обективно съединени с главен такъв, произнасянето по които е обусловено от резултата по главния иск, но и от други факти, специфично относими към акцесорната претенция, акцесорното вземане от законна лихва, считано от исковата молба е предпоставено единствено и само от дължимостта на главницата. Действително, в производство по чл. 439 ГПК ищецът би могъл да предяви самостоятелно основание за погасяване на формирано задължение от законна лихва за забава, но не го е сторил в настоящия случай, нито дори е посочил самостоятелен размер на иск, за несъществуване на вземане от законна лихва за забава върху твърдяната за погасена по давност главница.

Правилността на този извод е потвърдима и на практика : дори да се допусне касационна обжалваемост единствено по претенция за несъществуване на вземането от законна лихва, при липсата на самостоятелни доводи за несъществуването му, извън погасяването по давност на главницата, иска за несъществуването на вземането от която е отхвърлен с влязлото в сила въззивно решение, касационната жалба се явява лишена от касационни доводи, в рамките на които единствено се простира контрола на настоящата инстанция / чл. 290, ал. 2 ГПК /, извън преценката за нищожност или недопустимост на въззивното решение, каквито нито се твърдят, нито установяват в случая.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ПОТВЪРЖДАВА определение № 765/11.03.2025г. по т. д.№ 1832/2024 г. на ІІ т. о. на Върховен касационен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: