О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2610
гр. София, 22.05.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц.
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 465/2025 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – ищцата Л. Я. Д., чрез адв. В. и ответника - Прокуратура на Р. Б. (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София, против решение № 882/25.07.2024 г. по гр. д. № 2874/2023 г. на Апелативен съд – София, втори граждански състав.
От ответниците по жалби отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала ищцата Л. Я. Д., чрез адв. В., с който изразява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на насрещната страна и за нейната неоснователност.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 4464/11.08.2023 г. по гр. д. № 3257/2023 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 26 състав в обжалваните му части: 1/ в частта, в която са уважени предявените от Л. Я. Д. против ПРБ искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - с присъждане на обезщетения за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. и имуществени такива (разноски за заплатено адвокатско възнаграждение) в размер на 7 800 лв., произтекли от незаконно обвинение, по което ищцата е оправдана с присъда по НОХД № 753/2020 г. на СГС, ведно със законната лихва върху горните суми, считано от 27.04.2022 г. до окончателното им изплащане, както и 2/ в частта, в която е отхвърлена претенцията за обезщетение на неимуществени вреди над 10 000 лв. до претендираните 30 000 лв.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства, вкл. препращайки към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК и е намерил, че в случая са осъществени предпоставките от специалния състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, поради което е ангажираната обективната отговорност на държавата в лицето на нейния процесуален субституент – ПРБ. Прието е, че на 20.11.2019 г. спрямо ищцата е повдигнато обвинение за безстопанственост – престъпление по чл. 219, ал. 1 НК и е взета мярка за неотклонение „подписка“. По това обвинение е изготвен обвинителен акт от прокурора и образувано НОХД № 753/2020 г. на СГС, по което на 04.10.2021 г. е постановена оправдателна присъда, потвърдена от Апелативен съд – София с решението от 31.03.2022 г. по НОХД 63/2022 г. и влязла в сила на 27.04.2022 г. Изтъкнато е, че към датата на повдигане на обвинението ищцата е била с чисто съдебно минало и е заемала ръководна длъжност – директор на Държавния културен институт при към министъра на външните работи. Нейните основни задължения са били да организира прояви, свързани с популяризиране на културното наследство на Р България в чужбина. Тези обстоятелства са счетени от инстанцията по същество за предпоставка, обосноваваща определянето на завишено обезщетение на неимуществени реди спрямо случаите, в които биват оправдани лица с предходни криминални прояви, респ. спрямо лица, които нямат обществения статут на ищцата. Самият факт на повдигането и поддържане на обвинение за престъпление от общ характер, е намерен за стресогенен, водещ до накърняване на вярата на обвиняемия в справедливостта, пораждащ чувство за несигурност, тревожност и изнервеност. Обоснован е извод, въз основа на събраните по делото гласни доказателства, че вследствие на горните фактори е настъпила промяна в начина на живот на ищцата - затворила се в себе си, вкл. за най – близкия си семеен кръг (където възникнало напрежение), преустановила участието си в обществения и културния живот, изпаднала в социална изолация. Съдът е отчел в обжалваното решение и естеството на вмененото престъпление (безстопанственост спрямо паметник с тегло 2 тона при липса на възможност на ищцата да обезпечи транспортирането и съхранението му и при договорни ангажименти на трето лице да извърши тази дейност), обстоятелството, че в професионалната среда на ищцата се знаело за водения срещу нея процес за престъпление във връзка със службата й, както и периодът на водене на наказателен процес (от почти 4 години), за който е прието, че е несъразмерен спрямо фактическата сложност на делото. Решаващият състав обаче е намерил за неоснователни твърденията на пострадалата, че в резултат на незаконосъобразното обвинение се е променил работния й статус – освободена е от длъжност и неуспешно си търсила нова работа, макар активно да участвала на пазара на труда, както и че по причина на това обвинение отложила оперативна интервенция. Изложени са съображения, че невъзможността на ищцата да получи последваща професионална реализация не е в пряка причинна връзка с воденото разследване, тъй като която към момента на образуване на наказателното производство тя е била на пенсионна възраст, а работодателите предпочитат да наемат работници и служители, които са по – млади и дългосрочно ще се обвържат с престиране на работната си сила. Отречено е и настъпването на твърдените неимуществени вреди от отложена операция като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Развити са доводи, че тези вреди не са доказани по делото, доколкото за установяването им се изискват специални знания (с каквито съдът не разполага) – на вещо лице (което да установи какво е било състоянието на ищцата – дали и какви страдания е имала в мястото на планираната оперативна интервенция, необходима ли е била такава, какви са причините за нейното отлагане и т. н.), а назначаването на такова не е поискано от ищцата, чиято е доказателствената тежест да установи твърдяния от нея факт. Като последица от извършената съвкупна преценка на горните, установени по делото обективно съществуващи обстоятелства, съдът е определил и присъдил на ищцата по критерия за справедливост на чл. 52 ЗЗД сумата от 10 000 лв. Сторените от пострадалата разходи в организиране на защитата й (в досъдебна и съдебна фаза) по наказателното производство във връзка с незаконното обвинение, са зачетени за имуществени вреди и в нейна полза е присъдено обезщетение в размер на 7 800 лв., ведно със законната лихва от 27.04.2022 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, респ. са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Тези въпроси имат следното съдържание:
1. „Задължен ли е съдът да направи преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение?“ ;
2. „Какъв е справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди според съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, според което се изисква сходно разрешаване на аналогични случаи?“
Първото питане се поставя за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че въззивното решение е постановено в отклонение с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, опредметена в т. II от ППВС № 4/1968 г., както и с решение № 71/11.07.2023 г. по гр. д. № 3713/2022 г. на IV г. о.
Във връзка с второто питане се сочи, че е налице противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 71/11.07.2023 г. по гр. д. № 3713/2022 г., решение № 223/12.01.2017 г. по гр. д. № 5599/2015 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 159/09.10.2019 г. по гр. д. № 89/2016 г., решение № 50017/21.02.2023 г. по гр. д. № 1090/2022 г., и двете по описа на III г. о. Конкретни доводи в обосноваване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се правят.
Касаторът - ответник в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към своята жалба поставя правни въпроси, които твърди да са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението на имуществени вреди.
Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто), с решение № 15/04.02.2020 г. по гр. д. № 1510/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 162/14.06.2019 г. по гр. д. № 300/2019 г. и решение № 32/04.05.2020 г. по гр. д. № 1517/2019 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС (по третото).
Касационното обжалване не може да се допусне и по двете жалби.
По жалбата на ищеца.
Първият поставен от насрещните страни въпрос е общ - за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД. Той е обуславящ изхода на делото и е изводим от решаващите мотиви по обжалваното решение. Питането удовлетворява обща предпоставка, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК, а именно да е разрешено от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, естеството на обвинението, вкл. че се касае за престъпление във връзка със службата на ищцата, интензитета на неблагоприятното засягане на неимуществената й сфера, предвид професионалния и обществения й статут към датата на разследването, изживеният стрес, тревоги и притеснения, отдръпване от най – тесния семеен кръг, възникналото напрежение между членовете му при общуване, изпадане в социална изолация. Така възприетия подход от решаващия състав за определяне размера на дължимото обезщетение на засегнатите нематериални блага, е в пълно съответствие с дадените по – горе разрешения на задължителната съдебна практика, вкл. и постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивната инстанция е подложила на преценка установените по делото обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на принципа по чл. 52 ЗЗД и е обосновала размера на обезвредата. Дали тази преценка е правилна, е въпрос, който стои извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби - по чл. 288 ГПК, в което се проверяват правните разрешения, обусловили правната воля на съда по обжалваното въззивно решение, но не и дали те са законосъобразни. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от всяка от насрещните страни такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Второто питане на ищеца не обосновава основание за допустимост на обжалването. Не е налице твърдяното от страната противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Както вече се изтъкна в предходния пункт, съдържанието на понятието „справедливост“ според ППВС № 4/1968 г. и множеството решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, а след собствен анализ на събраните доказателства за релевантните по спора обстоятелства е изложил ясни фактически и правни изводи, посочил е изрично кои от твърдяните неимуществени вреди счита за установени и кои не и защо, както и значението на засегнатите нематериални блага за техния притежател. Що се отнася до разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, то последната произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Или, изисква се конкретна преценка във всеки един случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в константната практика на ВКС, вкл. и тази, която касаторът сочи и прилага. Несъгласието му с крайния извод на съда, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК). Наличието на съдебна практика на ВКС по въпроса, с която обжалваното решение е съобразено, пък изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквото се поддържа от този касатор по разглежданото питане.
По жалбата на ответника.
Повдигнатите от ответната ПРБ три въпроса осъществяват общо основание за селектиране на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващите мотиви на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп до касация.
По първия въпрос са налице подробни съображения, изложени по – горе, за неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване, предвид на това, че въпросът е общ, поставен и от двете насрещни страни. Ето защо, не се налага ново изложение на аргументите за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол.
По втория въпрос следва да се изтъкне, че във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че процесното обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за незаконосъобразно привлеченото да отговаря лице. Въззивният съд, чиято дейност е решаваща, е изследвал въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото за част от тях, което се е отразило на размера на присъденото обезщетение – то е част от претендираното такова. В обжалвания акт съдът е изложил съображения защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично е посочил кои от претендираните вреди не са доказват. Обосновано е заключено, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на незаконното обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито тук не се откриват.
Третото формулирано от страната питане припокрива по своето съдържание първото (т. е. общия поставен от насрещните страни въпрос) и мотиви за липсата на основания за достъп до касация по него, са изложени по – горе. Тук също имат релевантност и следва да се споделят, без да се преповтарят, изложените съображения във връзка с втория въпрос на ищеца.
В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол по жалбите на двете насрещни страни.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 882/25.07.2024 г. по гр. д. № 2874/2023 г. на Апелативен съд – София, втори граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.