ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1563
София, 22.05.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 92 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на синдика на „Дивико“ ООД (н.) - Ал. Т., срещу решение № 373/07.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 8/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено решение № 260004/27.03.2023 г., постановено по т. д. № 102/2019 г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил, с което са отхвърлени предявените от синдика на „Дивико“ ООД (н.) срещу това търговско дружество и П. П. С. обективно съединени под евентуалност констутивни искове с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ (главния иск) и чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ (евентуалния иск) за обявяване на относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на извършеното на 31.07.2018 г. плащане от „Дивико“ ООД (н.) на П. П. С. на сумата от 450000 лв. – като изпълнение на неизискуемо парично задължение (по главния иск), респ. като изпълнение на изискуемо парично задължение (по евентуалния иск), както и иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане в масата на несъстоятелността на сумата от 450000 лв., ведно със законната мораторна лихва от 31.07.2018 г. до окончателното заплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно (поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неговата необоснованост). Счита, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли по нередовна искова молба в частта, в която е предявен осъдителният иск за връщане на платените без правно основание 450000 лв., тъй като при обосноваване на тази претенция са изложени противоречиви фактически твърдения – от една страна, иска се връщане на тази сума като следствие от уважаване на предявените под евентуалност конститутивни искове с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 (главния) и т. 3 (евентуалния) ТЗ, а, от друга страна, се заявява, че тази сума е платена по несъществуващо правоотношение, като тези фактически твърдения биха обосновали самостоятелен кондикционен иск (при начална липса на годен юридически факт), чиято основателност не би била обусловена от уважаване на предявените под евентуалност конститутивни искове с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ, във вр. с чл. 649, ал. 2 ТЗ. В този смисъл, поради неотстраняването на тази нередовност на исковата молба първоинстанционният съд не е изготвил съответен на предявения самостоятелен кондикционен иск доклад по делото, а въззивният съд не е дал съответни указания на страните относно юридическите факти, въз основа на които е породено предявеното за съдебна защита притезателно парично право, и на коя от тях принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) за тяхното установяване в процеса на доказване, с предоставянето на възможност да сочат нови доказателства.
Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК – поради вероятна нищожност и вероятна недопустимост на решението, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „При неяснота в предмета на исковата молба задължен ли е съдът да я остави без движение на основание чл. 129, ал. 1 ГПК с указания за отстраняване на противоречието между обстоятелствена част и петитум, и може ли съдът да прави преценка за неоснователност на иска при наличието на такава нередовност на сезирането” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 141/30.10.2017г. на ВКС по гр. д. 4254/2016 г. на ІІІ г. о.; решение № 208/28.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 787/2012 г., І т. о. и решение № 173/22.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1201/2014 г., I т. о., но по своето правно естество с този процесуалноправен въпрос и с посочената съдебна практика се обосновава не специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а регламентираното в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК самостоятелно селективно основание – решението е вероятно недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по осъдителния иск преди да е отстранил твърдяната нередовност на исковата молба); 2. „Касае ли се за неоснователно обогатяване при твърдение за извършено плащане по сметка на лице, което няма вземане или несъществуващо вземане от платилия сумата?“; 4. „Следва ли да се приеме, че при заявено от ищеца твърдение за плащане на несъществуващо вземане се касае за извършено плащане без основание по някоя от предложенията на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и 5. „Длъжен ли съдът да констатира противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума, ако в нея се излагат твърдения, факти и обстоятелства, сочещи на правен интерес и петитум, различен от заявения?“ (касаторът счита, че отговорът на поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото).
Ответниците по касационната жалба – „Дивико“ ООД (н.) и П. П. С., не са подали в законоустановения срок писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел за неоснователен правния довод на въззивника, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, като е изяснил, че в подадената от синдика на „Дивико“ ООД (н.) искова молба не е налице противоречие между наведените фактически твърдения, обосноваващи предявения иск, и заявените искания за съдебна защита. Съобразил е, че синдикът е релевирал следните правнорелевантни факти, обосноваващи предявените конститутивни искове за обявяване на оспореното плащане за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността: открито производство по несъстоятелност; определена начална дата; извършено плащане от дружеството на сумата 450000 лв. на 31.07.2018 г., с което е било изпълнено неизискуемо парично задължение на несъстоятелния длъжник; под евентуалност се твърди, че то е било изискуемо. В случай че бъдат уважени исковете, синдикът е поискал да бъде върната изплатената сума в масата на несъстоятелността. Апелативният съд е изяснил, че при така наведените фактически твърдения ищецът не е заявил, че плащането на сумата от 450000 лв. е изплатена без правно основание, като не е поискал връщането като получена без правно основание, а е поискал връщането на тази сума като последица от уважаване на един от предявените под евентуалност конститутивни искове за обявяване на това изпълнение на парично задължение за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността. В заключение е счел, че не е установено противоречие между обстоятелствена част и петитума, поради което исковата молба е отговаряла на всички нормативни изисквания за нейната редовност. Приел е, че едва с въззивната жалба синдикът е поддържал, че е предявил иск за осъждането на ответника П. П. С. за връщане на сумата като получена без правно основание, но това фактическо твърдение не съответствало както на изложените в исковата молба обстоятелства, обосноваващи предявените искове, така и на вида на търсената съдебна защита. Изяснил е, че в случай, че той бе предявил само осъдителен иск, а не конститутивни искове под евентуалност, то като ответници не би следвало да бъдат посочи дружеството в несъстоятелност и П. П. С. - предявеният осъдителен иск бил заявен под евентуалност, в случай че бъдат уважени конститутивните искове.
Въззивният съд е уточнил, че съединените под евентуалност конститутивни искове с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ са допустими - синдикът е легитимиран на основание чл. 649, ал. 1 ТЗ да предяви иск за защита на интересите на всички кредитори на несъстоятелността; конституирани като надлежни ответници са длъжникът, представляван от органите си на управление, и лицето, което е получило плащане по неизискуемо или изискуемо вземане (според твърдението на ищеца); исковете са предявени в преклузивния срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ.
Разглеждайки тези искове по същество, апелативният съд е достигнал до правния извод, че те са неоснователни. Съобразил е, че разпоредбата на чл. 646 ал. 2, т. 1 ТЗ предписва, че могат да бъдат обявени за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността действията, извършени от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността, които се изразяват в изпълнение на неизискуемо парично задължение, независимо от начина на изпълнението, извършено в 1-годишен срок преди подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност по чл. 625 ТЗ. Счел е, че част от уредените в тази правна норма материалноправни предпоставки са установени в процеса на доказване – 1) процесното изпълнение на паричното задължение на 31.07.2018 г. е извършено след определената начална дата на неплатежоспособността на „Дивико“ ООД (н.) - 09.07.2015 г.; 2) молбата за откриване на производство по несъстоятелност е подадена от самия длъжника на 18.09.2018 г., т. е. изпълнението на парично задължение на 31.07.2018 г. е извършено в 1-годишния срок преди подаването на тази молба; 3) безспорно е, че е извършено от несъстоятелния търговец плащане на сумата 450000 лв. на ответника П. П. С., който твърди, че притежава изискуемо вземане към несъстоятелното дружество, получено от него въз основа на договора за цесия.
Апелативният съд обаче е приел за неустановена последната материална предпоставка, обуславяща основателността на този конститутивен иск, а именно съществуването на действително задължение, в изпълнение на което да е извършено процесното плащане. Изяснил е, че с влязло в сила решение № 33/21.03.2018 г., постановено по т. д. № 107/2016 г. по описа на ОС - Пазарджик, със сила на пресъдено нещо е установено, че не съществува вземането на К. М. (праводател на ответника) в размер на 774696,97 лв. (по изпълнителния лист, издаден в заповедното производство). Действително няма постановено решение за частта от 450000 лв. (от общото вземане в размер на 1200683,30 лв.), предмет на настоящото исково производство, тъй като по отношение на тази част от вземането Апелативен съд-Пловдив като въззивна инстанция е приел, че не е налице правен интерес за ищеца (взискател) по предявен иск с правно основание чл. 464, ал. 1 ГПК за признаването за установено неговото несъществуване, тъй като тази част от процесното парично вземане не било предявено в производството по несъстоятелност. Но въззивният съд в настоящото исково производство е достигнал до правното съждение, че обективните предели на силата на пресъдено нещо на това влязло в сила решение се разпростирали и по отношение на правния спор относно недължимостта и на тази част от общото вземане - съдебното решение влизало в сила между страните и по отношение на решаващите мотиви, които са изложени във връзка с недължимостта на цялото вземане. В този смисъл, заключил е, че липсва действително възникнал, съществуващ и изискуем дълг на „Дивико“ ООД (н.) към П. П. С., поради което ищецът не е активно материалноправно легитимиран по предявен конститутивен иск с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ – този иск е уреден в защита на правата на кредиторите за справедливо удовлетворяване на вземанията им, т. е. неговата нормативна цел е насочена към защита на кредиторите от неравноправно третиране от несъстоятелния длъжник, който е изплатил свое все още неизискуемо действително задължение. Тъй като длъжникът е платил на лице, което не притежава вземане към него, предявеният главен иск се явява неоснователен. Въззивният съд е пояснил, че преферентните искове не защитават интересите на кредиторите в отношенията с длъжника, а уреждат отношенията между кредиторите – при увреждането само на някои от тях за сметка на други решенията, постановени по тези искове, имат действие по отношение на всички кредитори.
Тъй като не са налице предпоставките за уважаване на главния иск, съдът се е произнесъл и по предявения под евентуалност конститутивен иск с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ – според тази правна норма може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността погасяването на изискуемо парично задължение на длъжника, независимо от начина на изпълнението, извършено в 6-месечен срок, считано от подаването на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, когато това изпълнение е осъществено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, съответно на свръхзадължеността. Въззивният съд е счел, че, макар и оспореното действие да е извършено във времевите предели, уредени в тази разпоредба, по вече изложените правни съображения, обосноваващи неоснователността на главния иск, и предявеният под евентуалност конститутивен иск следва да бъде отхвърлен. За неоснователен е приет и обусловеният осъдителен иск с правно основание чл. 649, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като апелативният съд е изяснил, че съгласно правното разрешение, дадено с решение № 402/1.07.2008 г. на ВКС по т. д. № 115/2008 г., I т. о., по правни последици исковете по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ се приравняват на последиците при уважен иск по чл. 26 и чл. 27 ЗЗД. Участникът в нищожна или унищожаема сделка, който е получил нещо по нея, има правно задължение да го върне или възстанови на правоимащия. Последицата от уважаване на иска по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ е възстановяване на даденото по недействителната сделка в масата на несъстоятелността и връщане на даденото от третото лице, ако се намира в масата на несъстоятелността или признаването на качеството му на кредитор в производството по несъстоятелност. В този смисъл, при неоснователност на обуславящите искове с правно основание чл. 646, ал. 1, т. 1 и т. 3 ТЗ, следва да бъде отхвърлен и обусловеният от техния изход осъдителен иск. При съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на окръжния съд обжалваното първоинстанционно решение е потвърдено.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Въззивното решение не е нито вероятно нищожно, нито вероятно недопустимо, поради което не са възникнали самостоятелните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Както е изяснено в ТР № 1/10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК, нищожно е съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Въззивното решение е постановено от предвиден в чл. 119, ал. 1, предл. 3 КРБ и Раздел VII от Глава ІV от ЗСВ апелативен съд в изискуемия от закона членствен състав – от трима съдии (чл. 105 ЗСВ); в писмена форма и е подписано; в кръга на неговата правосъдна власт, като неговата правосъдна воля, формирана в мотивите на въззивното решение и изразена в неговия диспозитив, е ясна и разбираема.
То не е вероятно недопустимо. Касаторът обосновава това самостоятелно селективно основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с правния довод, че апелативният съд се е произнесъл по нередовна искова молба. В задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 5 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, е прието, че в частта, в която въззивният съд служебно следи за нередовността на исковата молба, постановките на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС продължават да са актуални и при действащия ГПК. Изяснено е, че въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Той сам следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като при неизпълнение на указанията да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството в изпълнение на общо предоставеното му правомощие по чл. 270, ал. 3 ГПК. По отношение на правомощията на касационната инстанция в хипотезите на нередовност на исковата молба също следва да се приеме, че ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС е останало актуално при действието на ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), доколкото новата процесуална уредба не съдържа разпоредби, различни от тези на отменения процесуален закон, въз основа на които са изведени постановките на тълкувателното решение. ВКС продължава да следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение, независимо дали в касационната жалба е въведено оплакване за неговата недопустимост. В случай че недостатъкът е неотстраним пред касационната инстанция (в хипотезите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК), решението на въззивния съд подлежи на обезсилване, като делото трябва да се върне на този съд за уточняване на основанието или петитума на иска.
Ищецът – синдикът на несъстоятелния длъжник, е обосновал предявения от него иск за връщане на процесната сума, изплатена на ответника П. П. С. на 31.07.2018 г., с фактическото твърдение, че това плащане е извършено след началната дата на неплатежоспособността – 09.07.2015 г., и по-малко от два месеца преди подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, поради което е навел правен довод, че това правно действие се явява недействително по отношение на кредиторите по несъстоятелността, тъй като „с него е изпълнено неизискуемо парично задължение в сроковете по чл. 646, ал. 2 ТЗ, евентуално, че с него е погасено изискуемо парично задължение на длъжника в сроковете по чл. 646, ал. 2 ТЗ“. Следователно, ищецът е поискал след уважаване на един от предявените под евентуалност конститутивни искове по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ (главния) и по чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ (евентуалния) да бъде осъден П. П. С. да върне в масата на несъстоятелността платената на 31.07.2018 г. сума в размер на 450000 лв. В този смисъл, осъдителният иск е обусловен от уважаването на някой от предявените под евентуалност обуславящи конститутивни искове по чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ, като въззивният съд е приел, че едва с въззивната жалба ищецът е заявил, че е предявил иск за осъждане на ответника П. П. С. за връщане на сумата като получена без правно основание. Счел е, че в случай че синдикът е предявил само осъдителен (кондикционен) иск, а не конститутивни искове (под евентуалност), то като ответници не би следвало да посочи дружеството в несъстоятелност и П. П. С.. Поради тези правни съображения апелативният съд е достигнал до правния извод, че осъдителният иск е обусловен от уважаването на някой от предявените под евентуалност конститутивни искове с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ.
Тези правни съждения на въззивния съд съответстват на заявения от ищеца правопораждащ предявеното потестативно право фактически състав (за обявяване на процесното плащане за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността), като осъдителният иск е предявен в съотношение на обусловен към обуславящ (арг. чл. 649, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 55, ал. 1 ЗЗД), а не като самостоятелен кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (за връщане на даденото при начална липса на годен юридически факт). Би било недопустимо по предявен кондикционен иск – на самостоятелно правно основание, а не като обуславящ иск по смисъла на чл. 649, ал. 2 ТЗ, синдикът да действа като орган на производството по несъстоятелност, а не като представител на несъстоятелния длъжник (арг. чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ). В настоящото исково производство ищецът е синдикът като орган на производството по несъстоятелност, а не дружеството в несъстоятелност, представлявано от синдика. Ответник е и самият несъстоятелен търговец, който при предявен самостоятелен кондикционен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД би бил ищец.
Следователно, апелативният съд се е произнесъл съобразно действително очертания с исковата молба предмет, обем и вид на търсената съдебна защита (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 2 ГПК). Наистина, в исковата молба е наведено фактическо твърдение, което би обосновало самостоятелен кондикционен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – „отделно от горното, моля да имате предвид, че към датата на плащането – 31.07.2018 г., спрямо „Дивико“ ООД (н.) е постановено решение…, с което съществуването на придобитото от П. С. вземане е отречено. С оглед на това плащането в полза на П. С. е извършено от „Дивико“ ООД (н.) при знанието, че същото не съществува…“. Но дори и да се приеме, че синдикът като представител на несъстоятелния търговец е предявил срещу П. С. и такъв кондикционен иск, той не е поискал в уредения в чл. 250, ал. 1 ГПК преклузивен срок от първоинстанционния съд да допълни постановеното от него решение.
При формирана задължителна за правосъдните органи практика произнасянето от настоящия състав на ВКС по приложението на чл. 127, ал. 1 ГПК не би допринесло както за нейната промяна или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, уреждащи редовността на исковата молба, респ. способите за отстраняване на констатираните нередовности на исковата молба (арг. чл. 129, ал. 2 ГПК), така и за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези класически процесуални правни институти, са ясни и непротиворечиви, поради което не е обоснована и специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Както бе изяснено, синдикът не може като орган на производството по несъстоятелност да предяви самостоятелен кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, поради което поставените трети и четвърти правни въпроси от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – те не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, тъй като той е приел, че е сезиран и е разгледал осъдителен иск, изцяло обусловен от изхода на предявените под евентуалност конститутивни искове с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ (арг. чл. 649, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 55, ал. 1 ЗЗД).
По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 373/07.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 8/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.