Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на „С. И.“ ЕООД, седалище и адрес на управление гр. С., кв. Бояна, ул. „Панорамен път“ №24Е срещу решение №5062 от 20.09.2012г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №4163/2012г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на „С. И.“ ЕООД срещу заповед №1150 от 02.12.2011г. на председателя на Комисията за защита на потребителите, с която на дружеството е забранено да прилага нелоялна заблуждаваща търговска практика.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че констативен протокол №К-00000115810 от 18.08.2011г., въз основа на който е издадена оспорената заповед, е официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179 ГПК. Твърди, че обжалваната заповед не е мотивирана. Налице е противоречие между посоченото в акт №К-0000025128 от 17.01.2012г. и заповедта. В акта е посочено, че е налице „нелоялна заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, предложение 1 във връзка с чл. 68, ал. 4 ЗПП“, но разпоредбата на чл. 68 не съдържа ал. 4. В заповедта правното основание е различно, но и двата акта не уточняват кои от съществените обстоятелства, предвидени в чл. 68д, ал. 2 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) са относими към конкретния случай. Моли съда да отмени обжалваното решение.

Ответникът по касационната жалба – председателят на Комисията за защита на потребителите, счита същата за неоснователна. Обжалваното съдебно решение е правилно, постановено при спазване на процесуалните правила, в съответствие с материалния закон и обосновано. Правилен е изводът на съда, че оспорената заповед съдържа фактически основания, които вярно са установени от административния орган и подведени към правилната материалноправна норма. Излага подробно разликата между визираните в чл. 3, ал. 3 от Закона за туризма (ЗТ) обекти – вила и почивна станция, които органът отчел в акта си. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Л. Д..

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно и не са налице сочените касационни основания. Правилен е изводът на съда за законосъобразност на заповедта. Органът правилно установил и квалифицирал извършеното от касатора като нелоялна заблуждаваща търговска практика.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. „С. И.“ ЕООД извършва туристическа дейност – хотелиерство, в категоризиран туристически обект – почивна станция „Селекта“, удостоверение №1028 от 26.05.2011г., издадено от община Б., за категория две звезди с капацитет десет стаи и двадесет легла.

2. На 18.08.2011г., в присъствието на представител на дружеството, била извършена проверка, за резултатите от която съставен констативен протокол №00000115810 от служител на Комисията за защита на потребителите. 3. Проверката установила, че: а) на входната врата е поставена табела „В. С.“;

б) станцията разполага с девет стаи, от които две са заети от персонала, останалите седем стаи били две двойни, две тройни и три стаи с по четири легла или общо двадесет и две легла;

в) на партерния етаж функционирало кафе „Селекта“, категоризирано с удостоверение №1288 от 26.05.2011г. за категория една звезда, капацитет двадесет седящи места, собственик „Селект туризъм“ ЕООД и лице, което извършва дейността – „С. И.“ ЕООД.

4. На 18.08.2011г. била извършена проверка и на електронен адрес www.select-tourism.com

, където се рекламирала вила „Селекта“. Рекламата представяла вилата намираща се в парк „Росенец“ на първа линия над залива, на 15 км от Бургас, разполагаща със самостоятелна плажна ивица, тенис корт, тенис на маса, ресторант, четириколесни моторни превозни средства (ATV), джетове, транспорт до Бургас, дванадесет двойни стаи, три тройни и две четворни.

5. На 03.11.2011г. Комисията за защита на потребителите приела решение – т. 19, че „С. И.“ ЕООД използвал заблуждаваща търговска практика, тъй като предоставената от него информация на интернет сайт и на входа на обекта за вида на туристическия обект е невярна и подвеждаща.

6. Със заповед №1150 от 02.12.2011г., издадена на основание чл. 68л, ал. 1 във вр. с чл. 68в, чл. 68г, ал. 4 и чл. 68д, ал. 1, предложение 1 ЗЗП, председателят на Комисията за защита на потребителите забранил на „С. И.“ ЕООД да прилага нелоялна заблуждаваща търговска практика, а именно: предоставянето на невярна и подвеждаща информация за вида на туристическия обект и предлаганите в него услуги, включително в интернет и на входа на обекта. В мотивите органът посочил, че категоризацията на обекта гарантира определен минимум от туристически услуги съгласно чл. 14 от Наредбата за категоризиране на средствата за подслон, местата за настаняване и заведенията за хранене и развлечения (Наредба за категоризиране), поради това информираният потребител очаква по-високо качество на туристическата услуга. Посочил, че невярна е и информацията за собствен плаж, ресторант, четириколесни моторни превозни средства (ATV), джетове, транспорт до Бургас. Т. невярна и подвеждаща информация е в състояние да подведе средния потребител и може да има за резултат вземане на търговско решение, които иначе не би взел.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че заповедта е надлежно мотивирана с изложеното в констативен протокол №00000115810, който е съставен от длъжностно лице, при осъществяване на правомощията му по чл. 165, ал. 3, т. 2 и чл. 193 ЗЗП, поради което е официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179 ГПК. Констатациите на същия не били оборени въпреки дадените на жалбоподателя указания. Приел, с оглед и на другите събрани по преписката доказателства, че органът изпълнил задълженията си по чл. 34, ал. 3, чл. 35 и 36 АПК. Съдът приел, че оспорената заповед е и материално законосъобразна. Налице е нелоялна, заблуждаваща търговска практика, която съдържа невярна информация и следователно подвеждаща. Подробно изложил разликата в обема на предоставяните туристически услуги съгласно Наредбата за категоризирането за обектите вила и почивна станция и за възможността тази информация да въведе в заблуждение средния потребител така, че той да вземе решение, което иначе не би взел. Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорената заповед. Този извод на съда е правилен.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на спора факти и настоящата инстанция ги приема за пълно и точно доказани така, както са изложени по-горе. Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Доводи за нарушение на съдопроизводствените правила не излага, поради което и на основание чл. 218, ал. 1 АПК съдът не следва да обсъжда това твърдение. Доводите в касационната жалба са два: неправилна преценка на съда на характера на констативния протокол и неправилна преценка на мотивираността на оспорената заповед и с оглед на това неправилно приложение на материалния закон.

Неоснователен е доводът на касатора, че констативния протокол, съставен от длъжностно лице в Комисията за защита на потребителите, по повод на извършена от него проверка не е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 197 ГПК. Касаторът не сочи аргументи в подкрепа на този довод. Въпросът с характера на констативния протокол като документ и значението му за оспорената заповед първоинстанционният съд подробно и аргументирано обосновал в мотивите си. Касационната инстанция счита за правилно определянето на протокола като официален свидетелстващ документ и само с оглед на касационния довод счита за необходимо да добави следното:

Констативния протокол безспорно е съставен от длъжностно лице – служител на Комисията за защита на потребителите. Той е съставен в кръга на службата му – при извършване на вменената му контролна дейност по чл. 193 във вр. с чл. 165, ал. 3, т. 2 ЗЗП. Съставен е в установената форма и ред – в присъствието на представител на дружеството. Обективира удостоверителната компетентност, която това лице има по силата на предоставената му от държавата удостоверителна власт – чл. 193, т. 1 ЗЗП. Именно поради това констативния протокол е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 ГПК и има материална доказателствена сила. Касаторът е имал възможност, а и съдът изрично му указал, че негова е доказателствената тежест да обори констатациите в протокола. Той не е сторил това. Видно от изложеното доводът на касатора за характера на констативния протокол е неоснователен.

Неоснователен е и вторият довод на касатора за неправилност на съдебното решение – неотчетено от съда противоречие между акта и заповедта. Посоченият от касатора акт №0000025128 от 17.01.2012г. е неотносим към производството по издаване на оспорваната заповед №1150 от 01.12.2011г. Видно е, първо, че акта е издаден след издаване на заповедта, поради което не може да има значение за нейната законосъобразност. И второ. Актът е част от административнонаказателно производство, което е различно от производството по налагане на мярка по реда на чл. 68л, ал. 1 ЗЗП. Двете производства са самостоятелни, провеждат се по различен процесуален ред и имат различен предмет.

Що се отнася до немотивирания довод на касатора, че съдът не отчел факта, че оспорената заповед не е мотивирана, то видно от самата заповед и от обжалваното решение е, че задълбочено и обстойно са изложени всички факти, които са неверни относно предлаганата от търговеца услуга. Нещо повече подробно е обяснена разликата между вила и почивна станция с оглед на категорията, която чл. 14 от Наредбата за категоризирането позволява за всеки от обектите – почивната станция може да има най-много три звезди, а вилата може да има най-малко три звезди. Тази разлика, а и факта, че почивната станция е категория две звезди ясно установяват неверността на информацията. Подробно и прецизно съдът обосновал коя предоставена от касатора на потребителите информация е невяна и следователно заблуждаваща, както и защо заблуждава. Обосновал и другия кумулативен елемент на фактическия състав – търговската практика да има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което средния потребител не би взел без използването на тази търговска практика. Довода на касатора, че в съдебното решение и в акта не са посочени обстоятелствата по смисъла на чл. 68д, ал. 2 ЗЗП е неоснователен, тъй като в случая става въпрос не за информация, която е фактически точна относно някое от обстоятелствата по чл. 68д, ал. 2 ЗЗП, но представянето й заблуждава или е в състояние да заблуди, а става въпрос за невярна информация.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни. Съдът правилно установил релевантните за предмета на спора факти, направил въз основа на тях обосновани фактически и правни изводи и правилно приложил материалния закон. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, а с оглед на това, че е и правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от делото, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК и тълкувателно решение №3 от 13.05.2010г. на Върховния административен съд съдът следва да осъди „С. И.“ ЕООД да заплати на Комисията за защита на потребителите разноски за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същото съдът определя съгласно чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на 150, 00 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

решение №5062 от 20.09.2012г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №4163/2012г.

ОСЪЖДА

„С. И.“ ЕООД, седалище и адрес на управление гр. С., кв. Бояна, ул. „Панорамен път“ №24Е да заплати на Комисията за защита на потребителите, гр. С., пл. „Славейков“ №4А 150, 00 (сто и петдесет) лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Й. Д.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ И. Р./п/ С. Я.

С.Я.