О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1515
Гр. София, 20.05. 2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
И. А.
изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 1588/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба, подадена от ищците А. Т. Н., М. Х. Н. и Т. Х. Н., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 67 от 06.03.2024 г. по в. т. д. № 611/2023 г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО, трети състав, в следните части:
- в частта, с която е потвърдено решение № 260063 от 05.08.2022 г., постановено по т. д. № 1348/2019 г. на Варненски окръжен съд (допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 260015 от 20.04.2023 г.), в обжалваната част за отхвърляне на предявените от касаторите срещу „Ю. Б. АД искове по чл. 439, ал. 2 ГПК за признаване за установено, че не дължат сумите: 106 269.11 лв. – главница по договор за кредит № BL7263/20.06.2007 г., договорна лихва в размер на 15.40 лв. и законна лихва за забава върху главницата, считано от 16.08.2016 г. до окончателното плащане, както и главница от 102 393.52 лв. по договор № 1190/30.09.2005 г., ведно със законната лихва за забава върху нея за периода от 16.08.2016 г. до окончателното плащане;
- в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 260015 от 20.04.2023 г. по т. д. № 1348/2019 г. на Варненски окръжен съд, в частта, с която е оставено без уважение искането на ищците за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в уважителния диспозитив на първоинстанционното решение, като след изразите „като погасени поради плащане след образуване на изпълнителното производство“ и „като погасени по давност“ бъде вписано: „като за горницата до пълния размер на вземанията, втората и третата ищца не дължат сумите поради това, че отговарят до размера на наследствения си дял“; както и да бъде вписано, че втората и третата ищца не дължат горницата над размера на наследствения си дял от следните вземания: главница от 106 269.11 лв. по договор за кредит № BL7263/20.06.2007 г., договорна лихва в размер на 15.40 лв. и законна лихва за забава върху главницата, считано от 16.08.2016 г. до окончателното плащане, както и главница от 102 393.52 лв. по договор № 1190/30.09.2005 г., ведно със законната лихва за забава върху нея за периода от 16.08.2016 г. до окончателното плащане; а в отхвърлителната част на диспозитива бъде вписано, че исковете се отхвърлят изцяло по отношение на ищцата А. Т. Н. в качеството на солидарен длъжник и правоприемник на ЕТ „А. – X – Х. Н.“; а в качеството на наследник на Х. В. Н., както и по отношение на ищците М. Х. Н. и Т. Х. Н. исковете са отхвърлени за сумата до размера на съответния им наследствен дял.
В касационната жалба се излагат оплаквания за частична недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. т. 2 – 3 ГПК. Според касаторите недопустимостта на решението произтича от липсата на правен интерес исковете на М. Н. и Т. Н. да се считат предявени и съответно да се отхвърлят за целия размер на вземанията по изпълнителното дело, доколкото като правоприемници на починал солидарен длъжник те отговарят разделно и само до размера на придобитата по наследство част. Недопустимо е и изменението на диспозитива на първоинстанционното решение чрез заличаване на израза „като съдлъжник“, при наличие на съвсем друго искане от страната, като в случая недопустимо е променена вече изразената воля в постановеното решение по същество на спора.
Неправилността на решението е аргументирана с подробни доводи относно това, че: - макар и обективирани в една въззивна жалба, трите ищци са въвели различни основания за недължимост на вземанията, произтичащи от различното основание, на което са придобили качеството на длъжник, което не е съобразено от съда; - въззивният съд не се е произнесъл по всички надлежно въведени възражения, оспорвания и правни доводи срещу пороците на обжалваните първоинстанционни решения, не ги е обсъдил и не е изложил мотиви защо не ги приема, с което е допуснал процесуално нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, а от друга страна е излагал подробни мотиви във връзка с възражения, които страните не са въвеждали, с което е нарушил чл. 6, ал. 2 ГПК; - въззивният съд неправилно не е допуснал събирането на своевременно поискани, относими и необходими доказателства, а същевременно се е произнесъл в противоречие с установеното от вещото лице, кои вземания следва да се считат погасени със заплатените по споразумение от 23.04.2013 г. суми в общ размер на 64 468.75 лв., с оглед поредността за погасяване на отделните компоненти на дълга по чл. 76 ЗЗД и ТР № 3/2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и при погасяване на суми, които не са съдебни разноски.
По отношение на касаторите М. Н. и Т. Н. се излагат допълнителни доводи за неправилност, свързани с неприложимостта на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, тъй като те не са били конституирани като страни по изп. дело № 166/2013 г. на ЧСИ Д. П.-Я., респ. за неотносимост на разрешенията на ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, поради което спрямо тези ищци вземанията на банката са погасени поради изтекла давност в периода след смъртта на наследодателя им (31.01.2014 г.). Прави се оплакване и за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбите на чл. 123 ЗЗД, чл. 125 ЗЗД и чл. 60 ЗН. По отношение на А. Н. се сочи, че неправилно в диспозитива на решението не са посочени различните основания, въз основа на които е придобила качеството на длъжник.
Искането към съда е за обезсилване на решението в недопустимите му части, евентуално за неговата отмяна и за уважаване на исковете. Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение за всички инстанции на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Тече ли погасителна давност за вземането по отношение на наследниците на длъжник, починал по време на изпълнително дело, прекратено поради перемпция, и от кой момент, ако същите не са били конституирани като длъжници преди прекратяване на делото, както и по време на последващото изпълнително дело, образувано срещу починалия наследодател?; 2. Изпълнителни действия по изпълнително дело, образувано срещу вече починал длъжник, обвързват ли наследниците му, ако са извършени преди конституирането им като страни по него?; 3. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства, относими към тях, в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора, вкл. при отхвърляне на доводите и възраженията, като неоснователни?; 4. Наследниците на починал длъжник имат ли правен интерес да предявят иск по чл. 439 ГПК за недължимост на вземането за горницата над наследствения си дял, в случай че принудителното изпълнение е насочено срещу тях от взискателя и от съдебния изпълнител за цялото вземане? и 5. В случай, че изпълнителният титул съдържа осъждане на различни лица в различни качества, които в последствие са се слели в едно лице, силата на пресъдено нещо на решението по уважен иск за недължимост на вземанията обхваща ли всички качества на това лице, ако те не са изрично посочени в диспозитива му?
В подкрепа на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано по третия въпрос, касаторите се позовават на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която смятат, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 17 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 222 от 30.01.2015 г. по т. д. № 3466/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 98 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 520/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о. и решение № 18 от 09.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на ВКС, I т. о. По отношение на останалите въпроси се твърди, че е изпълнена допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са изложени съображения за значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Навежда се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради вътрешно противоречивите му мотиви, неприлагането на императивни правни норми (чл. 60 ЗН и чл. 123 ЗЗД), приемането, че част от касаторите не дължат само 1/6 част от погасените поради плащане извън изпълнителното производство вземания (които не се дължат изцяло) и пр.
Ответникът по касационната жалба – „Ю. Б. АД, чрез процесуалния му пълномощник, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на поддържаните от касаторите предпоставки за допускане до касационен контрол на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Варненският апелативен съд е приел за установено, че: въз основа на заповеди за незабавно изпълнение от 28.01.2013 г. и 31.01.2013 г. са издадени изпълнителни листове съответно от 27.02.2013 г. и 26.02.2013 г., послужили за образуване на 12.03.2013 г. на изп. дело № 166/2013 г. по описа на ЧСИ Д. П.-Я., рег. № 711; в изпълнителното производство като взискател е било конституирано „Юробанк и Еф Д. Б. АД, чийто правоприемник е ответникът „Ю. Б. АД; взискателят се е легитимирал като кредитор въз основа на договори за кредит, посочени в изпълнителните основания; солидарни длъжници по тези вземания са ЕТ „А. – Х – Х. Н.“, „Е. У. ООД, Х. В. Н., А. Т. Н. и Н. Р. Н.; на 23.04.2013 г. между банката – кредитор и длъжниците е подписано споразумение, че общите задължения към момента на сключване на споразумението по договори за кредит № 1190/30.09.2005 г., № 1305/26.10.2005 г. и № BL7263/20.06.2007 г. са формирани от главница в размер на 249 935.85 лв., договорна лихва от 35 228.88 лв. и законна лихва от 25.01.2013 г., като длъжниците са поели задължение за ежемесечно внасяне на суми в периода от м. май 2013 г. до м. април 2014 г. по разплащателна сметка на ЧСИ П.-Я. при изрична уговорка, че внесените суми се разпределят при спазване на поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; на 31.01.2014 г. длъжникът Х. В. Н. починал, като оставил за свои наследници съпругата си – А. Т. Н., и дъщерите си – М. Х. Н. и Т. Х. Н.; ищцата А. Н. е задължена към кредитора като съдлъжник, видно от договор за кредит № BL7263/20.06.2007 г. и договор за кредит № 1190/30.09.2005 г.; ищците М. Н. и Т. Н. са придобили качеството длъжници по силата на наследствено правоприемство.
По въведеното възражение относно качеството на последните, позовавайки се на разрешенията на цитираната в решението практика на ВС и ВКС по приемане и отказ от наследство, въззивната инстанция е приела, че в настоящия случай не са представени доказателства да е извършен отказ от наследство от страна на дъщерите на наследодателя, а отказът не може да се предполага, доколкото поражда действие от датата на вписването му в особената книга при районния съд по местооткриване на наследството. При липса на вписан отказ от наследство и представено по делото споразумение от 19.05.2014 г., сключено между А. Н., М. Н. и Т. Н., по силата на което е постигнато съгласие дейността на ЕТ „А. – Х – Х. Н.“ да се поеме еднолично от А. Н., като изрично е посочено, че трите лица действат в качеството си на наследници, въззивният съд е извел извод за мълчаливо приемане на наследството предвид извършеното разпореждане и поведението на М. Н. и Т. Н..
Изхождайки от разрешенията на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че изпълнителното производство по изп. дело № 166/2013 г. по описа на ЧСИ П.-Я. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като нова давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие, а понеже се касае за вземане по стабилизирана заповед за незабавно изпълнение, то следва да се прилага общата петгодишна давност, съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД; доколкото изп. дело № 166/2013 г. по описа на ЧСИ П.-Я. е образувано по молба на взискателя от 12.03.2013 г. (преди 26.06.2015 г.), спрямо него следва да намерят приложение разясненията, дадени в ППВС № 3/03.11.1980 г.; последното относимо действие по изпълнението, довело до прекъсване на давността в производството, е извършен опис на недвижимо имущество на 09.04.2013 г.; поради настъпила перемпция същото е прекратено по силата на закона на 19.04.2015 г.; в периода от образуване на изпълнителното производство на 12.03.2013 г. до момента на прекратяването му на 19.04.2015 г. давностният срок е спрял да тече; след прекратяване на производството по изпълнителното дело на 19.04.2015 г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок за вземането, който изтича на 19.04.2020 г. Преди неговото изтичане - на 13.02.2019 г. е образувано последващо изпълнително дело (№ 333/2019 г.) също по описа на ЧСИ П.-Я., спрямо което приложение намират разрешенията, дадени с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По това изпълнително дело давностният срок се прекъсва с предприемане на всяко същинско изпълнително действие. Такива действия са предприети с наложена на 13.02.2019 г. възбрана, като от този момент давността отново е прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна давност, която към момента на подаване на исковата молба на 16.08.2019 г. по настоящото дело не е изтекла и следователно вземането не е погасено по давност.
С извършените плащания съгласно сключеното на 23.04.2013 г. споразумение, потвърдени от заключението по допуснатата ССчЕ, съдът е намерил, че длъжникът потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на вземанията по издадените изпълнителни листове, като всяко доброволно плащане по сключеното споразумение представлява признаване на вземането и води до прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД (ТР № 4/14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС). Съобразно заключението на вещото лице въззивният съд е приел, че по споразумението са извършени плащания, които погасяват част от вземанията по всеки от изпълнителните листове, като вземанията по трите задължения са погасявани в съответствие с т. 4.1 от споразумението при поредност на погасяване – разноски, лихва, главница. В резултат на извършените плащания през периода от 15.04.2013 г. до 01.07.2014 г. вземанията по договор за кредит от 20.06.2007 г., за които е издаден единият изпълнителен лист, са погасени към датата на последното плащане – 01.07.2014 г., както следва: разноски в размер на 5 133.81 лв. и договорна лихва в размер на 16 800.35 лв. Погасяване на главницата не е извършвано, при което същата е в размер на 106 269.11 лв. Извършени са плащания в периода от 11.03.2013 г. до 28.05.2014 г. и за вземанията по договора за кредит от 30.09.2005 г., за които е издаден другият изпълнителен лист, като въз основа на тези плащания са погасени разноски в размер на 13 169.27 лв., договорна лихва в размер на 17 392.60 лв. и лихва за забава в размер на 4 775.33 лв., като погасявания по главницата не са правени, поради което същата е в размер на 102 393.52 лв. Съгласно заключението на вещото лице законната лихва върху главницата от 106 269.11 лв. за периода от 25.01.2013 г. до 13.02.2016 г. възлиза на 32 983.17 лв., а лихвата за забава върху главницата от 102 393.52 лв. – на 31 780.27 лв., от които е погасена поради извършено плащане сумата от 4 775.33 лв.
При тези данни въззивният съдебен състав е заключил, че поради извършените плащания в хода на образувано изпълнително производство вземанията на кредитора се явяват погасени частично до размера на тези извършени плащания. Така по отношение на вземането по договор за банков кредит от 20.06.2007 г. въззивният съд е формирал извод, че чрез плащане са погасени 16 800.35 лв., представляващи договорна лихва, 634.78 лв. и 4 499.03 лв., формирани като такси и разноски. Спрямо вземането по договор за банков кредит от 30.09.2005 г. са платени 17 392.60 лв., представляващи договорна лихва, 4 775.35 лв. - лихва за забава за периода от 25.01.2013 г. до 19.06.2016 г., както и сумите от 818.51 лв. и 4 399.35 лв. – такси и разноски. Доколкото тези суми са събрани в проведеното принудително изпълнение по молба на взискателя въз основа на издадените в негова полза изпълнителни основания, съдът е счел, че длъжниците по изпълнителното дело дължат заплащане и на разноските по принудителното изпълнение, тъй като плащанията са направени след започване на изпълнителното производство. Съобразявайки, че в спогодбата е уговорено, че краен падеж на плащане на цялата сума е 27.07.2017 г., въззивният съд е формирал извод за неизтекла погасителна давност по отношение на задължението.
За да потвърди решение № 260015 от 20.04.2023 г. по т. д. № 1348/2019 г. на Варненския окръжен съд апелативният съд е съобразил, че в производството е разгледан отрицателен установителен иск, по който ищецът има задължение да установи наличието на свое накърнено материално право, което се нуждае от защита, доказвайки фактите, от които произтича. За него е налице правен интерес посредством отрицателния установителен иск да установи несъществуването на спорното право в патримониума на ответника, който носи тежестта да докаже притежанието на правото. Съгласно чл. 60 ЗН наследниците отговарят за задължението на наследодателя разделно до размера на своя дял. Предмет на установяване по делото е несъществуването на вземане на банката, което е признато за съществуващо с влязла в сила заповед за незабавно изпълнение. Първоинстанционният съд се е произнесъл с изричен диспозитив относно размера на задължението на всяка от ищците, съобразявайки основанието, въз основа на което са придобили качеството длъжник, и наследствения им дял. Доколкото е налице произнасяне за частта, която всеки от длъжниците дължи, съответно частта, за която се установява основателност на иска, то не е налице необходимост от постановяване на отделен и самостоятелен диспозитив, че вземането не е установено или е установено в останалата му част. Страната няма правен интерес от такова произнасяне и същото би било недопустимо.
Тъй като след смъртта на кредитополучателя Х. Н., действащ в качеството на ЕТ „А. – Х – Х. Н.“, А. Н. е поела предприятието на едноличния търговец, включително със задълженията по договорите за кредит, то качеството на съдлъжник, в което е отговаряла в началото, се е трансформирало в качеството й на длъжник по кредита, като след заличаване на търговеца от Търговския регистър е продължила да отговаря като длъжник за целия дълг и с цялото си имущество като физическо лице. След като А. Н. отговаря като длъжник за целия дълг, то правилно първоинстанционният съд в допълнителното решение е заличил израза „като съдлъжник“, поради което решение № 260015 от 20.04.2023 г. по т. д. № 1348/2019 г. по описа на ОС – Варна, е правилно и в частта, с която е оставено без уважение искането за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка.
Настоящият съдебен състав намира, че се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 ГПК.
За допустимостта на въззивното решение касационният съд е длъжен да следи и без нарочно оплакване или изрично позоваване на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В случая съдът има съмнения за вероятна частична недопустимост на въззивния съдебен акт в обжалваните части, което налага допускането му до касационна проверка.
На следващо място се установява общото и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на въпроса, длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички относими към тях доказателства в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора (вкл. при отхвърляне на доводите и възраженията като неоснователни). От мотивите на въззивното решение е видно, че съставът на апелативния съд не е дал отговор на въпроси, включени в предмета на спора и поддържани пред въззивния съд, които са поставени и като въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като са останали необсъдени от съда (въпроси № 1 и № 2). Въпрос № 4 е относим към допустимостта на исковото производство, а въпрос № 5 няма нужното значение за резултата по делото, поради което не удовлетворява общото изискване за достъп до касация. В последния случай не се дължи преценка относно наведената допълнителна селективна предпоставка, в случая по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на формулирания въпрос № 3, посочен по-горе, се констатира противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, с оглед на което са налице изискванията на закона за разглеждане на жалбата по същество. Предвид основателността на искането за допускане на касационно обжалване е без значение дали оплакванията за неправилност отговарят на селективния критерий на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
Съобразно частичното освобождаване на ищците от внасянето на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, касаторите следва да представят доказателства за предварително внасяне по сметка на Върховния касационен съд на държавна такса в размер на 1 391 лв. (1/3 от дължимата).
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 67/06.03.2024 г. по в. т. д. № 611/2023 г. на Варненския апелативен съд в обжалваните от А. Т. Н., М. Х. Н. и Т. Х. Н. части.
УКАЗВА на касаторите в 1-седмичен срок от съобщението да представят доказателства за внесена дължима държавна такса по съответната сметка на Върховния касационен съд в размер на 1 391 лв.
ПРИ НЕИЗПЪЛНЕНИЕ на указанията точно и в срок, производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: