№ 2449
гр. София, 15.05.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 504/2025 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. (ПРБ) чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София, против решение № 1254 от 03.12.2024 г. по гр. д. № 2752/2024 г. на Апелативен съд – София, първи граждански състав.
Ответникът Е. Т. А. чрез адв. И. с писмения отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК взема становище за липса на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 5124 от 11.09.2024 г. по гр. д. № 1643/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, I - 20 състав в частта за уважаване на предявения иск от Е. Т. А. против ПРБ иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ с присъждане на сумата от 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. д. № 1/1991г., преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София (ВОП – София), сега ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП - София в разумен срок. В отхвърлителната част на иска над присъдените 30 000 лв. до претендираните 124 000 лв. първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че предявеният иск по чл. 2б ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок, е допустим, а разгледан по същество – и за доказан по своето основание. По отношение допустимостта на производството, решаващият състав е обсъдил възражението на ответната ПРБ, че предявения иск е недопустим за периода преди влизане в сила на нормата на чл. 2б ЗОДОВ (15.12.2012 г.) и го е намерил за неоснователно. Развити са доводи, че влизането в сила на въпросната разпоредба не определя допустимостта на иска, тъй като към момента на завеждането на иска тази разпоредба на ЗОДОВ е била действаща и уреждаща обществени отношения. Освен това е изтъкнато, че за периода на търпените неимуществени вреди преди 15.12.2012 г. ищецът може да се позове директно на чл. 6, § 1 от Конвенцията, към която норма препраща чл. 2б ЗОДОВ и във връзка с която разпоредба от Конвенцията е създадена въпросната норма като вътрешно правен механизъм за обезщетяване на вреди на граждани.
По съществото на спора е прието по несъмнен начин, че ищецът е пострадал от политиката на насилствена асимилация, провеждана в Н. Р. Б. през 80-те години на ХХ век; че през 1985 г. той е бил въдворен в ТВО - Белене за период от около 6 месеца; че през 1989 г. той и семейството му са били принудени, вследствие на продължаващите репресии, предприети срещу тях от властите в страната, да напуснат Р. Б. и да се установят да живеят в Р. Т. Посочено е, че не съществува спор и по факта, че на 31.01.1991 г с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП - София, а след това и в ДП № II-048/1999 г. на ВОП - София за разследване на извършените през време на т. н. „Възродителен процес“ престъпления. Установено е, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, вследствие и по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода 1984 г. - 1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, както и чрез принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с промяната. Прието е, че на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани през 1994 г. и съответно през 1998 г. - поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им, като с второто връщане е констатирано неизпълнение на дадените с първото връщане указания. Установено е от втората съдебна инстанция, че през 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани свидетели в чужбина, след което е било възобновявано. Посочено е, че в хода на наказателното производство за период от три години - от 2001 г. до 2004 г., са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници и от тях са разпитани общо 312 души. Междувременно обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено, като няма данни последното прекратяване да е съобщено на всички пострадали и да е стабилизирано. Установено е, че ищецът е имал активно поведение в досъдебното производство, като е изисквал да участва като пострадал, подавал е молби и искания. Налице са и уважени от СГС молби за определяне на срок на прокуратурата за приключване на наказателното дело, като определенията на съда не са съобразявани. С декларация на 41 – то Народно събрание от 11.01.2012 г. е осъдена асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България, включително и при т. нар. „Възродителен процес“. Отчетена е възрастта на ищеца към момента на образуване на сл. д. № 1/1991 г. - 37 г. и понастоящем – 70 г., както и продължителността на наказателното производство - сл. д. № 1/1991 г. и делата, в които е преобразувано и е констатирано, че същото е висящо от 1991 г. до момента на произнасянето от въззивния съд, като към момента на подаване на исковата молба - 09.02.2024 г. неговата висящност е 33 години и същото се намира все още в стадия на досъдебно производство. При горните факти инстанцията по същество е намерила да са установени предпоставките от специалния състав на чл. 2б ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника за вреди. В тази връзка е разяснено, че в националното и европейското законодателство няма легално определение за „разумен срок“. Правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок е изрично прогласено в чл. 6, § 1 КЗПЧОС, като за определяне дали е нарушено изискването за решаване на дело в разумен срок съдът следва да вземе предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Прието е - при позоваване на решение № 50280/2023 по гр. д. № 4210/2021 г на ВКС, че визираните в текста на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ обстоятелства, относими към извода за наличие или не на допуснато нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС са общовалидни, извлечени от практиката на ЕСПЧ, като тяхното изброяване в закона не изключва преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. Направено е съждение, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобразят установените от националното право правила, в конкретния случай разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Аргументирано е становище, че тълкуването на разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС налага извод, че всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Споделено е разрешението на касационния съд, че пострадалите лица от т. н. „Възродителния процес“, които търсят обезщетение за вреди, поради бавно правосъдие от продължителността на производството по сл. д. № 1/1991 г. и преобразуваните от него дела, имат правата на пострадали от престъплението, предмет на разглеждане по това сл. дело, тъй като висящото наказателно производство има значение за съдебната защита на граждански права, чийто титуляр е именно пострадалия (жертвата) на престъплението. В конкретиката на случая е прието, че ищецът, като жертва на т. н. „Възродителния процес“ и провежданата асимилационна политика в НРБ през 80 години на миналия век има правата на лице, при определяне на чиито граждански права, зависещи от производството по сл. д. № 1/1991 г и преобразуваните от него дела, което има право на правосъдие в разумен срок и съответно при неспазване на разумните срокове - на съответно обезщетение за претърпените вреди. Отговорност за тях следва да понесе ответната ПРБ като орган, чрез който държавата в разглежданата хипотеза, е легитимирана материално да отговаря за вредите от бавно правосъдие. останалите няма данни след това да са разпитани в годините преди или след това. Направено е съждение, че независимо от сложността на доказване на повдигнатите обвинения и множеството обвиняеми, и пострадали лица, няма причина, която може да оправдае висящност на дело в досъдебно производство за период от повече от 30 години. Инстанцията по същество е приела, че напротив - установява се недобра организация на разследващите органи, предприемащи процесуално-следствени действия, кампанийно и дълги периоди на бездействие по делото. Освен това е намерено да отсъстват данни за принос на ищеца за забавяне на разследването и производството по сл. д. № 1/1991 г. и делата, в които е преобразувано. Направено е съждение, че ответната ПРБ и разследващите органи, които тя ръководи, не са извършили законосъобразно и пълно разследването, не са упражнили законосъобразно и своевременно своите правомощия, така че да се постигне пълно установяване на фактите, относими към състава на повдигнатите обвинения. Не е създадена и необходимата организация, дори и след указания на съда, да се приключи в разумни срокове разследването. Изразено е виждане, че макар да няма легално определение на „разумен срок“ за приключване на едно дело, не е приемливо висящност над 30 години на досъдебна фаза да е в рамките на разумния срок, независимо от фактическата и правната сложност на самото производство. Прието е за недопустимо продължителността на едно производство да надхвърля с много години срока на абсолютната давност, предвидена по закон за разследване на това престъпление. В обобщение е аргументиран извод, че процесното наказателно производство, от което зависят граждански права на ищеца по делото, в неговата досъдебна фаза е продължило период, надвишаващ разумния срок за приключване на наказателно дело, което е основание пострадалият да получи обезщетение за претърпените от него вреди. По отношение на последните съдът е приел, че съществува оборима презумпция за това, че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди, поради което не е необходимо да се доказват обичайните неимуществени вреди, които е нормално да се търпят от лице, засегнато от бавно правосъдие (с позоваване на практиката на националния съд и на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 КЗПЧОС).
Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, причинено или свързано с установеното правонарушение. В негова тежест е да установи, ако твърди настъпването на вреди, нахвърлящи обичайните размери за ситуацията. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че по делото се установяват вреди, претърпени от ищеца в обем и интензитет по - висок от обичайните вреди, претърпени при бавно правосъдие (които нормално се изразяват в притеснения и безпокойство за развитието на делото, за неговото справедливо приключване, в накърнено чувството за справедливост, срив на доверието в държавата и нейните правораздавателни институции, като продължителността на процесното сл. д. № 1/1991 г и. производните му практически представлява не бавно правосъдие, а отказ от такова; угаснала надежда за възмездие и справедливост, която първоначално със сигурност е съществувала за жертвите на т. н. „Възродителен процес“ при започването на разследването по горното дело, настъпило вместо това разочарование, чувство на отчаяние и безнадеждност, поради невъзможността за морално възмездяване на преживените репресии на ищеца). Обоснован е извод, че по делото се установяват вреди, претърпени от ищеца в обем и интензитет по - висок от обичайните вреди при бавно правосъдие. Мотивирано е становище, че такива вреди са произтекли не просто от неразумния, продължителен срок на висящност на досъдебното производство, но и продължителността му много над срока на изтичане на абсолютната давност за разследване на деяния, за които са повдигнати обвинения. Активността на ищеца, упражнил правата си по чл. 368 и сл. НПК, отказът на ответника да изпълни дадените му задължителни указания при връщането на делата от съда и съдебните определения по ускоряване на производството по ДП № II-048/1999 г. на ВОП – София допълнително подронват вярата на ищеца в българското правосъдие. Като обстоятелство, засягащо особено силно законните права на ищеца е изтъкната продължителната и силна репресия, упражнявана върху него с оглед провеждане на асимилационната политика през периода 1985 г. - 1989 г., изолирането му на остров Белене, продължаващите проверки след връщането у дома му, които, като краен резултат са довели до изселването му извън границите на страната. С решаващ принос за завишаване размера на обезщетението за неимуществени вреди според инстанцията по същество е съобразяване на значението, което делото има за ищеца. То е определено като такова с особено значим интерес, които следва да се разглеждат с приоритет (доколкото е свързано с основни права и свободи на гражданите - доколкото процесното досъдебно производство е имало за предмет разследване на засягането на основни права и свободи на човека (право на име, на самоопределяне, на свободно придвижване). Развити са доводи, че начина, по който се е отразило това разследване на личността и живота на ищеца, е определящ, поради което е прието, че досъдебното производство е било от особена важност на страната, пострадала от забавеното правосъдие. Дължимото обезщетение е съобразено и с факта на заявеното от българското общество и държава отрицание на идеята и провеждането на т. н. „Възродителен процес“, както и предприетата по негово време репресия срещу български граждани, изразени в Решение на парламентарна комисия за политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода във връзка с насилствената промяна на имената на част от българските граждани (1990 г.), както и с Декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г осъждане на асимилационната политика по време на т. н. „Възродителен процес“, както и приемане на специален закон - Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, с който е регламентиран облекчен ред за получаване на парично обезщетение за изживените унижения и репресии, извършени от представители на наложения комунистически режим в Р. Б. Изложени са мотиви, че тези актове на морална подкрепа и израз на съжаление за провежданата политика на българската държава показват съпричастност на цялото общество към преживяното от пострадалите от т. н. „Възродителен процес“. Така независимо от хода на досъдебното производство, е несъмнено изразената от обществото негативна оценка и осъждане на провежданата насилствена, асимилационна политика на държавата спрямо български граждани, както и силната му подкрепа за пострадалите от възродителния процес. По тези съображения за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е намерено обезщетение в размер на 30 000 лв., с което ще се репарират в относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят – ищец поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Горните въпроси са отнасят до определяне на обезщетението на неимуществените вреди въз основа на задължителната преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД; за задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната увреждаща дейност (незаконосъобразно обвинение) и причинените вреди; какво е съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага обществения критерий по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на нематериалните вреди в хипотезата на забавено правосъдие.
Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто) и с решение № 50066 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 2088/2022 г., решение № 50062/03.05.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г., и двете по описа на III г. о. на ВКС, с решение № 50038 от 01.03.2023 г. по гр. д. № 2093/2022 г. и решение № 50060/31.03.2023 г. по гр. д. № 2528/2022 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС.
Повдигнатите три въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация.
По първия въпрос.
С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на производството по процесното сл. д. № 1/1991 г. и преобразуваните от него дела в контекста на чл. 6, § 1 КЗПЧОС – много над срока на изтичане на абсолютната давност за разследване на деяния, за които са повдигнати обвинения, както и упражняваната от държавата репресия върху пострадалия с оглед провеждане на асимилационната политика през периода 1985 г. - 1989 г., изолирането му на остров Белене, продължаващите проверки след връщането у дома му, довели до изселването му от страната и установяване в Р Турция, а също и участието, и легитимните очаквания на пострадалия от воденото наказателно производство за възмездие чрез ангажиране отговорността на виновните лица за провеждането на асимилационната политика срещу български граждани; укоримото поведение на прокуратурата, която не е създала необходимата организация за разследване на всички факти от значение за делото, отсъствието на законосъобразно и своевременно упражняване на правомощия от прокурора; последващата негативна институционална и обществена оценка на горните събития, преценени с оглед значението на процеса за личността на пострадалия ищец (вкл. и предвид възрастта му), доколкото се засягат негови основни права и свободи. Така е обосновано становище, че наред с обичайните вреди, които винаги причинява неразумната продължителност на едно производство, изразяващи се в обичайните притеснения (страх и безпокойство) за неговото развитие, Неразумната продължителност на производството винаги причинява такива, изразяващи се в обичайните притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради, а в частност в правосъдието, поради забавяне на делото, са налице и такива, които надхвърлят тази категория и дават основание за присъждане на обезщетение в по – висок размер. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от страната задължителна такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория въпрос.
Във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че процесното обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за неразумната продължителност на процесното дело. Втората съдебна инстанция, чиято дейност е решаваща, е изследвала въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между забавеното правосъдие и претендираните вреди с неимуществен характер като е приела, че несъмнено такава е установена от данните по делото. В задължение на инстанцията по същество е да изложи собствени мотиви – фактически и правни, с които да обоснове постановения правен резултат по спора, предмет на делото. При спор по претенция за репариране на търпени неимуществени вреди от деликт, мотивите на решението следва да отразяват преценката на съда как конкретно установените, релевантни за определянето на обезщетението, обстоятелства са се отразили на пострадалото лице и съответно имат какво значение имат за размера на определеното обезщетение. В случая въззивният съд е изпълнил тези свои задължения. Видно от мотивите на решението му съдът подробно е извел обективните обстоятелства от значение за преценката му по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществените вреди. Обсъдени са всички относими към спора доказателства (вж. изложението в предходния пункт), като не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси в противоречие с трайно установената съдебна практика. Обоснован е изводът, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са в причинна връзка със забавеното в продължение на повече от 30 години правосъдие по конкретното дело - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По третия въпрос.
Питането припокрива по своето съдържание предходните две и съображения за това, че искането за достъп до касация по тях е неоснователно, са изложени по – горе. Правните разрешения, които важат при обезщетяване на неимуществени вреди от деликт – основани на приложението на чл. 52 ЗЗД и там закрепения принцип на справедливостта, са относими и при определяне на обезщетението за разглеждания вид вреди от увреждане поради забавено правосъдие. Разлика в принципните положения относно обстоятелствата, които подлежат на задължителна преценка при определяне размера на обезвредата на засегнатите в конкретния случай (забавено правосъдие) нематериални блага на пострадалия и обсъждането на тяхното значение при присъждане на дължимото обезщетение спрямо други хипотези на претенции за репариране на такъв вид вреди от непозволено увреждане, няма. Единствено следва да се отграничи, че предмет на претенцията за обезвреда от неразумна продължителност на производството са само вредите от забавеното правосъдие, но не и преките вреди от престъплението, предмет на разследване по производството. Това разрешение е съобразено от въззивния съд и съответства на установената съдебна практика на ВКС. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и то без оглед естеството на непозволеното увреждане, вкл. и това, обосноваващо приложното поле на специалния ЗОДОВ (напр. незаконно обвинение, забавено правосъдие и пр.). Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с непозволеното увреждане, вкл. неразумната продължителност на делото. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, дадени с последователната съдебна практика на ВКС, вкл. тази, която страната сочи и прилага. Ето защо и по последния поставен въпрос искането за достъп до касация не може да се удовлетвори.
В обобщение, касаторът не е обосновал предпостваки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.
Така мотивиран, ВКС, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1254 от 03.12.2024 г. по гр. д. № 2752/2024 г. на Апелативен съд – София, първи граждански състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.