Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационната жалба от директора на Дирекция "Миграция" в Министерство на вътрешните работи (МВР), подадена чрез процесуалния си представител юриск.В.Ч.Ж е срещу решение №5662 от 03. 10. 2019г., постановено по адм. д. №9518/2019г. на Административен съд София-град /АССГ/. С него по жалба на С. Мохамади e отменена заповед №5364з-1311/12. 07. 2019г. на директора на Дирекция „Миграция“ – МВР, за продължаване на принудителното настаняване на С. Мохамади, гражданин на [държава], в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) считано от 19. 07. 2019г. за срок от шест месеца.
С касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на обжалваната заповед на директора на Дирекция „Миграция“ за продължаване на принудително настаняване на С. Мохамади в СДВНЧ.
Ответникът - С. Мохамади, не е подал писмен отговор на касационната жалба, не се явява в открито съдебно заседание и не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Изразява становище, че съдебното решение е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Твърди, че направените изводи от съда не се подкрепяли от доказателствата по делото. Счита, че постановеното първоинстанционно решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което жалбата срещу заповедта на директора на Дирекция „Миграция“ да бъде отхвърлена.
Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна, по следните съображения:
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отменил заповед №5364з-1311/12. 07. 2019г. на директора на Дирекция „Миграция“ при МВР за продължаване на административната мярка „принудително настаняване на чужденец в СДВНЧ“ считано от 19. 07. 2019г., но не по-късно от 19. 01. 2020г. Първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед не е материално законосъобразна, защото въпреки факта, че лицето не притежава валидни документи за самоличност, този факт сам не може да бъде самостоятелна предпоставка за издаване на оспорената заповед. Съдът е приел, че административният орган в нарушение на чл. 15, § и §6 от Директива 2008/115 на Е. П и на Съвета не е имал „активно” поведение, насочено към издаване на документи за самоличност на чужденеца. А именно - компетентните български органи следвало да направят постъпки по дипломатически път за установяване най-малкото на факта, дали наистина съществува лице с посочените от него имена и дали в Р. А са му издавани документи за самоличност. Освен това административният съд е приел, че са били представени писмени доказателства за лице, което е готово да осигури на чужденеца дом и издръжка, на валиден адрес. А.тивният орган не бил посочил защо не приема, че по отношение на чужденеца могат да бъдат приложени други достатъчно ефективни, но по-леки мерки.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно защото е необосновано и е постановено при неправилно приложение на материалния закон.
Настоящата инстанция не споделя изводите на административния съд, че актът е издаден при неправилно приложение на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изр. 3 от ЗЧРБ, по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 15, § 6 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в § 5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго, поради липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни.
От доказателствата по делото е видно, че С. Мохамади, [гражданство], няма валиден документ за завръщане в страната си по произход, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му, отказва да се върне доброволно в страната си по произход. Предвид липсата на съдействие е налице и забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за извеждането му. Видно от доказателствата по делото са представени множество документи, с които се установява, че административният орган е предприел необходимите действия. В следствие на тях е било безспорно установено, че не са налице предпоставките за налагане на по-лека обезпечителна мярка по чл. 44, ал. 5 от ЗЧРБ. По делото не се установява, че вече не съществува разумна възможност за извеждане на чужденеца и следователно чл. 15, § 4 от Директива 2008/115/ЕО не може да намира приложение. В този смисъл е решение №16323 от 2. 12. 2019г. на ВАС по адм. д. №10820/2019г., VII отд.
Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на неговото издаване. Според касационния състав няма доказателства, от които да се установява, че по отношение С. Мохамади могат да бъдат предприети други по-леки ефективни мерки. Напротив, в предложението за продължаване на срока за принудително настаняване на чужденеца /л. 11 от амд. д. №9518/2019г. на АССГ/ и писмо /л. 16 от същото дело/ е посочено, че чужденецът Мохамади не желае да се завърне доброволно в родината си, отказва да попълни декларация за доброволно завръщане, не попълва идентификационна бланка с автобиографични данни за установяване на самоличността му и не желае да съдейства в тази насока. С докладна записка рег. №10545р-10967/09. 07. 2019г. е отразен резултатът от проведена беседа във връзка с издаване на процесната заповед. Чужденецът е бил запознат с възможността настаняването му да бъде заменено с друга мярка, но е заявил, че не притежава паспорт и парични средства.
Редът, при който лице, настанено в Специален дом за временно настаняване на чужденци може да поиска да се промени задържането му е регламентиран в чл. 72 от Правилник за прилагане на ЗЧРБ (ЗАКОН ЗЗД ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ). С молба от 18. 02. 2019г. С. Мохамади поискал изменение на приложената обезпечителна мярка с по-лека. Към молбата е била приложена декларация по чл. 72, ал. 5 от ППЗЧРБ, от български гражданин за осигуряване на жилище и финансова издръжка на чужденеца по време на престоя му в Р. Б, но молбата за адрес не е уважена поради липса на условия за пребиваване на посочения адрес. В тази връзка следва да се посочи, че административния съд неправилно се е позовал на представени писмени доказателства за лице, което е готово да осигури на чужденеца дом и издръжка, на валиден адрес. В действителност от писмо от 07. 03. 2019г на директора на ОД на МВР – Перник (л. 27 от амд. д. №9518/2019г. на АССГ) се установява, че на посоченото в декларацията жилище е извършена проверка, при която е установено, че жилището е необитаемо и в него няма условия за пребиваване на чужденеца.
С писмото, с което се отказва молбата за изменение на обезпечителната мярка с по-лека са изложени и допълнителни основания, като липса на внесена парична гаранция, декларация за доброволно връщане, бланка с автобиографични данни. Изложените в изготвеното предложение за продължаване на принудителното настаняване обстоятелства, е взето предвид личното поведение на чужденеца, който е бил преминал държавните граници не през определените за това места. Била е подадена молба за закрила по реда на ЗУБ (ЗАКОН ЗЗД УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ) (ЗУБ), по която е отказано статут на бежанец и хуманитарен статут. Административният орган е установил, че чужденецът е подал и последваща молба за международна закрила, по която с решение № 10Х/03. 09. 2018г. на ДАБ при МС не е допуснал последващата молба.
Наред с това следва да се посочи, че С. Мохамади, с цялостното си поведение в периода на престой в страната, не дава основание да се направи обоснован извод за негова трайна, сериозна ангажираност към въпросите на пребиваването му – нелегално е влязъл в Р. Б, няма постоянна и ясна визия за държавата, в която иска да пребивава, няма средства за издръжка, няма социална среда, на чиято помощ да разчита. Административният орган правилно е приел, че за лицето може да се направи обосновано предположение, че ще се опита да се отклони от изпълнение на наложената му принудителна мярка. По делото са налице достатъчно данни, даващи основание да се приеме, че чужденецът "има опасност да се укрие". Съвкупната преценка на всички тези факти обосновава извода, че други по-леки принудителни мерки не могат да бъдат приложени по отношение на него. Чужденецът не е доказал наличието на средства за издръжка и трайно установени връзки със страната. В този смисъл е решение №10115 от 01. 07. 2019г. на ВАС по адм. д. №759/2019г., VII отд.
С оглед посоченото, настоящият състав намира, че са проявени елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 8, изр. 3 от ЗЧРБ и чл. 15, §6 от Директива 2008/115/ЕО. Правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от продължаване срока на принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ са упражнени законосъобразно.
Въз основа на гореизложеното, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК. ВАС следва да реши делото по същество, като отхвърли жалбата на С. Мохамади, [гражданство], срещу заповед заповед №5364з-1311/12. 07. 2019г. на директора на Дирекция "Миграция" при МВР.
Предвид изхода на спора, на касационния жалбоподател се дължат разноски за касационна инстанция в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определени на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ), във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правна помощ.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №5662 от 03. 10. 2019г., постановено по адм. д. №9518/2019г. на Административен съд София-град И В. Н. П.:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. Мохамади, гражданин на [държава], срещу заповед №5364з-1311 от 12. 07. 2019 година на директора на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи.
ОСЪЖДА С. Мохамади, [гражданство], да заплати на Министерство на вътрешните работи сумата от 100 /сто/ лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.