Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Т. Х. Г. и Х. Т. Г., срещу решение 142/22. 07. 2015 година на Апелативен съд Пловдив, гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 151/2015 година, касационна жалба с вх. № 6152/27. 08. 2015 година.

С обжалваното решение на основание чл. 40 от ЗЗД е прогласена по отношение на ищеца А. К. А. недействителността на договор за наем на недвижими имоти от 26. 03. 2008 година, сключен от Т. Х. Г., в качеството му на пълномощник на наемодателя ищец въз основа на пълномощно рег. № 6061/04. 10. 2002 година на С. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара и наемателя Х. Т. Г.. Заедно с това Т. Х. Г. е осъден да заплати на А. К. А. сумата от 49 000. 00 €, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени чрез упражнена от последния представителна власт по договор за поръчка, сключен между същите страни през 2002 година, чрез уговаряне на същата сума за прихващане с нереализирани подобрения и неосъществени ремонти в имотите, предмет на договора за наем; сумата от 500. 00 €, представляваща получен и непредаден депозит по чл. 4 от посочения договор за наем и сумата от 10 000. 00 €, представляваща получен и непредаден наем за описаните недвижими имоти за периода от 01. 05. 2012 година до 28. 02. 2013 година, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от предявяване на исковете 25. 03. 2013 година до окончателното им изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради неточно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поискано е решението на Апелативен съд Пловдив да бъде отменено изцяло и да се постанови друго, с което предявените срещу Т. Х. Г. и Х. Т. Г. искове да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поддържа, че на налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба А. К. А. е подал отговор с вх. № 6876/12. 10. 2015 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което такова не трябва да се допусне, а ако това бъде направено жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение.

Касаторите са били уведомени за обжалваното решение на 03. 08. 2015 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 6152/27. 08. 2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да уважи предявения от А. К. А. срещу Т. Х. Г. и Х. Т. Г. иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че Т. Х. Г., който въз основа на пълномощно рег. № 6061/04. 10. 2002 година на С. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара, е действал като пълномощник на наемодателя А. К. А., и наемателят Х. Т. Г. са баща и син, поради което между тях е налице родство по силата, на което, съгласно чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, се презюмира знанието за увреждането от страна на третото лице. Изложени са съображения за това, че факта на сключването на договора с наемна цена, под действителната пазарна такава към момента на сключването му, е признато от Т. Х. Г. и Х. Т. Г. в подадените от тях отговори на исковата молба, като този факт е обяснен от двамата с влошените им отношения с упълномощителя А. К. А. и нежеланието му да прехвърли част от своите имоти на пълномощника Т. Х. Г. или на членове от семейството му. Наред с това е прието за установено по категоричен начин, че в началото на 2008 година ответникът Т. Х. Г., в качеството си пълномощник на А. К. А., е сключил аналогични договори за наем с останалите членове на семейството си за имоти, които са собственост на упълномощителя и при условия аналогични с тези в процесния договор, а именно с клауза за прихващане на дължим наем с извършени в имотите подобрения и ремонтни работи, т. е. наемателите по тези договори, които са син, дъщеря и съпруга на пълномощника, са освободени за продължителен срок от основното задължение да заплащат наем за ползването на имотите, включително и тези по оспорвания договор. Въззивният съд е посочил, че Т. Х. Г. е извършил прихващане на дължимия се от Х. Т. Г. наем за периода от 26. 03. 2008 година до април 2012 година, със сумата от 49 000. 00 €, представляваща стойност на извършени от наемателя в имотите строително монтажни работи. Изложени са мотиви, че тази сума не съответства на извършените в имотите подобрения и строително монтажни работи. Доколкото такива били налични то тяхната стойност, съгласно заключението на изслушаната по делото тричленна съдебно-техническа експертиза, била наполовина в лева и при това не били налице предпоставките за включване на ДДС в тази стойност. Липсвали доказателства за това кога са извършени наличните подобрения и строително монтажни работи, както и за това от кого са извършени и кой е вложил средства за това. Липсвали доказателства наемателят Х. Т. Г. да е влагал свои средства за подобрения в имотите, предмет на наемния договор, а имало такива за влагане на средства от пълномощника. Затова въззивният съд е приел, че при тези доказателства се налагал извод, че извършвайки прихващането Т. Х. Г. е договарял в своя полза, при условията на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, поради което е налице съществено увреждане на патримониума на упълномощителя поради това, че имотите му са ползвани безвъзмездно за продължителен период от време.

По отношение на този иск в изложението си по чл. 284, ал. 3 т. 1 от ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са включени в предмета на делото и са обусловили решението на съда, а именно: 1) следва ли при иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните въз основа на исканията на страните доказателства във връзка с техните доводи?; 2) кога представителят, при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания? и 3) допустими ли са свидетелски показания за установяване на факта на извършване на подобрения в имота, предмет на наемния договор, или за липсата на такива при липса на писмени доказателства от страна на ответника и прието заключение на тричленна съдебно-техническа експертиза за да се уважи иск за сумата от 49 000. 00 €. Този въпрос е свързан и с предявения срещу Т. Х. Г. иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД, но с оглед на посочените по-горе мотиви на въззивния съд е обусловил решението му и по предявения иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД.

По отношение на втория въпрос касаторите твърдят, че в тази част решението на въззивният съд противоречи на практиката на ВКС като се позовават на решение № 1328/24. 11. 2000 година, постановено по гр. д. № 108/2000 година по описа на ВКС, ГК, V г. о. Това решение е постановено при действието на ГПК отм., поради което не представлява задължителна практика на ВКС, така както същата е определена в т. 2 от ТР № 1/19. 02. 2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. З. същото не може да послужи като основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. То може да е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, но затова е необходимо да съществува противоречие между даденото с него разрешение на правния въпрос и това дадено с обжалваното решение. В цитираното решение е посочено, че това дали един договор, сключен от представител е във вреда на представлявания, е въпрос, който подлежи на анализ от съда, при отчитане на всички релевантни обстоятелства свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи, т. е. касае се до преценка на всички относими към спора факти, която е винаги конкретна, с оглед на установената фактическа обстановка, поради което не може да бъде даден еднозначен отговор на така формулирания от касаторите въпрос. В обжалваното решение въззивният съд е извършил преценка на всички относими към спора факти и е формирал изводите си въз основа на тях. При това съдът се е съобразил с установената с решение № 615/15. 10. 2010 година, постановено по гр. д. № 1208/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 841/19. 01. 2010 година, постановено по гр. д. № 3530/2008 година; решение № 934/13. 09. 2010 година, постановено по гр. д. № 3657/2008 година; решение № 586/01. 11. 2010 година, постановено по гр. д. № 853/2009 година; решение № 361/16. 11. 2011 година, постановено по гр. д. № 1077/2010 година; решение № 372/16. 10. 2012 година, постановено по гр. д. № 1266/2011 година и решение № 27/02. 02. 2015 година, постановено по гр. д. № 4265/2014 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. задължителна съдебна практика, че за да е налице хипотезата на чл. 40 от ЗЗД трябва кумулативно да са налице както договор, сключен във вреда на упълномощителя така и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Съобразени са и дадените с тази практика указания, че в такъв случай преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя трябва да се извършва след отчитане на всички обстоятелства, свързани с интересите на представлявания и мотивите на представителя да го сключи, т. е да се изследва дали предоставените представителни права не са упражнени превратно и неизгодна ли е наемната цена с оглед предоставената свобода на договаряне. Отчетени са и указанията за това, че трябва да бъде установено договарянето между пълномощника и третото лице във вреда на упълномощителя, като при твърдение за такова договаряне доказателствената тежест за установяването му е на упълномощителя и то може да бъде доказвано с косвени доказателства, които могат да са близки родствени връзки между пълномощника и третото лице, в която връзка законът презумира знание за увреждане, или заинтересованост, или обратното прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника и други подобни. Въззивният съд е извършил преценка на всички посочени по-горе обстоятелства от значение за спора, а дали направените въз основа на тази преценка изводи са правилни не може да бъде преценявано на този етап от производството. Предвид на това, че обжалваното решение е съобразено със задължителната съдебна практика по този въпрос, то не може да бъде допускано касационното му обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като това основание е приложимо само при липса на практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По тези съображения и доколкото в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите не са изложили твърдения, които да мотивират съществуването на посоченото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив то не трябва да се допуска такова по така формулирания от касаторите втори въпрос. Такова обжалване не трябва да се допуска и по първия от посочените по-горе въпроси, тъй като касаторите, въпреки че са посочили, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС не са представили такава, която да послужи като обосновка на твърдението им. Също така не са посочени изрични доводи, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата и не са приложени съдебни решения, които да обосноват това твърдение, както и не са налице твърдения, които да мотивират съществуването на посоченото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. При това трябва да се отбележи, че този въъпрос е поставен формално, без да се сочи кои твърдения и възражения на страните не са взети предвид от въззивния съд, нито пък кои от събраните доказателства са игнорирани и не са взети предвид при постановяване на обжалваното решение. Видно от мотивите на обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е обсъдил всички доводи и възражения на страните и във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Поради това решението на Апелативен съд Пловдив не е постановено в отклонение от практиката на ВКС по този въпрос. Третият въпрос е свързан с извода на въззивния съд, че не е доказано Х. Т. Г. да е извършил в имота, предмет на наемния договор, описаните в договора подобрения и строително монтажни работи. Затова той е относим към спора и би могъл да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на решението. За да стане това обаче трябва да бъде установено, че за този въпрос съществува една от трите посочени в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези за допускане на касационното обжалване. В случая е налице единствено формулиран процесуално правен въпрос, но не са изложени съображения за това, че той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС или се разрешава противоречиво от съдилищата, както и не са представени съдебни актове в подкрепа на такива твърдения. Затова не може да бъде направен извод, че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК. В случаите, когато е налице само формулиран въпрос касационният съд не може служебно да изследва дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като това съгласно т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС е задължение на касатора, който освен, че е задължен да посочи правния въпрос трябва да обоснове и защо въз основа на него трябва да се допусне касационно обжалване. Касационният съд се произнася по това дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване въз основа на твърденията на касатора и представените в тяхна подкрепа доказателства, а не действа служебно. С оглед на това и доколкото в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите не са изложили и твърдения за наличието на основания за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК решението не трябва да се допуска до обжалване по този въпрос. Още повече, че в случая този въпрос не е разрешен в противоречие с установената практика по чл. 164 от ГПК, тъй като установяването на факта на извършване на подобренията и строително монтажните работи е свързан не само с оспорване на съдържанието на договора за наем от 26. 03. 2008 година, в който те са изброени, а и с установяване на факта, че е налице споразумение между пълномощника и третото лице, което е във вреда на упълномощителя и увреждането на последния, за които обстоятелства свидетелските показания са допустими. В тази връзка са допустани свидетелски показания и на двете страни по делото като впоследствие, въз основа на тяхната преценка в съвкупност с останалите доказателства по делото, е прието, че твърдението за извършени подобрения не е установено. Следователно предшестващите инстанции не са нарушили съдопроизводствените правила като са допуснали свидетели на А. К. А. за факти, които не могат да бъдат установявани със свидетелски показания, нито са извършили такова нарушение като не са допуснали свидетели за установяване на тези факти на Т. Х. Г. и Х. Т. Г.. Въпросът за правилността на извършената от съда преценка на доказателствата, включително и на свидетелските показания, е такъв за правилността на обжалваното решение и представлява основание за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК, поради което не може да бъде разглеждан в производството по чл. 288 от ГПК.

С обжалваното решение са уважени и предявените от А. К. А. срещу Т. Х. Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД. По първия от тези искове Т. Х. Г. е осъден да заплати на А. К. А. сумата от 49 000. 00 €, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени при упражнена от последния представителна власт по договор за поръчка, сключен между същите страни през 2002 година, чрез уговаряне на същата сума за прихващане с нереализирани подобрения и неосъществени ремонти в имотите, предмет на договора за наем от 26. 03. 2008 година, а по втория сумата от 10 500. 00 €, от които сумата от 500. 00 €, представляваща получен и непредаден депозит по чл. 4 от посочения договор за наем и сумата от 10 000. 00 €, представляваща получен и непредаден наем за описаните в договора недвижими имоти за периода от 01. 05. 2012 година до 28. 02. 2013 година. Върху двете суми е присъдена законната лихва за забава, считано от предявяване на исковете 25. 03. 2013 година до окончателното им изплащане.

За да уважи първия иск съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че между А. К. А., в качеството му на доверител и Т. Х. Г., в качеството му на довереник е бил сключен договор за поръчка, който довереникът е изпълнявал до 2008 година. Прието е, че при сключването на оспорвания договор за наем Т. Х. Г. не е действал като добър стопанин и с извършените от него действия по прихващане на задължението на наемателя за заплащане на наемната цена с подобрения, които не са били доказани по делото е причинил на доверителя имуществена вреда равняваща се по размер на прихванатата наемна цена от 49 000. 00 €. По отношение на втория иск е прието, че съгласно чл. 4 от сключения между страните договор наемателят заплаща при подписването му 500. 00 € депозит, а за посочения в исковата молба период от 01. 05. 2012 година до 28. 02. 2013 година съответно договорения наем, който се получава от довереника. За неоснователни са били приети възраженията на Т. Х. Г. за липса на разписка за получения депозит, тъй като такъв бил уговорен в наемния договор, с подпис на всяка от страните по него и следователно довереникът дължи предаване на сумата на доверителя. Същото се отнасяло за получен и незаплатен наем за периода от 01. 05. 2012 година до 28. 02. 2013 година като не било доказано възражението на Т. Х. Г., че наемният договор с Х. Т. Г. не е изпълняван през този период по вина на А. К. А.. Липсвали каквито и да било доказателства ищецът да е лишил наемателя Х. Т. Г. от възможността да ползва наетия имот. Поради това е направен извод, че на основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД Т. Х. Г. дължи на А. К. А. така посочените суми и исковете са приети за основателни. Въззивният съд е преценил, че направеното от Т. Х. Г. възражение за погасяване на тези задължения по давност е неоснователно. Изложени са мотиви за това, че исковете са обусловени от наемния договор, но са с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и отговорността на Т. Х. Г. се претендира въз основа на договор за поръчка, за който е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не кратката такава по чл. 111, б. „б” от ЗЗД, на която са се позовали ответниците. Тъй като договорът за поръчка бил прекратен през август 2008 година, а исковете били предявени на 25. 03. 3013 година трябвало да бъде прието, че са предявени в рамките на петгодишния давностен срок.

По отношение на тези два иска в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, освен посочения по-горе въпрос свързан с допустимостта на свидетелските показания, са формулирани още два въпроса. Първият от тях е за това кой е приложимият давностен срок за исковете по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД и по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД. Този въпрос е относим към спора и е обусловил изводите на въззивния съд, тъй като направеното от Т. Х. Г. възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно. Въпреки това не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението по така формулирания въпрос, тъй като не са обосновани предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Изложени са съображения, че в тази си част въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в решение № 72/30. 06. 2010 година, постановено по т. д. № 740/2009 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 1085/2007 година, постановено по т. д. № 658/2006 година по описа на ВКС, ТК. В първото от двете решение са разрешени въпросите за това обусловено ли е оттеглянето на договора за поръчка по чл. 287 от ЗЗД от виновно поведение на някоя от страните и за това дължи ли се обезщетение за в бъдеще, съобразно уговореното възнаграждение за периода след оттеглянето на поръчката и до изтичане на срока на договора. Тези въпроси не са свързани с въпроса за погасителната давност в отношенията по договора за поръчка, а и такъв въпрос не е бил предмет и на конкретния спор, по който е постановено решението. Второто решение не е приложено към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но е коментирано в първото. От това е видно, че второто решение е постановено по реда на ГПК отм., поради което не съставлява задължителна практика на ВКС, така както същата е определена в т. 2 от ТР № 1/19. 02. 2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. При това разрешеният с него въпрос е бил идентичен с този предмет на първото решение, т. е. не е свързан с въпроса за погасителната давност при договора за поръчка. Затова въз основа на тези две решения не може да се допусне касационно обжалване на въззивното такова по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК, а тъй като липсва обосновка за съществуването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК обжалване не може да се допусне и на това основание. Неотносимо към поставения въпрос е и посоченото решение № 408/07. 05. 2009 година, постановено по гр. д. № 195/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Същото е постановено по реда на ГПК отм., поради което не е задължителна съдебна практика, а освен това се отнася до въпросите за последиците от прекъсването на давността какъвто въпрос не е формулиран в изложението. Вторият въпрос е свързан с това от кой момент възниква задължението на наемателя да заплаща наемната цена-дали от момента на предоставянето на наетата вещ от наемодателя на наематели или от момента на сключването на договора, независимо от това дали е изпълнено задължението на наемодателя за предоставяне на наетата вещ. Този въпрос е относим към разрешените с обжалваното решение спорове по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД и по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД. Това произтича от обстоятелството, че предмет на втория иск е наемната цена по договора за наем от 26. 03. 2008 година, която се дължи за периода от 01. 05. 2012 година до 28. 02. 2013 година и за която се твърди, че довереникът по договора за поръчка Т. Х. Г. е получил от наемателя Х. Т. Г.. Затова този иск би бил неоснователен, ако наемателят не е дължал наемната цена за посочения период и поради това не я е заплащал на довереника. Наличието на задължение на наемателя да заплаща наемната цена е от значение и за първия от посочените искове, тъй като А. К. А. би бил увреден само ако извършеното с договора прихващане на задълженията за подобрения със задължението за заплащане на наемна се цели погасяването на реално съществуващо задължение за такава. В подадените от Т. Х. Г. и Х. Т. Г. отговори на исковата молба са изложени доводи и за това, че договора за наем от 26. 03. 2008 година, макар и да е сключен формално и да е вписан, не е изпълняван, поради невъзможността имотът да бъде ползван според предназначението, за което е нает и поради рязкото влошаване на отношенията между А. К. А. и Т. Х. Г., а също така между първия и членовете на семейството на втория. Затова договорът не бил влязъл в сила и не е бил изпълняван от нито една от страните. Това твърдение съдържа в себе си и твърдението, че имотите, предмет на наемния договор, не са били предоставени реално на наемателя. Във връзка с тези твърдения въззивният съд е изложил съображения за това, че не било доказано възражението на Т. Х. Г., че наемният договор с Х. Т. Г. не е изпълняван по вина на А. К. А., а също така, че липсвали каквито и да било доказателства ищецът да е лишил наемателя Х. Т. Г. от възможността да ползва наетия имот, без да излага мотиви за това дали имотите предмет на договора за наем са предадени на наемателя и да преценява това обстоятелство. От тези мотиви следва, че въззивният съд не е обвързал задължението на наемателя да заплаща наемната цена с реалното предаване на наетия имот от наемодателя, а само с липсата на създадени от последния пречки за ползването, без да изисква реалното предаване на имота. Това разрешение е в противоречие с разрешението на посочения въпрос дадено с решение № 238/04. 09. 2013 година, постановено по гр. д. № 123/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 27/16. 04. 2014 година, постановено по т. д. № 1893/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., на които се позовават касаторите. С тези решения е прието, че задължението на наемателя да заплаща наемната цена е обусловено от изпълнението на предходното задължение на наемодателя да му предаде наетия имот. Налице е противоречие между отговора на въпроса даден с обжалваното решение и посочените две решения на ВКС, които представляват задължителна съдебна практика по чл. 290 от ГПК. Затова на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК трябва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив в частта му, с която са уважени исковете по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД и по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ГПК, по посочения по-горе въпрос. При това трябва да се посочи, че по тези искове ответник е само Т. Х. Г., но не и втория ответник Х. Т. Г..

На Т. Х. Г. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 2327. 44 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение 142/22. 07. 2015 година на Апелативен съд Пловдив, гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 151/2015 година в частта му, с която са уважени предявените от А. К. А. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Н. Г. срещу Т. Х. Г. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 49 000. 00 €, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени при упражнена от последния представителна власт по договор за поръчка, сключен между същите страни през 2002 година, чрез уговаряне на същата сума за прихващане с нереализирани подобрения и неосъществени ремонти в имотите, предмет на договора за наем от 26. 03. 2008 година и на сумата от 10 500. 00 €, от които сумата от 500. 00 €, представляваща получен и непредаден депозит по чл. 4 от посочения договор за наем и сумата от 10 000. 00 €, представляваща получен и непредаден наем за описаните в договора недвижими имоти за периода от 01. 05. 2012 година до 28. 02. 2013 година, заедно със законната лихва за забава върху двете суми, считано от предявяване на исковете 25. 03. 2013 година до окончателното им изплащане.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 142/22. 07. 2015 година на Апелативен съд Пловдив, гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 151/2015 година в останалата му част.

ДАВА на Т. Х. Г. едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 2327. 44 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

ДЕЛОТО да се докладва след изтичането на едноседмичния срок или след изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.