Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Г. М., чрез пълномощника му адв. Д. Г. против решение № 260689/21. 10. 2020 г. по в. гр. д. № 12535/2019 г. на Софийския градски съд, с което след отмяна на решение № 144857/18. 06. 2019 г. по гр. д. № 11618/2018 г. по описа на Софийския районен, е отхвърлен предявения от касатора против „ОТП Факторинг“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че не дължи, като погасени по давност, сумите по изп. лист от 10. 04. 2009 г. по гр. д. № 17754/2009 г. по описа на СРС, въз основа на който е образувано изп. дело 20098410402727 по описа на ЧСИ Н. М..

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ Подадената до съдебния изпълнител молба за извършване на определено изпълнително действие, без това действие да е възможно да бъде извършено, прекъсва ли започналата да тече погасителна давност по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; 2/ Кое действие прекъсва започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност за вземането и 3/ Следва ли съдът да вземе предвид изтеклата по време на делото погасителна давност на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при предявен отрицателен установителен иск. По първия въпрос се поддържа допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по останалите два въпроса – на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение по втория въпрос противоречи на задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 2/26. 06. 2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, както и на казуалната практика на ВКС /конкретно посочена в изложението/, а по третия въпрос – на разрешението, дадено в решение № 209 от 02. 02. 2016 г. по т. д. № 1248/2013 г. на I т. о. на ВКС.

Ответникът по жалбата - „ОТП Ф. Б“ ЕАД е подал отговор, в който поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение.

С обжалваното решение, при съобразяване на извършените изпълнителни действия по приложеното изпълнителното дело, образувано на 03. 11. 2009 г. по молба на взискателя с конкретно посочени изпълнителни способи, въззивният съд е приел, че не се установява да е изтекъл двугодишен период, в който да не е искано от страна на взискателя предприемането на конкретни изпълнителни действия. Посочени са и извършените от съдебния изпълнител изпълнителни действия, прекъсващи давността за периода от м. 11. 2009 г. до завеждане на исковата молба. Приел е, че в случая погасителната давност за процесните вземания е петгодишна, като по отношение на тях е приложима и нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК, тъй като е налице влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК поради неподаване на възражение от страна на длъжника. Във връзка с възраженията на въззивника – ответник, съдът е посочил, че разясненията, дадени с т. 10 от ТР №2/26. 06. 2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са приложими въпреки, че са се осъществили факти от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици при действието на ППВС №3/1980 г. Приел, че давността е прекъсната на основание чл. 116, б.“в“ ЗЗД с подаването на молбата за образуване на изпълнително дело от взискателя, доколкото в нея се съдържа искане за прилагане на определен изпълнителен способ и е осъществено възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, както и със следващите изпълнителни действия /наложени запори и възбрана/ от 24. 11. 2009 г., от 26. 06. 2011 г., от 17. 07. 2012 г., като между всяко едно от тези действия не е изминал период по-дълъг от две години. По отношение на молбата от 30. 05. 2014 г., с която взискателят е поискал предприемане на конкретно изпълнително действие, но способът е останал неприложен, съдът е приел, че е прекъснат единствено започналия да тече нов двугодишен срок от последното валидно изпълнително действие, но не и давността, която е продължила да тече. За да достигне до този извод съдът е съобразил практиката на ВКС, според която за да настъпи перемция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК следва да се установи бездействие на взискателя да поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, както и че бездействието на съдебния изпълнител да извърши изпълнителни действия, за които е валидно сезиран, или ефективността на тези действия, са без правно значение за перемцията. Такава в случая не е настъпила, а придобивната давност е била прекъсната отново с предприемането на следващите изпълнителни действия – опис на движими вещи от 14. 10. 2015 г. и запор върху трудово възнаграждение от 17. 10. 2016 г., поради което към датата на подаване на исковата молба – 19. 02. 2018 г. петгодишната давност за процесното вземане не е изтекла, поради което искът по чл. 439 ГПК се явява неоснователен. За пълнота на мотивите, въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме, че ППВС №3/1980 г. е приложимо към конкретния случай, то от образуване на изпълнителното дело на 03. 11. 2009 г. до 26. 06. 2015 г., давността е била спряна и същата е започнала да тече на 26. 06. 2015 г. с приемане на ТР №2/26. 06. 2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като с насрочения опис на движими вещи на 14. 10. 2015 г. и наложения запор от 17. 10. 2016 г., давността отново е прекъсната и до подаване на исковата молба, с която е предавен иска по чл. 439 ГПК, не е изтекла.

С определение № 50076 от 03. 04. 2023 г. на настоящия състав производството по делото е възобновено поради отпадане на пречката за неговото разглеждане – постановяване на ТР №3/28. 05. 2020 г. по т. д № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което се прие, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяване на Тълкувателно решение № 2/26. 06. 2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26. 06. 2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.

Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване по следните съображения:

Първият въпрос е некоректно формулиран, доколкото не се прави разграничение между института на погасителната давност и този на перемцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но който по съществото си се свежда до въпроса за значението на подадената от взискателя до съдебния изпълнител молба за извършване на конкретно изпълнително действие, без това действие да е извършено – дали тази молба прекъсва започналата да тече погасителна давност или прекъсва започналия да тече двугодишен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Въпросът е решаващо произнесен от въззивния съд, при съобразяване на задължителната практика на ВКС - т. 10 на ТР № 2 от 26. 06. 2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона /чл. 116, б.“в“ ЗЗД/давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Взискателят е длъжен да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочените от него изпълнителни способи, както и да иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Съгласно мотивите на посоченото тълкувателно решение, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение по гр. № № 37 от 24. 02. 2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г. о. и др., перемцията е без правно значение за давността, като общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемцията, така и за давността. Двугодишният срок за перемция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение /включително доброволно, напр. при постигнато споразумение между страните/, т. е. осъществяването на всички поискани способи е приключило /успешно или безуспешно/ или поисканите не могат да се осъществят по причина, за която взискателят отговаря – след направено искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото изпълнение. Наличието на задължителна и казуална практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, изключва приложението на сочения по въпроса допълнителен критерий на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обоснован с липсата на съдебна практика по повдигнатия въпрос.

Вторият въпрос от изложението, макар и да е решаващо произнесен от въззивния съд, няма претендираното от касатора значение за изхода на делото с оглед даденото от ОСГТК на ВКС разрешение в ТР №3/28. 03. 2023 г. по т. д. № 3/2020 г., а именно, че докато е траел изпълнителния процес относно вземанията по образувани преди обявяването на ТР № 2/26. 06. 2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече на 26. 06. 2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г. В конкретния случай изпълнителното дело е образувано преди 26. 06. 2015 г. и е било висящо към тази дата, поради което петгодишната давност за вземането по него е започнала да тече от 26. 05. 2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г., която давност е била прекъсната с предприемането на следващите изпълнителни действия – опис на движими вещи от 14. 10. 2015 г. и запор върху трудово възнаграждение от 17. 10. 2016 г., поради което към датата на подаване на исковата молба – 19. 02. 2018 г. петгодишната давност за процесното вземане не е изтекла, а след този момент давност не тече докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника – чл. 115, ал. 1, б.“ж“ ЗЗД.

Третият въпрос не е решаващо произнесен от въззивния съд, поради което не покрива общото основание за допускане на касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че по въпроса е налице трайна съдебна практика на ВКС /решение № 257 от 30. 04. 2020 г. по гр. д. № 694/19 г. на III г. о, решение № 50017 от 27. 03. 2023 г. по гр. д. №720/22 г. на IV г. о.,решение № 50105 от 15. 06. 2023 г. по гр. д. № 1589/21 г. на IV г. о. и др./, според която буквалното тълкуване на чл. 115, ал. 1, б.“ж“ ЗЗД е правилното – погасителната давност не тече, докато трае процесът относно вземането, като други условия за това основание за спиране законът не изисква. Спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б.“ж“ ЗЗД се заличава с обратна сила, само ако производството по отрицателния установителен иск бъде прекратено.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

На насрещната страна се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100, 00 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ за изготвяне на отговор на касационната жалба.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260689/21. 10. 2020 г., постановено по в. гр. д. № 12535/2019 г. по описа на Софийския градски съд.

ОСЪЖДА Д. Г. М., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], ет., ап. – адв. Д. Г. да заплати на „ОТП Ф. Б“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], сумата от 100, 00 лв. – разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: